Вниманието върху Чарли беше краткотрайно. Мошеникът не беше сигурен дали повечето бунтовници просто не бяха чули за него, или завръщането на армията значеше значително повече работа и по-малко клюки за всички присъстващи. Яери Омид, или поне момчето, което Чарли мислеше, че отговаря на името, побърза да се скрие в тълпата и следващия път, в който мошеникът го видя, беше да бута първата каруца, разтоварена от платформата. За разлика от другите, тази кола нямаше чул и когато минаха покрай него, Чарли не можа да се сдържи да не погледне вътре.
Посрещнаха го бледите лица на трима мъже и една жена, телата им завити с плат, който сигурно беше започнал като бял, но сега на много места беше червен или кафяв от кръв. Гърдите на двама от мъжете и жената се движеха ритмично, но тежко, но третият мъж не помръдваше. Мошеникът се отдръпна. Знаеше от опит каква е цената на разбойничеството, но лицата в колата бяха прекалено млади.
Ръка на рамото му го накара да подскочи, но Чарли си наложи да пусне леденото острие, преди обръщането му да е завършило и бъркотията да стане още по-голяма. Насреща му стоеше мъжът, който Азар беше прегърнала. Нетипично сини очи го гледаха изпод побелелите вежди, а бялото му катинарче бе достатъчно добре поддържано, за да не скрие свитите му в намръщена гримаса устни. Мъжът беше пуснал рамото му и мускулестата му ръка беше наполовина извадила къс меч от канията на кръста му. Явно инстинктивната реакция на мошеника не беше останала незабелязана.
Чарли отстъпи назад и вдигна ръце, за да покаже, че не държи нищо.
– Лоши навици. – усмихна се несигурно.
Мъжът прибра меча си и също се усмихна криво.
– Или добри. – дойде плътният му, но леко прегракнал глас.
Все още вдигнатите ръце на Чарли свиха всички пръсти освен показалците си и с тях посочиха двама мъже, явно магьосници, застанали в бойна поза от двете страни на мошеника с огнена топка и голям каменен шип в ръце.
– Не и с такава компания.
Мъжът започна да се смее и потупа Чарли по рамото, сваляйки ръката му надолу. Щом мошеникът не реагира агресивно, маговете пуснаха магиите си и се върнаха към работа. Чарли само се надяваше ситуацията да не е забавила колата с ранените по пътя й.

Градчето се казваше Убежище и, след като изсипа облака си в централния кладенец, Чарли имаше намерението да прекара следващите няколко дена в него с Азар и баща й, които го бяха поканили да остане в дома им. Побелелият мъж беше по-висок от Сам и имаше подобна физика, все едно годините бяха подминали всичко освен косата и брадата му. За разлика от Сам обаче не можеше да си затвори устата за пет минути и дори след вечерята на първата нощ мошеникът вече знаеше цялата история на живота му.
Каспар Барати всъщност се оказа доста интересен мъж. За разлика от дъщеря си и жена си, той не беше магьосник. Беше по-големият син от семейството на малък търговец на име Сирус Барати и фринийка – Стела, които след години пътуване се бяха установили в Ан Налат. Въпреки че не бяха много богати, той беше израснал в удобен живот, но жаждата му за приключения беше причината младият Каспар да постъпи в армията на Хайрани скоро след шестнадесетия си рожден ден.
Следващите няколко години били „скучни“. След кратко обучение, което Каспар описа като абсолютния минимум за един войник, младежът бил изпратен на другия край на страната да патрулира границата. Младият войник бързо се отличил с бързия си ум и честността си и скоро водел свой собствен отряд, който редовно излизал да пази пътищата от дребни бандити. Азар ги изгледа объркано, когато Чарли и баща й се бяха захилили на това описание.
Мошеникът забеляза, че Каспар обича да разказва истории от тези години въпреки „скучността“ им. По това време Азар вече беше приключила с вечерята си и определено се беше отегчила от спомените на баща си, които вероятно беше чувала стотици пъти. Момичето се извини и излезе от къщата, явно отивайки при нейна приятелка в другия край на градчето. Чарли, от своя страна, намери разказите за интересни, не толкова заради случващото се в тях, колкото заради това, което казваха за характера на бунтовника. Каспар често хващаше разбойниците в историите си, само за да ги пусне, защото бяха група хлапета от едно село или друго, които бяха кривнали от пътя. О, фокусът на много от разказите му беше как да накаже малките нехранимайковци за провиненията им, но наказанията, които измисляше, въпреки тенденцията си да оставят дълги и неприятни спомени, пак не можеха да се сравнят с това, което очакваше неподозиращите хлапета, ако ги беше арестувал официално. Старшина Коприва се беше превърнал в популярна локална фолклорна фигура, с която родителите плашеха непослушните деца.
За съжаление веселите истории не можеха да продължат вечно. Скоро такива за фантоми и мори ги изместиха и Каспар заразказва за зачестилите им атаки през следващите години. Когато най-младият принц, още бебе, бил намерен окървавен в креватчето си, с разкъсано от зъби коремче, А‘азвамът обвинил съседните страни и варварските им вярвания за нашествието на нечистите. Заповедта за затварянето на Хайрани заварила младият командир на границата и той и хората му били зачислени към по-голям отряд с основна цел за запазване и разширяване на страната със спорните територии по границата с Фриниа и Еримар. Както се и очаквало, обкръжаващите ги кралства не били съгласни с новата заповед и скоро Барати се оказал по средата на истински битки, където се и проявил най-големият му талант – да води. След първата невероятна победа сражение след сражение му поверявали все повече и повече хора, докато накрая за изненада на самия него той носел титлата хазарбед и хиляда души били готови да изпълняват заповедите му.
Войната не била дълга и до края й, въпреки множеството убити под неговото командване, Каспар се бил прочул като изключителен млад тактик. Само и самият той да можел да го повярва. Били му предложили да остане и му обещавали още повишения и пари, но Барати бил изгубил пламъка, който го привлякъл към армията, когато бил все още почти дете. Завършил работата си по границите, младият хазарбед решил да остави меча и копието си и да се върне на родното си място.
Пътят към Ан Налат бил дълъг и когато най-после пристигнал, Каспар намерил старият магазин на баща си. Бил много по-голям, с много повече стока и слуги, които работели в него. Само баща му го нямало. По-малкият му брат Дариус го посрещнал с отворени обятия. Разказал му как баща им се издигнал от малък предприемач до един от най-големите търговци на коприна в страната. И как бе умрял.
Затварянето на границите на Хайрани, което беше хвърлило Каспар в голямата му военна кампания, било само началото на промените в страната. Скоро след това Гилдията на Магьосниците се издигнала като политическа сила и започнала бавното, но сигурно съсредоточаване на всички ресурси в големите градове. Според тях населението щяло да е в безопасност от нечистите, ако е съсредоточено в няколко точки, където маговете да ги защитават. Множество реки и езера в страната били нарочно пресушени и облаците с вода били концентрирани над големите градове. Бежанци от провинцията бързо разраснали града още повече и въпреки съсредоточаването на ресурсите, хилядите съсипани села и ниви значели, че няма достатъчно за всички. Ан Налат бил разтресен от бунтове както от новодошлите, така и от старите граждани, които изведнъж се намерили под обсада от бежанците. При един от тези бунтовете случайно хвърлен камък от някой от тълпата ударил Сирус по главата и възрастният мъж умрял на място. От тогава Дариус бил поел изцяло бизнеса и се грижел за майка им, Стела, която внезапно се била разболяла. Скоро след това Дариус се оженил и сега имал малко дете, което огласявало голямата къща, която баща им построил за цялото семейство.
Следващите няколко години били тежки за Каспар. Първоначално останал при брат си и майка си, но годините във войната оставили следите си. Старият войник често се будел с викове през нощта и въпреки че беше в най-отдалечената част на къщата, неговите крясъци обикновено били последвани от ревът на малко дете. Даруис не казал нищо, но Каспар виждал скритите разговори и недоволните погледи, които съпругата на брат му му мятала. Майка им обаче винаги била на негова страна и често успокоявала сина си след мъчителните му кошмари.
Не дълго след това старата жена починала. Докторът им казал, че сърцето на Стела никога не се било възстановило напълно от смъртта на съпруга й и след години тъга най-после се било предало. Каспар обаче и досега не беше сигурен дали той не е станал причината за последното разкъсване на болното сърце на майка си. Седмица по-късно благодарил на брат си за всичко и наел малка стая над денонощна кръчма, където нощните му викове били заглушавани от глъчката на тълпата и високата музика от заведението.
Старият войник не знаел какво да прави. Като младеж бе искал приключения и ги бил намерил в далечни земи, но сега тези спомени му носели само болка и покрай тях целият му живот изтекъл. Сега бил отново сам. Дори и да бил в града, в който бил израснал, го чувствал чужд и неприветлив. Старите му приятели го били забравили, а брат му бил по-добре без него. Скоро войникът напуснал позицията си на чиновник в магазина на Дариус и започнал да търси нова работа.
Първо Каспар работил като охрана в кръчмата, над която живеел, но рефлексите му, подобно на тези на Чарли, причинили повече неприятности, отколкото собственикът бил готов да пренебрегне. След това работил в склад, но монотонната, бавна работа сякаш го задушавала, а съдържателят на склада само хокал служителите си. Накрая Каспар не издържал и разбил носа на противния мъж, с което теглил чертата и на тази кариера. На следващият ден войникът бил изгонен от квартирата си – оказало се, че съдържателят на склада бил приятел със собственика на кръчмата.
Годините на сражения и лицата на мъртвите в тях го били оставили нетърпелив и раздразнителен. Сянката на миналото му сякаш го преследвала от една работа до друга, от един дом към следващия, докато една вечер… Тук Каспар се бе усмихнал, стигайки до част от миналото си, която харесваше.
Било зима – или каквото минаваше за зима в тази нова Хайрани – и слънцето се било скрило рано. Каспар се прибирал от поредния склад или кръчма, или кой знае каква друга работа, която беше профукал заради избухливия си нрав, когато чул виковете. Барати се затичал и само на пряка разстояние видял как двама маскирани мъже нападат млада жена. Войникът не загубил и момент, а директно се втурнал натам. Блъснал единия в гърба с рамо. Разбойникът се проснал по лице и преди другарят му да разбере какво става, Каспар го бил хванал за главата с огромната си ръка и, за изключителна изненада на крадецът, а и не жената, която обираше, го бил повдигнал за нея. Мъжът изкрещял от болка, когато цялата тежест на тялото му изведнъж се задържала единствено на врата му, но викът внезапно спрял, когато войникът забил другия си юмрук в гърдите му, напълно изкарвайки въздуха от тях и запращайки го върху падналият му съратник. Двамата крадци лежали зашеметени на куп до познат храст. Каспар се ухили зловещо дори и сега, когато разказваше историята.
Войникът хванал с голи ръце копривата, откъснал каквото му трябвало и заврял по един юмрук пълен с листа отзад в гащите на двамата бандити. Мъжете почнали да пищят и да скачат объркани, опитвайки се да свалят панталоните си. Жената го гледала със зяпнала уста, докато Каспар се хилел с пълен глас.
Казвала се Еста. Била поне десет години по-млада от него и била благодарна и мила, заради което и лесно го убедила да извикат градската стража, вместо да продължат саморазправата с крадците. Каспар недоволно ги зашеметил отново и ги завързал със свалените им панталони. Еста въздъхнала.
След като стражите се появили, тя настояла да нахрани или напои стария войник и въпреки леките му възражение, Каспар с удоволствие я оставил да го завлече в една от най-префърцунените кръчми, в които бил влизал. Въпреки обстановката, Еста се оказала приятен събеседник и в компанията на вкусна храна и ароматно вино Каспар бързо се бил отпуснал и й разказал историята си. Вечерта минала бързо и когато в края й войникът се изправил да си тръгва, Еста го попитала къде живее. Той и отговорил по инерция, без да мисли-много за това. Жената му благодарила и двамата се разделили, като той въобще не очаквал да я види отново.
На другата сутрин Каспар се събудил от блъскането по вратата на квартирата му. Били двама градски стражници, които твърдели, че имат работа за него. Някой с важна титла бил забелязал снощната му проява и – доброволно или не – старият войник се оказал най-новия гвардеец в Ан Налат. С работата идвала и малка стая в казармата на градската стража, която била предостатъчно голяма за малкото, което Каспар притежавал. Репутацията му на умел войник и командващ била изплувала от някой документален архив в столицата и за пръв път, откакто се бил върнал в града, му била в полза. Изведнъж се оказало, че има много млади гвардейци, които искат да научат занаята от военен ветеран и Каспар бързо намерил нови приятели. Различните му задачи, често като охрана или ескорт, също му позволили да се сприятели и с дребните благородници и магьосници, към които бил причисляван.
Един ден войникът бил зачислен като дневен ескорт за разходка из града на някаква важна водна магьосница – лейди Рахави. Когато я видял я за първи път, Каспар онемял. Не защото била невероятно красива, не защото била поне с десет години по-млада от него, а защото била мила и войникът чак сега осъзнал колко много.
Еста поздравила целият му отряд и ги помолила любезно да я последват. Говорела с тях като с равни, което и досега бе рядко сред най-влиятелната каста на Гилдията. Питала гвардейците за всякакви неща, които Каспар подозираше, че тя вече знаела, както знаела и че стражите й ще го знаят. Просто искала да ги накара да се отпуснат и да се почувстват оценени и важни – точно както когато бе оставила Каспар да се разправи с нападателите й в онази уличка, вместо сама да ги накара да съжалят деня, в който са решили да започнат престъпната си кариера. В края на деня тя благодарила на всички отново и дала на всеки по сребърен сиглой, като помолила Каспар да остане, след като другите си отишли.
Лицето на старият бунтовник стана червено като домат и Чарли беше сигурен, че не беше само от виното, което споделяха.
От следващия ден Каспар бил зачислен към личната охрана на лейди Рахави и няколко години по-късно се оженили. Въпреки това ситуацията в страната се била влошила през това време. Водата ставала все по-рядка извън стените на града и дори в него липсата й се усещала все по-често, особено в по-бедните квартали. Магическата гилдия отваряла вратите си за все по-малко и по-малко магьосници и оставала затворена дори за перспективни земни и огнени магове, които все по-често търсели работа като строители, войници и гвардейци. И, разбира се, причината за всичко това – нечистите – не изчезвала. С концентрацията на хората в градовете сякаш все повече и повече фантоми се събирали именно в тях, а атаките на другите черни бесове ставали все по-чести и по-чести. Магьосниците от Гилдията, които били гарантирали, че подобни неща не представляват проблем за тях, изглеждали неспособни или чисто и просто незаинтересовани да спрат нашествието. Честите магически бури и други бедствия също не помагали за репутацията им сред простолюдието. Слухове за демони, работещи в лунарата, започнали да стават все по-популярни, докато дори те не били обявени за незаконни. Това не ги спряло, просто ги притаило.
Еста била част от група магьосници в Гилдията, които искали водата да се върне в провинцията и магьосниците да отворят вратите си за онези, владеещи земна и огнена магия, които да помогнат с възстановяването на земята и изграждане на земеделски селища извън големите градове. Искали да се сформира и организация, подобна причудливите Страшници от Фриниа, слуховете за които били стигнали дори до Хайрани. Либерите, както сами се нарекли, били малцинство. И по-лошото – идеите им ги превърнали в трън в очите на мнозинството
Каспар не бил изненадан, когато една сутрин се събудил в леглото до жена си от блъскане по вратата. Когато стражите влетяли в спалнята му, старият войник им показал, че не ги беше научил на всичко, което той знаеше, а магьосникът, който бил изпратен да се справи с Еста, се оказал недостатъчно компетентен за целта. След кратък разпит злополучния маг им казал какво се било случило – елитистите, най-голямата фракция в Съвета на Магьосниците, били наредили чистка на всички либери.
Еста и Каспар събрали малкото си принадлежности и тръгнали към централния площад. Либерите били обсъждали подобна ситуация и имали план. Както се оказало, елитистите не били подценили само водната магьосница и няколко други архимагове също ги чакали там, заедно със семействата им. Чакаха ги и няколко земни и огнени магьосници, които не били част от Гилдията, но били верни съюзници на фракцията и щели да бъдат първите въведени в организацията, ако либерите били постигнали това, което искали. Еста бе уловила няколко големи облака и под защитата на другите магове малката група избягала в пустинята, където започнали работа по дизайна, който били изградили за новите селища. Това било началото на Убежището.
За изненада на Чарли градът нямаше издигащи се десетки метри стени. Всъщност това, което той беше взел за такива, бяха стените на огромна дупка, в която се намираше целия град. Двамата им въздушни магове, които дошли в начало, бяха сложили комплексна постоянна бариера, която да попречи на пясъка да бъде навяван в града и да спре въздушните течения, които биха отвели водната пара надалеч, поне за достатъчно време, така че Еста да може да прибере водата отново. Земните магьосници пък бяха отговорни за пропастта, в която се намираха, за влизането и излизането на всички, за голяма част от къщите, както и отчасти за централния кладенец, който беше с глинени водонепропускаеми стени и беше напълнен от откраднатите облаци. Чарли също се изненада, че първоначално огнените магьосници били основно готвачи, но като се замисли, видя логиката.
Градът се намираше на няколко часа път от оживен оазис, където бунтовниците можеха да търгуват почти открито, но никой не беше открил Убежището, тъй като от далеч то просто изглеждаше като голяма дюна и никой не блуждаеше случайно из пустинята, особено с рояците фантоми и други нечисти, които често се срещаха тези дни.
Година след построяването на Убежището се родила Азар и с течение на времето бунтовниците бяха успели да привлекат още хора към каузата си. Семейството беше живяло щастливо в тайния град до преди три години, когато при едно от посещенията си до Ан Налат за вербуване на нови бунтовници, Еста била заловена от специален отряд магьосници и затворена в Кулата. От тогава малко по малко положението в Убежището се беше влошавало, тъй като без Еста, най-добрата им водна магьосница, дори с комплексната въздушна бариера, водата постоянно излизаше, без да имат начин да я съберат.
– Хайрански страшници? – Чарли потупа бузата си, когато разказът приключи.
Каспар го изгледа подозритено, но накрая вдигна рамене:
– Дори всичко друго да се оправи в Хайрани, нечистите пак ще бъдат проблем. Но не се бием за това. Честно казано, напоследък повечето битки са за оцеляване, а не за идеали.
Чарли кимна.
– Самотен магьосник по време на благороднически бал… Това не звучи като нещо, което ти би организирал.
Каспар се намръщи.
– Не. – бунтовникът се облегна на купчината възглавници зад него и въздъхна – Момчето има късмет, че не е мъртво. Поне все още не.
– Нямам намерение да го убивам. – възрази Чарли и войникът отново го изгледа съмнително. – Не, бе, наистина! – продължи мошеникът – Аз съм, бях, единственият сив агент в Кантората.
Каспар се засмя:
– Крадецът? Чух, че си добър.
Чарли направи престорен поклон, доколкото можеше да направи такъв седнал на възглавница.
– Защо са решили да набедят крадеца? – попита бунтовникът.
– Защото не им дадох това, което откраднах. – отговори директно Чарли. По някаква причина беше решил, че ще е напълно честен с тези хора.
– И си решил да хванеш истинския убиец вместо това? И ще ти простят предателството?
Чарли се замисли. И той не беше сигурен какво си беше мислил да направи, но това наистина беше първоначалния му план.
– Да. – призна. – Не съм сигурен колко ще сработи.
Каспар изсумтя:
– Нямам опит с Кантората, но обикновено хората с власт не харесват да се придържат към правилата. Садат е просто удобно извинение.
Чарли се замисли отново.
– Лоним беше нещо като приятел. – каза той тихо. – Приятел на приятел. Свестен човек.
Бунтовникът кимна, след това зарови в туниката си, извади лула и я запали. Смукна два-три пъти от нея и издиша пушека през устата си.
– Това е друго. – каза тихо.
Чарли кимна.
– Искам да го видя. Да говоря с него.
Каспар потри брадата си.
– Не знам доколко ще можеш, но… като стигнеш от тук до нивата, втората къща отляво.
Чарли стана и отиде до вратата.
– Благодаря. – каза през рамо.
Войникът смукна от лулата и издиша:
– Ако му се случи нещо, няма да излезеш от селото жив.
Мошеникът се усмихна, кимна и излезе.

Къщичката беше средна по размер и през прозорчетата се виждаше една голяма стая с няколко легла в нея. Някои бяха празни, но в други имаше хора, добре завити до врата. Жена седеше в ъгъла на стол и четеше. До едно от леглата на втори стол седеше момчето, което Чарли беше видял на платформата. Бдеше приведено сякаш в молитва над младата жена от каруцата с ранените. Мошеникът се огледа и бързо намери лицата на другите двама ранени. Мъжът, който Чарли беше сметнал за мъртъв, го нямаше.
Почука любезно на вратата и няколко секунди по-късно лицето на жената с книгата го посрещна с вдигнати вежди.
– Трябва да говоря с Омид. – каза Чарли, така че да го чуе и момчето.
Жената се обърна и изгледа Яери въпросително. Момичето беше пребледняло, но кимна и излезе.
– З-здравей. – заекна младият бунтовник. Не можеше да е на повече от тринадесет или четиринадесет, даде си сметка Флетчър. – Какво искаш?
Чарли задържа намусен поглед върху него няколко секунди, чудейки се как точно да отговори, но накрая въздъхна.
– Исках да те питам защо го направи?
Момчето изглеждаше объркано.
– Кое?
– Защо уби Садат?
Момчето се разтрепери.
– Б-бате каза, че не е искал да го убие.
Чарли изгледа момчето.
– О, нечистите да го вземат! – изруга. – Ти си малкият им брат? На Ома и Яери?
– Лоним. – каза момчето.
Мошеникът направи грозна гримаса. И ако това не беше ирония.
– Лоним Омид?
Момчето кимна. Пак беше бяло като платно. Страхуваше се от него. Чарли въздъхна отново.
– Брат ти е там, нали? – мошеникът посочи към къщата с ранените.
Момчето кимна отново.
– Може ли да го видя?
Лоним изглеждаше несигурен и след кратък размисъл и въпреки страха си разтърси глава отрицателно. След още няколко мига отговори и на глас, плахо.
– Моля те, не го убивай.
Чарли въздъхна за пореден път и зарови из джобовете си. Извади малка ябълка и я даде на момчето. То я пое, макар сега да изглеждаше дори по-объркано и уплашено.
– Няма. – обеща му и опита отново: – Ще ме заведеш ли при него?
Лоним облиза устни. Погледна го отново, погледна и ябълката. Накрая кимна.
Яери и Ома Омид. Приличаха си. Приличаха и на Лоним. Родителите им ги нямаше, така че… сираци. Яери изглеждаше спокоен, може би леко намръщен от някаква болка, която чувстваше дори и в съня си. Ома беше красива, но имаше голям белег на лицето си, вероятно от някоя друга битка преди тази.
– Какво стана с тях? – попита тихо Чарли.
Лоним вдигна рамене.
– Спряхме кервана. Казахме им, че искаме само стоките, но те атакуваха. Кака и бате се биха, но бяха ранени. Толкова много стражи… напоследък са повече. Но не можем да спрем, защото иначе няма да можем да купим вода от оазиса.
Чарли го изгледа. Сълзи се стичаха от очите му, но момчето отказваше да ги изтрие или дори да признае, че са там. Мошеникът сложи ръка на рамото му и прошепна.
– Ще се оправят.
Жената с книгата го погледна и отговори на неизказания въпрос дали е излъгал добре с тъжна усмивка и кимване.

Чарли се върна в дома на Каспар, който все още пушеше лулата си. Мошеникът седна на старото си място, гребна от лещата, която беше изстинала, докато го нямаше, но не лапна лъжицата. Вместо това я пусна обратно, погледна към бунтовника и попита:
– Как да помогна?
Каспар пусна кръгче от дим, изгледа го с интерес, потри брадата си и отговори с въпрос:
– Можеш ли да откраднеш вода?
Чарли се замисли. Преди днес едва ли щеше да си го помисли, но целият бунтовнически град беше една голяма магическа играчка. Оазисът беше само на няколко часа път. Мошеникът не можеше да повярва, че не са го направили все още, но повечето магьосници мислеха само за техния елемент и рядко за другите. Чарли обаче можеше да използва както водна, така и земна магия.
– Оазисът по-високо ли е от града, или по-ниско?
Каспар се замисли.
– По-ниско.
– Тогава ще ми трябват всичките ти земни магьосници, които могат да различават видове почва и някой, който да ми покаже пътя до оазиса. Ще бъде полезно и ако имаш някакъв инженер или архитект.
Бунтовникът го изгледа намръщено.
– За какво са ти?
Чарли се ухили.
– Защото преди не съм правил подземен акведукт.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay