– Богове. – прошепна Сам.
Бе неспособен да откъсне поглед от корема й. Лечителят се беше погрижил раните да заздравеят почти напълно, но той ясно можеше да види следите от зъби и дълбоките вдлъбнатини в кожата й, където парчета от мускулите й бяха откъснати. Още едно захапване и гулът щеше да достигне вътрешностите й и тогава…
Добре познатият гняв се разпали, подхранван от страха и по-горещ от всякога. Нечистите да вземат проклетата вещица и проклетите й експерименти! Нечистите да вземат и него, защото той й водеше Сенките, които превръщаше в мори, чиито перли после ползваше в тези експерименти. Не се противопостави нито веднъж. И за какво? Какъв смисъл имаше от свободата, ако Елизабет…
Преглътна с мъка и пристъпи към нея, обгръщайки увисналите й рамене с ръце. Тя трепна, все още свела глава.
– Боли ли те? – ръцете му се стегнаха върху кожата й за миг, преди да си наложи да ги отпусне, за да не я нарани още. – Лизи, ранена ли си и на друго място така?
Тя поклати глава. Знаеше, че трябваше да се радва, че е преди всичко загрижен, но гърлото й се бе стегнало след първоначалната му ужасена реакция. Искаше й се да изчезне някъде, но можеше единствено да обвие ръце около себе си, за да се скрие поне малко.
– Искам да се изкъпя. – каза.
– Добре.
Тя остана така, чакайки го да си тръгне, само че той не помръдваше от мястото си.
– Няма ли да излезеш? – попита го накрая.
– Не.
По изражението му Лизи съдеше, че се бои тя да не се удави, ако той не е тук да я пази. Тя въздъхна тихо. Не беше като да не го иска тук. Пък и вече бе видял онова, което тя се страхуваше да му покаже – нямаше как да стане по-зле.
Обърна се към ваната и започна да смъква и панталона си, когато усети ръцете му да се обвиват внимателно, толкова внимателно около нея.
– Гърбът ти. Можела си да умреш. – каза пресипнало той, а ръцете му се стегнаха леко около рамената й.
Сам се мъчеше да диша равномерно около онова, което изведнъж бе започнало да го дави в гърлото му. Бе забелязал гримасите й, когато я докосва, но мислеше, че е натъртена. Но това? Знаеше от какво се получават точно тези синини. Не само защото ги беше изпитвал лично, но и защото сам бе причинявал такива наранявания на яве и на сън.
Гърбът й е бил строшен. Това обясняваше защо регенерацията й не се беше справила с другите неща. Ако я нямаше изобщо…
– Можело е да те загубя.
Лизи се облегна на него и стисна здраво ръцете му, искайки да го задържи до себе си. Вдиша пресекливо, повтаряйки си, че няма да плаче, правейки всичко възможно да не се върне в онзи момент на стълбите, когато бе убедена, че никога повече нямаше да го види. Близостта му обаче, макар да бе единственото, което искаше сега, както обикновено ограбваше самоконтролът й. Погледът й се замъгли, а когато опита да се пошегува, гласът й се пречупваше.
– Нямаше. Никой няма да ме иска в отвъдното и щяха да ме върнат.
– Щях да отида да те взема, дори и да те искат. – зарече се Сам и я целуна по косата. Мисълта, че е била толкова близко до смъртта го беше вцепенила като нищо до сега. Изведнъж желанието да я задържи тук, където нищо не я заплашваше, беше станало непреодолимо, но една част от него значеше, че не е възможно. Затова само я притисна към себе си и каза тихо: – Добре си. Нали?
Лизи кимна и преглътна.
– Да. Дори сетивата ми са вече нормални. Каквото бях взела от теб, си отиде, когато… – споменът за безпомощността я задави и тя замълча.
– Не, не е.
Тя надигна глава, за да го погледне.
– Не е?
Сам се усмихна леко на обърканото й, но обнадеждено изражение.
– Не. Още те усещам.
– Усещаш ме? Затова ли винаги ме намираше където и да съм?
– Не. Намирах те, защото ме бива.
Арогантната извивка на устните му почти я накара да се усмихне в отговор. Почти.
– Не мога да те усетя. – каза му задавено.
Сам я завъртя към себе си. Очите й пак се бяха наляли със сълзи и той побърза да избърше онази, която се отрони от миглите й по бузата й. След това се приведе се и докосна устните й нежно със своите.
– Тук съм. Всичко свърши, амара. – каза й тихо: –  В безопасност си.
Елизабет се сгуши в него, скривайки лице в ризата му. Останаха така, докато ваната не се напълни. Позволи му да я вдигне на ръце и да я постави във ваната, тъй като виждаше, че и той има нужда от контакта с нея, колкото и тя от този с него. Щом стъпи, Лизи побърза да седне във водата, свивайки колената към гърдите си, за да скрие грозните белези.
– Мисля, че ще успея да не се удавя. – вдигна лице към него и му се усмихна. – Можеш да излезеш или да поработиш. Няма да се бавя много.
– Мисля да се уверя ще няма да се удавиш. – уведоми я Сам. Изхлузи ризата си, събу панталона си и влезе при нея във ваната. – Също така ще те изкъпя.
– Мога и сама. – информира го, дори докато се местеше по-встрани, за да му направи място до нея.
– Знам, че можеш. – усмихна й се криво и се пресегна за сапуна. – Но искам да го направя аз.
При това най-безцеремонно седна зад нея и я прегърна.
– Какво правиш? – изцвърча Лизи. – Не се седи така във вана!
– На мен ми се вижда съвсем правилен начин за седене.
При това опъна краката си от двете й страни, приклещвайки я отвсякъде. Мозъкът й веднага се отплесна в поетични размисли как гърдите му бяха като напечен от слънцето мрамор зад гърба й, но Лизи отказа да се разсейва. Намръщи му се през рамо и го цапна по бедрото.
– Погледни колко много място има! – посочи огромната вана с ръка.
Той се огледа наоколо, сякаш наистина обмисляше казаното от нея, но накрая просто сви рамене:
– Това е най-хубавото място. – и взе сапуна, като нежно го плъзна по рамото й: – А и ми харесва да те докосвам.
Лизи трябваше да се пребори с усмивката си, за да го изгледа критично. Сам просто я целуна по носа, хвана ръката й в своите и внимателно започна да чисти старата кръв от пръстите й.
– Има разни неща като възпитание и етикет. – информира го, отпускайки се назад върху него. – Не си ли чувал за тях?
– Чувал съм.
– А тогава чувал ли си, че хората се къпят сами?
– Чувал съм.
– И като си чувал, защо не го прилагаш?
– Защото е надценено.
Облегнала глава на рамото му, Лизи вдигна лице към неговото и този път не можа да потисне усмивката си. Сам сапунисваше пръстите не другата й ръка и веждите му се бяха сключили в концентрирано изражение. Тя не се стърпя да го подразни:
– За какви лоши неща си мислиш?
– За нищо. – когато тя повдигна критично вежда, той изсумтя: – Опитвам се да те измия на другите места, преди да стигна до гърдите.
– До…
Елизабет премига срещу него, а той се намръщи дори повече, сякаш само споменаването на въпросните части го измъчваше. Тя не издържа. Закикоти се тихо, а когато той я погледна объркано, направо се засмя с глас.
– Нали все повтаряш как искаш да съм джентълмен? – попита я намръщено Сам, а тя продължи да се смее дори още по-силно, затова я напръска с вода: – Спри да се смееш и го оцени!
– Не мога! – Лизи се смееше толкова силно, че чак очите й се насълзиха. – Джентълмените не пръскат дамите си с вода!
– Е, този джентълмен го прави. – заяви й и остави сапуна настрана, за да може да включи и втората си ръка в пръскането.
Тя изписка през смях, сви се и се опита да се приплъзне напред, но той стегна бедрата си и я приклещи.
– Къде си мислиш, че отиваш, шейа?
– Не си никакъв джентълмен! – викна тя и се опита също да го напръска. – Само се преструваш!
Лизи дори не можеше да си представи колко е права и какво усилие му костваше това преструване, но не можеше да не се зарадва на смеха й. Може би и заради това грабна в шепи вода и я изсипа върху главата й.
– Не оценяваш и преструването ми!
Лизи отметна мократа си коса право в лицето му.
– Защото дори не е качествено!
– Много си е качествено даже. – Сам грабна отново едната й ръка и преструвайки се, че я мие, започна да плъзга длан по нея.
– Ако беше актьор, щеше да умреш от глад. – каза му най-сериозно, а после пак се засмя. – Джентълмен…
– Най-добрият.
Сам се усмихна, доволен, че най-накрая я е разведрил. Целуна я по главата и отново плъзна сапуна по кожата й. Само че когато доближи корема й, смехът й секна. Скована, Лизи хвана китката му и отмести ръката му, като същевременно за пореден път днес се насили да звучи весело:
– Не искам да те изкушавам. Там ще се измия сама.
– Спокойно, амара. – каза й тихо. – Знам, че след всичко преживяно не ти е до мен. Няма да ти се нахвърля, искам просто да те изкъпя.
Елизабет прехапа устни, преди да му е казала, че проблемът въобще не е това. Щеше да е най-добре да го остави да я измие и да е щастлива, че въобще е склонен да я докосва там. Но когато той реши да направи точно това, възприемайки мълчанието й като съгласие, тя просто се извъртя настрани.
– Недей.
Сам замръзна с ръка във въздуха. Раната изглеждаше заздравяла, с леко розовееща нова кожа, която сигурно беше и чувствителна, но реакцията й предполагаше нещо по-сериозно.
– Лизи? Боли ли те? – попита напрегнато.
Тя можеше да го излъже. Честно казано, се изкуши. Само че последното, което искаше, бе да го тревожи. Поклати глава.
– Не.
– Тогава какво има?
Лизи отново сви колена към гърдите си.
– Просто… Знам, че са… грозни. – преглътна малко трудно. – Няма нужда да ги пипаш.
Сам изгледа върха на главата й объркано. Грозни? Кое беше…
Белезите. Говореше за белезите. Замалко да се засмее от облекчение, само че не вярваше тя да го приеме особено добре.
– Не са грозни, Лизи.
Тя се сви дори повече. Сам я пусна и се изправи. Раменете й хлътнаха дори повече, а той не можеше да повярва, че тя вярва, че нещо такова би го притеснило. Заобиколи я и застана пред нея.
– Лизи, погледни ме.
Отне й доста време, но най-накрая тя изпълни твърдата му молба. Мразеше, че е толкова слаба и жалка, а го мразеше дори повече, защото той го вижда. Но когато най-накрая срещна погледа му, в черните му очи нямаше погнуса, раздразнение или нетърпение. Нямаше и съжаление. Което означаваше, че вероятно ще се опита да я убеди, че нищо не се е променило, когато много очевидно беше.
– Те са грозни, Сам. – каза му по-враждебно, отколкото трябваше.
– Не ме ли виждаш, амара?
Стоеше напълно гол и с разперени встрани ръце, сякаш това някак трябваше да я убеди, че не е права. Лизи повдигна вежда и плъзна поглед по него, преди отново да срещне очите му.
– И да не бях, сега вече определено съм.
Сам беше готов да се закълне, че кожата му май се беше изчервила. Някои други части от него пък бяха започнали да напомнят за съществуването си, а сега въобще не бе момента да реагира по такъв начин. Искаше да привлече вниманието й към множеството белези, които го покриваха, затова и побърза да каже:
– Белезите, амара. Ако твоите са грозни, моите трябва да са ужасни. – изтъкна й Сам и продължи, преди да й е дал време да му отговори: – И не ми казвай, че е различно. Белезите са си белези, а аз имам много повече от теб.
Лизи въздъхна.
– Въпросът не е в количеството, а в качеството. – каза му и се сви малко повече. – Имам дупки, Сам. Парчета от корема ми вече не съществуват. И е грозно. И знам, че и ти го мислиш за грозно. Видях как реагира. – при това не издържа и заби поглед в пяната, която се носеше във водата. – И няма проблем. Разбирам те. Просто… съжалявам.
Сам изруга тихо.
– Елизабет, изправи се срещу нещо, което убива гвардейци и магьосници. Гледала си го как къса от теб и въпреки това си успяла да си събереш акъла достатъчно, за да го убиеш. Няма да ме убедиш, че тези белези са грозни, шейа. Когато ги гледам, само се гордея с теб повече. Което и ти трябва да започнеш да правиш. – приклекна пред нея и хвана ръката й, продължавайки по-спокойно. – Реагирах така, защото осъзнах колко близо си била. Не ми пука какви белези имаш. Винаги ще си красива, амара. Ясно?
Една сълза избяга по бузата й и Сам бързо я изтри. Цялата ситуация беше ужасно мелодраматична и Лизи започваше да се чувства глупаво. Защото, дори без засиленото си обоняние, знаеше, че той не я лъже. Виждаше се съвсем ясно на лицето му – загрижеността и любовта, несигурността, че няма да успее да я убеди, че нищо не се е променило. Както и онази искра, която се явяваше всеки път, когато й кажеше, че е красива.
Беше невъзможно да го сбърка с ривчанин, но понякога забравяше. Той не искаше да бъде с нея, защото е стъпало по пътя към повече богатство или власт. Не я искаше, защото беше такава голяма красавица, че щеше да му донесе престиж и завистта на другите. Искаше я, защото беше тя.
Отдръпна се от ръката му, но само за да целуне нежно дланта му.
– Винаги? – попита го с лека усмивка. – Какво, ако оплешивея?
– Какво като оплешивееш? – Сам опря чело в нейното. – Ще се вижда колко правилна форма на главата имаш.
Лизи потърка челото си в неговото.
– А когато се сбръчкам и побелея от старост?
Старостта никога не беше притеснявала Сам, защото когато някое тяло се амортизираше прекалено много, то той просто го сменяше. Това никога не беше представлявало проблем за него, но сега осъзна, че вече е. Лизи щеше да остарее. Като всеки един нормален човек. Вярно, ако Сянка успееше да оживее до старост и се хранеше, нейният живот можеше да се удължи с още някое десетилетие, но тя нямаше да се храни, което значеше, че щеше да я загуби след няма и стотина години. Каквото и да правеше – времето му с нея беше преброено. А това… това щеше да го убие.
– Ще остана в това тяло. – заяви й твърдо: – Ще остарея с теб и ще се сбръчкам повече, за да изглеждаш млада до мен и пак да си по-красива.
Лизи изсумтя развеселено и го целуна леко. След малко тихо попита:
– Наистина искаш да бъдеш с мен? Въпреки че ще си отида много преди теб?
– Наистина го искам. – отвърна и се приведе към нея, за да докосне нежно устните й със своите. – И бих умрял с теб, ако можех.
Елизабет го цапна по гърдите.
– Не говори глупости. – смъмри го.
– Не са глупости. – усмихна й се криво насреща, хвана ръката й и я целуна.
Лизи го цапна отново, този път по-силно.
– Трябва да спреш да четеш романтичните романи. – каза му. – В книгите такива признания са романтични, на живо обаче – не струват.
– Не съм чел от известно време. – изтъкна й Сам.
Беше доволен. Не само защото тя вече не изглеждаше толкова унила, а и защото осъзна, че Лизи все пак не иска той да умре. Дори и след съня и нападението в храма. Искаше го жив, когато всеки друг щеше да се е пробвал да го убие собственоръчно на нейно място. И макар да знаеше, че не е редно, се чу да й обещава: – Обичам те и винаги ще съм до теб по един или друг начин.
Очите на Елизабет отново започнаха да се насълзяват. Сам я изгледа паникьосано, а тя се повдигна и го прегърна здраво през врата.
– Най-добре запомни тази мисъл. – каза му. – Скоро може пак да те питам.
– Няма шанс да я забравя. – отговори й и също я прегърна. Постояха така няколко минути, преди Лизи да се отдръпне. Не му се искаше да я пуска, но тя се нуждаеше от почивка и храна, до които нямаше да стигнат, ако останеха тук. Сам намери сапуна във ваната и я погледна: – Може ли да те доизкъпя?
Елизабет видимо се поколеба, но в крайна сметка си пое дъх и кимна. Сам се захвана на работа, преди да е размислила. Тя рядко имаше нужда от това, но на него му харесваше да се грижи за нея. Искаше да й покаже колко много значи за него. Искаше Елизабет да го осъзнае и никога повече да не се съмнява, че някакви драскотини ще го накарат да я изостави. И може би се надяваше, че като почисти тялото й, някак ще успее да отмие и спомените за онова, което й причини в кошмара.
В началото Лизи стоеше скована, очаквайки той да докосне отново грозната, нащърбена плът на корема й. Сам обаче започна с краката й, плъзгайки сапуна и галейки кожата й с големите си ръце. Погледът му бе прикован единствено и само в мястото, което сапунисваше в момента и изглеждаше напълно концентриран в мисията си. Елизабет, от друга страна, откри, че й става все по-трудно да се съсредоточи върху нещо различно от усещането за ръцете му по тялото й. Особено когато той отново седна зад нея, за да се заеме с гърба и косата й. А после дланите му се плъзнаха по гърдите й и надолу. От чевръстите му докосвания на пръв поглед не си личеше да изпитва нещо различно от платоничен интерес да я изкъпе, само че колкото повече време я миеше, толкова по-невъзможно ставаше да пропусне колко силно е започнал да я желае. Въпреки притвореното й, подуто око, въпреки белезите, раните и синините.
Елизабет се облегна на него и изви глава в търсене на устните му. Сам я погледна разколебано, преди с тихо ръмжене да я целуне. Бавно. Нежно. С любов. С едва сдържано желание. Ръката му се стегна около едната й гърда и Лизи тихо простена.
И просто така, сякаш гласът й бе развалил някоя магия, той прекъсна целувката рязко и се върна към къпането й със свъсени раздразнено вежди.
– Не ме разсейвай, шейа. – каза й сърдито.
Тя се подсмихна и целуна челюстта му.
– Но на мен ми харесва да те разсейвам.
Сам изръмжа тихо в отговор и продължи твърде съсредоточено да я къпе. Съвсем скоро обяви задачата за изпълнена и след като се изплакнаха, той я уви в една огромна хавлия. Вдигна я на ръце и я върна обратно в стаята, където я остави на леглото толкова внимателно, сякаш бе направена от крехък порцелан.
– Искаш ли да ти донеса храната в леглото?
Елизабет поклати разсеяно глава. Трябваше да си признае, че не го чу съвсем, но не беше виновна. Макар и да нямаше нищо особено интимно в банята, а само загриженост и внимание, все пак я докосваше Сам. И явно синините и раните й не го смущаваха извън страха да не й причини болка. А сега стоеше пред нея и капчиците вода се стичаха долчинките между изваяните мускули на тялото му. Лизи осъзна, че устата й е пресъхнала и в същото време много иска да проследи пътя на една надолу по корема му с език.
– Искаш ли ти да донесеш себе си в леглото? – отрони се от устните й.
– Много. – думите излязоха от устата му, сякаш по собствена воля, а очите на Лизи потъмняха, преди в тях да просветне искрици атма. Преглътна и дрезгаво добави: – След като хапнеш.
– Не съм гладна. – каза и се пресегна да го докосне.
– Трябва да хапнеш. – каза й, но в същото време седна до нея в леглото.
Сам знаеше, че правилното нещо е да я грабне и отнесе до масата. Но успя само да обвие ръце около нея, преди да се наведе и да плени устните й със своите. Изкушението беше прекалено голямо, за да му устои.
Елизабет обви ръце около врата му, оставяйки хавлията да се свлече от раменете й.
– После.
Сега просто го желаеше. Страхът, че последната им среща ще е в онзи ужасен кошмар, все още бе твърде пресен в съзнанието й. Искаше да го заличи завинаги. Имаше нужда да изпита нещо друго с тялото си, освен болка – нещо, което единствено Сам можеше да й даде.
Сам я докосваше, сякаш бе рядка, крехка скъпоценност. Устните му рисуваха контура на тялото й, всеки сантиметър от кожата й, всяка синина и драскотина. Влудяващо бавно се спускаше от шията й към ключиците й, а после и надолу. Пое едното й настръхнало от нужда връхче в устата си, а Елизабет безпомощно простена и се изви към него. Зарови пръсти в черната му коса, а пък неговите се плъзнаха по кръста й и разтворените й бедра.
Подлудяваше я бавно и методично. И вероятно съвсем нарочно, защото докато осъзнае, че целува нащърбената кожа на корема й, единствената мисъл в главата й бе колко много иска да го почувства отново в себе си.
– Сам. – помоли му се без дъх. – Искам…
Нямаше нужда да го изрече. Той знаеше. Разбираше и без думи нуждата й да се почувства свързана с него.
Устните му извървяха пътя обратно до нейните, а горещото му тяло я покри.
– Обичам те, Елизабет. – каза й дрезгаво тогава и приглади влажната й коса.
Целуна я и езикът му привлече нейния в бавен валс, докато той бавно проникваше в нея. Лизи уви крака около кръста му и се повдигна, за да му помогне. От гърлото му излезе дрезгав стон, който отекна и в нейните гърди.
Бяха свързани. Бяха едно. Бяха оцелели и това.
Сам започна да се движи в нея, дълбоко и все така бавно. Повтаряше й, че я обича отново и отново, докато думите му не се превърнаха в единствената истина, която й бе нужна.
Последното, което Елизабет осъзна, преди всичките й мисли да се разтворят във въздуха, бе, че и той се нуждаеше от нея точно толкова, колкото и тя от него. Че по-скоро ще умре, отколкото да позволи нещо да й се случи.
Тук, в обятията му, Лизи бе на най-сигурното място на света.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay