Лизи кимна, но после изведнъж сведе глава и макар все още да бе облегната на вратата, от отпуснатата й поза не остана й следа. Раменете й се бяха сковали, а пръстите й несъзнателно се бяха вкопчили в дланта му. Тогава внезапно се изправи, пое си дълбоко дъх, сякаш се канеше да скочи от върха на някоя кула, и попита:
– Искаш ли да останеш при мен?
Сам я зяпна и тя, заеквайки, добави:
– Не само днес. По принцип. – погледна го притеснено и когато той просто продължи да мълчи, Елизабет прибра кичур коса зад ухото си и припряно започна да се оправдава: – Знам, че може би е бързо, но ако се замислиш, не е чак толкова бързо, защото вече се познаваме отдавна заради сънищата и знам, че нямам нормално легло в стаята, но пък ти спеше в конюшнята до скоро и…
– Искаш да живея при теб? – попита я невярващо Сам.
Въпреки цялото й червене и пелтечене, не можеше да повярва, че тя всъщност иска нещо такова. Не и Елизабет, която беше отраснала в Рива с техните разбирания за прилично и редно, от които все още не можеше да се отърси.
– С мен. – поправи го тихо.
Страните й почервеняха дори още повече при това пояснение. Не му се причуваше. Тя наистина искаше той да остане при нея. Въпреки всичко. Усети се, че я е зяпнал безмълвно, когато тя все пак събра смелост и вдигна поглед към него.
– Да. Искам. – побърза да се съгласи, преди Лизи да е решила, че достатъчно го е чакала и да оттегли поканата си.
– Искаш? – премига насреща му тя.
– Да. Искам, амара. – потвърди й. Сам не проумяваше как въобще може да се съмнява, но Лизи продължаваше да го гледа учудено и дори малко несигурно. Тох се пресегна и хвана ръцете й в своите, разтърквайки с палци изстиналите й длани: – Още от първия ден в хана. Дори от преди това.
Елизабет се ухили щастливо.
– E, технически ти живееше с мен. На части. Като Франк, после в сънищата, а сега и гривната.
– Да, но не мислех, че ще поискаш да живееш с мен, амара. – призна й Сам. Щеше му се просто да го приеме, да отвори вратата и да я отнесе в стаята, където да й покаже точно колко иска да бъде с нея, но не можеше. Трябваше да е сигурен, че тя е наясно с всичко, преди да стане късно и да съжалява. Погледна красивата й усмивка, която бе започнала да потрепва с осъзнаването, че нещо го тревожи, след което си пое дъх и каза: – Аз не съм птица или бижу.
Лизи го измери с поглед от главата до петите, всичките над два метра от него.
– Да, забелязала съм.
– Също така съм убиец. – напомни й в случай, че е решила, че се е отказал от тази си професия, след като е поел стражата на храма.
– Знам. – кимна тя и се пресегна зад себе си, за да отвори вратата.
– Получавам заповеди. – това му отне усилие да го каже, но все пак искаше да го изтъкне.
Изражението й помръкна за момент, но тя продължи да го дърпа навътре в стаята си.
– И това го знам.
– И не съм човек, амара. Не разбирам всичко, което хората правят или мислят. Въпреки, че Чарли казва, че мога добре да се преструвам на такъв.
Тя спря лекото си дърпане на ръката му.
– Преструваш ли се с мен? – попита го.
– Не. – отговори й, без дори да се замисли. – Сигурно затова и направих толкова много грешки.
– Технически една и съща грешка два пъти, което просто те прави изключително упорит и несхватлив. – каза му сухо. Някак бяха стигнали до леглото й и сега тя го бутна, за да седне. Той се остави и Елизабет застана пред него, все още държейки ръката му. – Ти си убиец, подвластен си, не си човек и определено не започнахме добре. – На Сам му се искаше да оспори поне последното, но спомените за всичко, което й бе причинил, когато я намери за първи път, бяха като петно от кръв, което отказваше да се отмие. – Но също така си мой учител, мой приятел и мъжът, в когото се влюбих. Харесва ми да съм с теб, Сам. Харесва ми да си говоря с теб и да обядваме заедно. Харесва ми да те усещам до себе си през нощта и сутрин да се будя до теб. – повдигна рамо, и макар видимо отново да бе засрамена, че му казва такива неща, се усмихна закачливо. – Целувките също не са лоши.
Щеше му се да може да каже нещо романтично. Имаше стотици красиви думи, с които бе омайвал не една жена, но всички те бяха кухи лъжи. И макар сега да се улавяше, че всяка една от тях се изпълва със смисъл, когато Елизабет стоеше пред него, от устата му излезе единствено една простичка истина.
– Харесва ми всичко, свързано с теб, шейа. – каза й тихо Сам. Харесваше му дори да бъде в една стая с нея. Само че виждайки засрамения й поглед, изкушението изведнъж беше прекалено голямо, за да си замълчи. Придърпа я към себе си я прегърна, така че сега лицето му да бе на едно ниво с нейното. Няколко сантиметра деляха меките й устни от неговите: – А целувките особено много ми харесват. Не съм имал по-добри.
Елизабет опря ръце на раменете му и го изгледа скептично.
– Обзалагам се.
– Така е. – потвърди й и се усмихна криво насреща й: – Само с теб забравям всичко. Харесва ми. – и понеже явно днес беше някаква шантава вечер, реши, че няма да навреди, ако си изпроси една целувка още сега: – Искаш ли да видиш?
– Как ще видя, че забравяш всичко? – попита го, а устните й потрепнаха в началото на усмивка. – Имам чувството, че се опитваш да ме измамиш някак.
– Можеш да ме целунеш и да провериш. – подкани я Сам.
Лизи местеше поглед от устните му към очите му и обратно. Той знаеше, че ще го подразни, още преди да се е навела и да го е целунала съвсем набързо.
– Е? – попита го. – Забрави ли?
– Почти. – отговори й. – Може би трябва да опиташ пак? По-усърдно?
– Имаш прекалено много условия. – намуси му се. – Като не ти харесва, защо не ми покажеш какво искаш?
Това беше единственото разрешение, което му беше нужно, за да плени устните й. Лизи веднага отговори на целувката, първоначално плахо, а после доста по – уверено зайгравайки езика си с неговия. Тя бе толкова малка и крехка, толкова нежна и въпреки това, когато бе до него, когато чуваше тихите й стонове и усетеше как пръстите й се вкопчват в него, всички проблеми, притеснения и света като цяло – изчезваше. Нямаше нищо друго, освен устните й, целувката й и как го караше да се чувства жив. Усещане, което Сам не беше изпитвал преди нея и го съмняваше някога да изпита отново. Искаше му се никога да не свърши, да може да остане потопен в топлината и усещането за нея, но трябваше да спре.
Сякаш след цяла вечност, но едновременно с това и твърде скоро целувката прекъсна. И двамата дишаха учестено. Устните й бяха подпухнали и леко разтворени, изкушавайки го отново да ги целуне.
– Видя ли? – усмихна й се леко и приглади косата й зад ухото й.– Забравяме всичко. И двамата.
Елизабет се усмихна леко и докосна устните му с пръсти.
– Наистина ли ти харесва?
Сам хвана ръката й и я постави над сърцето си, което продължаваше да блъска бясно, сякаш всеки момент ще изскочи. За това беше виновна само и единствено целувката, в която тя така се съмняваше.
– Наистина, амара. – усмихна й се криво.
Тя все още не изглеждаше съвсем убедена.
– Това не е ли нормално?
– Не и при мен. – отговори й, а учуденият й поглед само го накара да се ухили насреща й. Чудеше се как ли щеше да реагира, ако й кажеше, че когато за първи път я видя в странноприемницата на Аша, сърцето му започна да препуска така, беше решил, че тялото е започнало да умира. – Преди да те срещна, се е случвало да се забърза, но никога толкова силно и определено не само от докосване или целувка. Единствено с теб е така. Една усмивка, едно докосване и започва да бие така, сякаш съм тичал половината нощ.
По лицето й се изписа удивление, а после чертите й се озариха от щастие. Дори не се усмихваше, но то струеше от нея и той осъзна, че макар тя винаги да бе красива, най-много обичаше да я вижда точно така. Омагьосваше го и топлината, която се появяваше само заради нея, сега потуши дори най-острата болка от разкъсаната му душа.
Пръстите й го погалиха през униформата – там, където все още придържаше ръката й над сърцето си. Естествено, тя не си позволи да бъде щастлива за дълго и Сам видя мига, в който някаква мисъл накара светлината в нея да помръкне. Изведнъж не можеше да срещне погледа му, предпочитайки вместо това да огледа детайлно едно от копчетата на униформата му.
– Ти си живял… известно време. И си бил с други. Истински.– започна внимателно тя.– Не си ли… Не си ли разочарован? С мен. Не ти ли е скучно?
Трябваха му няколко мига да осъзнае какво изобщо го питаше. Не можеше ли да види какво му причиняваше само с близостта си? С една нейна усмивка? Сам никога не беше вярвал, че нещо такова може да му се случи. Беше се смял на романите, които четеше за Лизи и описанията в тях, преди да осъзнае, че всъщност всичко това не само е възможно, но и се случва в действителност – на него. Само че Лизи нямаше как да знае всичко това и както Чарли му беше казал преди няколко вечери – „кажи й на нея.“. Хвана брадичката й и да вдигне лицето й нагоре, карайки я да го погледне.
– Живял съм. – потвърди й, а погледа й сякаш помръкна, когато чу това: – И точно затова мога да кажа, че всичко, което съм преживял, не може да се мери с това просто да си тук и да мога да те прегърна. Обичам те, амара. Не ми трябва друга. И никога няма да ми… доскучае с теб, дори и ако до края на живота си само се държим за ръце и се разхождаме.
Елизабет хвана ръката му, разтвори дланта му и я целуна. Опря буза в нея и затвори очи, но не и преди той да види сълзите, които се бяха събрали.
– Амара? – попита я тихо Сам и се изправи, за да може да я прегърне. Не беше разбрал какво е направил, за да я разстрои. Нечистите да го вземат, не искаше да я обижда, а само да й каже, че каквото и да направеше, за него то беше достатъчно, перфектно. Прегърна я непохватно с и другата си ръка и въздъхна: – Съжалявам. Казах ти, че не ме бива да съм човек.
– Бива те достатъчно. – каза Лизи с приглушен от униформата му глас. Когато вдигна лице към него, сълзите все още бяха там, но сега имаше и широка усмивка. – Щастлива съм.
– И затова плачеш? – попита я мнително. Беше чувал, а и чел, че жените правят това, но сълзите си бяха сълзи.
– Да. – кимна тя и се засмя на изражението му. – Не се бой, не е заразно.
Сам не беше сигурен, но поне усмивката й беше озарила и очите й, така че можеше да приеме, че всичко е наред с нея. Или почти всичко. Вдигна ръка и внимателно изтри с палец сълзите първо от едната, а после и от другата й буза, след което се наведе и нежно я целуна по челото.
– Не ми харесва да плачеш. – призна й.
– Това не се брои. – възрази Елизабет и го прегърна. – Това е, защото за пръв път, откакто дойдох тук, не си мисля, че щеше да е по-добре, ако бях останала в Рива и никога не бях научила, че съм Сянка.
Той не беше мислел за това, но сега, като чу тя да го казва и ръцете му инстинктивно се обвиха около нея и я притиснаха към него. Свят, в който Елизабет не беше Сянка, беше такъв, в който той никога нямаше да я срещне и да я опознае. Никога нямаше да може да говорят, да се разхождат, да я целуне. Нямаше да знае, че може да изпита всичко това, което тя го караше да изпитва. Или дори да разбере, че всъщност има приятели. Но също така значеше, че тя нямаше да срещне него и да преживее всичко, през което бе преминала, през което той я бе прекарал. Значеше и че семейството й все още щеше да е около нея и тя да е омъжена. Сам изръмжа ниско при мисълта, че тя може да е жена на някой друг. Но въпреки прогарящото усещане, което го беше завладяло, успя да сведе поглед към нея и доста спокойно да я попита:
– Съжаляваш ли? – не беше сигурен, че иска да чуе отговора на този въпрос, затова и побърза да зададе друг, който не беше по-малко страшен, но поне щеше да го заболи по-малко: – Би ли се върнала назад?
– Хм… – промърмори замислено Елизабет.
Сам не показа разочарованието си, а когато тя отново го побутна да седне, се подчини мълчаливо.
– Определено щеше да е по-лесен живот. – каза му тя и седна в него. – От мен щеше да се иска единствено да бъда красива и да си държа устата затворена. – пръстите й разсеяно бяха започнали да си играят с косата на тила му и да го разсейват. – Преди да те срещна, дори не знаех, че не ме бива да си държа устата затворена, Сам. Или че мога да бъда повече от послушно украшение на нечия ръка. Сега мога да помагам на хората и се обзалагам, че дори мога да победя в дуел който и да е от благородниците в Рива. – кръвожадната й, победоносна усмивка предизвика друга, по-малка и горда, да се появи и на неговото лице. Но тогава хуморът изчезна от лицето й и тя го погледна сериозно. – Не бих се върнала назад. Не мога да се откажа от всичко това. И със сигурност няма да се откажа от теб, Сам.
За първи път от страшно много време той не знаеше какво да отговори. Никой никога преди това не му беше казвал, че държи на него. Че е нещо, за което си струва да се бориш. Само тя беше пожелала да потърси и намери нещо, което си струва. И на Сам изведнъж за пореден път му се прииска да можеше да й даде всичко. Да я обгради с лукс, да й даде всяко нещо, което някога би поискала или би й потрябвало. Искаше да й покаже, че не е направила грешка. Щеше му се и да имаше как да опази жриците, така че тя да не поема рискове. Да имаше как Елизабет спокойно да се разхожда из града, не – двамата заедно да се разхождат, без да се страхуват, че ще привлекат вниманието на не когото трябва.
Искаше му се, повече от всеки друг път, да убие Малора.
Но докато не измислеше как да се освободи от нея, му оставаше единствено да се постарае вещицата да не научи за Лизи. Сам беше готов да умре, но да запази тази тайна.
А до тогава щеше да се постарае да оправдае доверието, което тя имаше в него и да заслужи всичко, което му беше обещала и вече му даваше.
– И аз никога няма да се откажа от теб, Елизабет. – а вълчата усмивка отново кацна на лицето му: – Моя си.
В очите й отново се появи любимата му синя искра.
– А ти си мой. – каза му тихо.
И жадно покри устните му със своите.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay