Зад нея Чарли се пресегна и прегърна и двамата.
– Да не си посмяла да ни плашиш така отново.
– Ще се опитам. – обеща задавено.
Не знаеше колко време останаха така. Никой от тях не изглеждаше да има намерение да я пуска скоро, а тя, макар да чуваше сърцата и на двамата като топовни изстрели в ушите си, не искаше да помръдне. Едва успяваше да осмисли, че бяха живи и бяха успели.
Отдръпна се рязко. Бяха ли успели?
– Мъртва ли е? – попита напрегнато.
– Да. – Сам я придърпа отново към себе си и приглади косата й. – Мъртва е.
Лизи скри лице в гърдите му. Усети вибрацията на гласа му чак в очите си и изведнъж миризмата на маслото, с което бе намазан, и тази на озон от Чарли бяха единственото, което можеше да подуши. Удари я право в главата.
– Боли ли те нещо? – попита я Сам.
Лизи знаеше какво става. Същото се бе случило и предния път, когато Сам я храни от себе си. Сега се опита да озапти атмата, която бушуваше в тялото й, но имаше усещането, че просто няма къде да я прибере. Сякаш целият й капацитет бе препълнен и всяко отдръпване на магия от едно от сетивата й просто засилваше останалите до крайност.
– Добре съм. – каза и потрепна, когато реши да оттегли атмата от обонянието си и изведнъж допира до Чарли и Сам стана почти болезнен.
Сам чу лъжата в гласа й и леко се отдръпна от нея, за да я погледне. Изруга на ум. Очите й бяха притворени, а от тях буквално струеше синя светлина, която прозираше дори през клепачите й. Когато го погледна, беше все едно се взира не в звезди, а в сини слънца. Сам се опита да събере достатъчно атма, за да задвижи сенките. Няколко се подчиниха и се надигнаха около тях, но едва успяха да се извисят на около две педи и се разпаднаха. Нямаше нищо, с което да й помогне поне малко, затова направи единственото, което се сещаше. Прегърна я силно, обръщайки нежно лицето й към гърдите си.
– Всичко е наред, каллис. – прошепна. – Затвори очи и се съсредоточи върху дишането си и нищо друго. Ще опиташ ли?
Преди тя да му отговори, разгневеният глас на незима прокънтя и я накара да се свие от болка.
– Пусни ме! Убийци! Убихте я!
– Ефрам, успокой се. – помоли му се Тамеш.
– Не ме пипай! Ще те убия! Ще ви убия всичките!
Сам изръмжа и покри главата на Елизабет с ръка, за да заглуши крясъците. Чарли реши, че ще е добра идея да се намеси, преди Ка‘Раим да е направил бляскава поява и да е лишил Хайрани от бъдещия й а‘азвам. Изправи се и изгради матова бариера около Сам и Лизи, която да блокира шума и светлината поне малко, след което се приближи до трупа на Велахе. Незимът бе коленичил на земята, прегърнал главата й до гърдите си, а пък Тамеш стоеше до него и изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото загрижен. Чарли го разбираше. И на него щеше да му е трудно да прояви търпение с един от виновниците за състоянието на сестра му, ако беше на мястото на далшира.
– Нужда от помощ?
– Можеш ли да го накараш да се опомни? – попита през зъби Тамеш.
– Не, но мога да го цапардосам и да го приспя. – повдигна рамене Чарли.
– Това мога да го свърша и сам.
– Може би ще е разумно да проявите търпение.
Чарли се обърна към гласа и се намръщи. Майсторът, липсващ през цялото време, сега се приближаваше към тях. Дрехите му бяха чисти и здрави, нямаше дори и драскотина по него и носеше бележник, в който пишеше. Единственото доказателство, че е участвал в някаква битка, бе една малка капка кръв на бузата му.
– За него тя е любовта на живота му и смисълът на съществуването му. Ще му трябва време, за да се оправи. – погледна към просналият се на земята мъж, който прегръщаше главата на Малора, и добави: – Много време.
Чарли го измери с поглед и се усмихна студено.
– Добре е, че се появи съвсем навреме, за да ръсиш мъдрости. Може би щеше да е по-полезно, ако беше дошъл да ги споделиш и по време на битката.
– Бях зает с други неща. – отговори му невъзмутимо и откъсна два листа от бележника, които му подаде. – Това заклинание трябва временно да й разреши проблема, колкото да я приберете.
Чарли взе с подозрение листовете и ги зачете. След малко се намръщи.
– Упойващо заклинание? – изгледа го.
– Чети внимателно и до край. – смъмри го Майсторът. – С това шега не бива. Можеш да я оставиш изтръпнала за месеци.
Флетчър отново сведе поглед към инструкциите. След малко осъзна, че не е обикновено упойващо заклинание, а по-скоро такова за притъпяване на чувствителността на каналите за атма. Захир щеше да е по-подходящ да го приложи, само че лечителят бе хукнал да търси Фатима в мига, в който Елизабет си пое дъх. Щеше да се наложи Чарли да се справи сам, но го притесняваха две неща.
Първо, Лизи се беше променила. Мошеникът не знаеше колко и как точно, но Сам й бе дал почти всичко, което имаше. Сега същността му я изпълваше привидно изцяло.
И второ, това, че Майсторът му даваше подобно заклинание, значеше, че и той някак вижда или усеща всичко това. Че през цялото време е знаел, че Сам е по-различен от всички в Хайрани.
– Защо искаш да й помогнеш? – попита го, без да крие подозрението си. – Очевидно искаше да дойдеш с нас, за да ни използваш да разсейваме Велахе, докато правиш нещо друго, но това приключи. Нямаш причина да искаш да й помагаш.
Майсторът започна да се оглежда наоколо. Чарли щеше да го пита сериозно ли се прави на разсеян, но тогава той попита:
– Къде е камата?
– Какво?
– Камата. Няма я.
Чарли веднага се обърна към незима, който продължаваше да прегръща главата на Велахе. Оръжието от лунен камък, което Лизи бе забила под брадичката й, действително липсваше. Мошеникът погали потоците атма, опитвайки се да открие струната на камата, само че я нямаше.
А като се огледа наоколо, осъзна, че рижавият слуга на демона също липсваше.
– Сигурно младокът я е отмъкнал. – каза и потърка уморено лице.
Хората, с които Майсторът бе дошъл, започнаха да влизат в залата, следвани от техните, които бяха останали да приключат в подземието. Захир се появи иззад една завеса, прегърнал жена си, а като го видяха, Ръдфорд от страшниците закрачи към него. Нямаше да е лошо да приберат Елизабет, преди някой от тях да е решил да проявява интерес към нея.
– Ще го намерим после. Сега ще се погрижа за малката.

Сам се напрегна, когато усети, че някой ги доближава, събирайки останалата му атма, но бързо отпусна хватката върху нея, когато видя, че е само Чарли. Мошеникът приклекна до тях и започна тихо да мърмори нещо, от което кожата му настръхваше. Всеки друг Сам щеше да убие в този момент, но знаеше, че Чарли нямаше да нарани Елизабет. Само след малко сърцето й спря да бие толкова бясно, а напрежението започна да се оттича от тялото й. Каквото и заклинание да правеше – работеше.
През това време още оцелели гвардейци се качиха в залата. Последваха ги част от стражите от храма. Сам не беше очаквал толкова от тях да се включат и честно казано се боеше да разбере колко не са успели да оцелеят битката.
Изчака Лизи да се отпусне достатъчно и Чарли да му потвърди, че за момента всичко е наред, преди да я прихване по-удобно и да се изправи заедно с нея. Тя, естествено, започна да протестира, че може и сама, но той я целуна по косата и й каза да го остави. Лизи притихна в прегръдката му, а Сам я притисна към себе си.
Гвардейците и стражите от храма вече бяха освободили Сенките, а Тамеш бе организирал помощ за оцелелите. Единственият проблем бе Рамая, която отдавна бе достигнала ръба на възможностите си и когато няколко гвардейци я наобиколиха, съвсем подивя. Тамеш и Хирса им наредиха да се отдръпнат, а пък Чарли изгради малка полусфера около принцесата, която да я изолира възможно най-много от външния свят и да й позволи да се успокои и да се прибере. Незимът също беше ограден от охрана и след като успяха да го отделят от тялото на вещицата, най-сетне го изведоха от помещението и по всяка вероятност го поведоха към палата и голяма чаша успокоително. Майсторът, очаквано, се беше изпарил с хората си отдавна.
Сам искаше да се увери лично, че стражите ще бъдат добре, но в момента Елизабет бе единственият му приоритет. Щеше да се довери на далшира да се погрижи за хората му.
Улиците на Ан Налат бяха тихи и спокойни. Никой дори не подозираше, че жена му, заедно с магьосник-лъжец и шепа хора бяха успели да надвият демон и вероятно никой никога нямаше да научи. Не бе необходимо Тамеш да ги предупреждава за последиците, ако някой извън малката им войска разбереше, че бъдещата императрица е била от най-опасните нечисти и никой дори не е подозирал за това. Чарли избърза да отвори вратата на апартамента. Сам седна направо на дивана, задържайки Елизабет в скута си. Навън все още беше нощ, но никой не запали атеш. Искрящите й очи бяха единствената светлина.
– Как си, каллис?
– Добре съм. Заклинанието държи. – увери го.
За пореден път погледна притеснено към него, а после и към Чарли. Флетчър бе ударен директно от магията на Велахе, а Сам… Нямаше представа колко от себе си й е дал Сам, но ако не бе халюцинирала срещата им под огромното дърво, трябваше да е много. Беше я върнал от ръба.
– А вие?
Мошеникът седна до тях и издърпа краката й в скута си. Сам го изгледа, но не каза нищо, продължавайки нежно да я прегръща.
– Не ни мисли. – каза й Чарли и леко потупа коляното й.
– Като ми кажеш така, само започвам да ви мисля повече.
– Нищо ни няма. – заяви й убедено Сам и я целуна отново леко по косата, преди да й прошепне: – Но ти здравата ме изплаши.
Лизи се сгуши в него. Не мислеше, че й е останала дори една синина. Оставаше единствено усещането за огромното количество атма, което разпъваше кожата й отвътре.
– Колко ми даде? – попита го тихо.
– Колкото беше нужно. И пак бих го направил, така че няма смисъл да спориш за това с мен, каллис.
Елизабет определено възнамеряваше да спори с него, но в момента само го целуна по бузата. И макар да не искаше да се отделя от него точно в момента, повече държеше на това той да е добре.
– Имаш ли нужда да излезеш, за да се нахраниш?
– Не. – отсече твърдо и несъзнателно я прегърна малко по-силно.
– Опасявам се, че си се уредила с втора сянка за обозримото бъдеще. – ухили се Чарли.
– Мислех, че той вече беше такава преди. – каза Лизи.
Сам погледна приятеля си, но реши да не й изтъква, че Чарли визира и себе си в бройката, а не него и Франк.
– Сега вече няма да се крия. Поне докато не се уверя, че наистина си добре.
Тя се отдръпна, колкото да го изгледа криво.
– Знаеш, че нямам дори една драскотина по мен, каллас. Не мисля, че съм била толкова добре през целия си живот.
– Тогава ме остави и аз да се убедя в това. – отговори й и за да спре следващите протести, допълни: – Може да започнем като махнем цялата прах от нас, докато Чарли свърши нещо полезно и приготви някаква храна.
– Знам една чудесна рецепта за джирди на шиш! – обяви мошеникът ентусиазирано и се изправи, хилейки се на потресеното изражение на Елизабет.
– Мисля, че имаме питки в шкафа… – обади се несигурно тя.
– Ще вървят със сосчето от месото!
Лизи го проследи нещастно как отива към кухнята и започна да отваря шкафове, след което въздъхна, целуна Сам по бузата и понечи да стъпи на земята.
– Къде си мислиш, че отиваш? – попита я той, задържайки я внимателно на място.
– Да се изкъпя?
– Да се изкъпем. – поправи я.
Прихвана я по-здраво, изправи се заедно с нея и тръгна към банята. Ритна вратата, за да я отвори, а после и да я затвори след себе си. Едва тогава внимателно остави Лизи да стъпи на пода, хвана ризата й и я доразкъса, сваляйки я от нея. Жена му повдигна вежди.
– Не знаех, че искаш да ме видиш гола чак толкова много.
Сам обаче сякаш не я чу. Веждите му се бяха сключили и той напрегнато гледаше гърдите й. Тя също сведе поглед надолу и тогава го видя. Белегът, останал там, където Малора я бе пронизала с ръката си и после плътта се бе оформила отново. Лизи сви ръце пред гърдите си, за да го скрие.
– Не. – Сам хвана внимателно китките й, отмествайки ги нежно.- Не се крий от мен.
Тя не се опита да спори или да се дърпа, макар да бе очевидно, че й е неудобно. Той сплете пръстите на едната си ръка с нейните, а с другата внимателно докосна новата кожа. Беше червеникава на цвят, нащърбена и грапава, а белегът бе с големината на юмрука му. Положи длан върху него и затвори очи, щом усети ударите на сърцето й. Толкова близо бяха днес до това да я загуби.
– Сигурна ли си, че си добре? – попита я пресипнало. – Нищо не те боли?
Лизи кимна. Пристъпи към него и го прегърна.
– Само атмата е… много. – каза му. – Повече се тревожа за теб.
– Аз съм добре. – побърза да я увери на свой ред.
Сам целуна върха на главата й, преди да й помогне да свали и останалите си дрехи. Отърва се набързо и от своите и разпери ръце в страни.
– Виждаш ли? Добре съм. – наведе се и я целуна по носа, преди да се пресегне зад нея и да пусне водата.
– Лъжец. – укори го меко и отново го прегърна.
Сам не й отговори, просто обви ръце около нея. В главата му не спираше да се върти моментът, в който ръката на вещицата се показа от гърба й. Сега можеше да усети и белега там и плъзна ръка по него. Дупката бе зараснала напълно, костите й не стърчаха и Лизи не умираше. Не се давеше в собствената си кръв. Онази искра живот в погледа й не гаснеше. Беше жива и здрава. Тялото й бе топло до неговото. Прегръщаше го. Боговете не му я бяха отнели.
Зарови лице в косата й и вдиша дълбоко. Макар да не носеше маската и обонянието му да беше човешко, пак можеше да усети леката й миризма под тази на прах и кръв. Последното го накара да осъзнае, че я държи гола в банята, така че внимателно я избута малко назад, докато водата не започна да пада върху тях. Използва извинението, че отмива праха от нея, за да провери цялото й тяло за наранявания и просто да я докосва, а накрая доволно прибра един мокър кичур коса зад ухото й и ръката му замръзна.
– Какво? – попита го Лизи.
Погледът му се спря на нейния за момент. Отметна косата и от другото й ухо и с пръст леко погали върха му.
– Ушите ти са заострени. – сподели й внимателно.
– Как така са заострени?
Ръцете й полетяха към ушите й и тя вдигна стреснато лице към Сам, като осъзна, че не се шегува. Отиде до огледалото пред умивалника, избърса го от парата и се погледна. Бяха същия размер, просто върховете им бяха… остри. Като на елфите и феите от детските приказки.
Сам беше застанал зад нея и сега намери очите му в отражението.
– Как така са заострени? – попита отново, съвсем объркана.
– Мисля, че аз съм виновен. – отвърна Сам и я прегърна откъм гърба. – Цялата енергия минаваше през мен. Беше част от мен. И сигурно е променила част от теб.
Тя остана вторачена в отражението им за няколко мига. Знаеше, че й е дал много от себе си, но не очакваше… това. Очите й направо светеха от атма. Докосна ушите си отново, а после друга мисъл я накара да покаже зъбите си на огледалото. Усети как ръцете на Сам се стягат около нея, когато видя заострените кучешки зъби – такива, каквито той се оплакваше, че всяко негово тяло получава, ако го носи достатъчно дълго.
– Значи… – Лизи си пое дъх. – Значи съм като теб? Или малко като теб, или…
– Много. – отговори й тихо.
Много, повтори на ум тя. Каквото и да значеше това.
Завъртя се към него. Наблюдаваше я толкова сериозно.
– Променя ли нещо за теб?
Той не успя съвсем да скрие изненадата си от въпроса й. Очакваше… и той не знаеше съвсем какво. Да не иска да е като него. Може би дори да си тръгне. Не и това.
– Не. – побърза да я увери Сам. – Никога и нищо не би променило какво изпитвам към теб. Обичам те, Елизабет.
Тя се повдигна на пръсти, обви ръце около врата му и нежно го целуна.
– И аз те обичам.

Двамата се изкъпаха и преоблякоха в чисти дрехи, преди да се върнат при някак смущаващо „знаещата“ усмивка на Чарли. За мъжете имаше месо, но порцията на Елизабет беше от чист, неовкусен ориз, като имаше и няколко чинии с различни зеленчуци и дори малко сирене. Тя не се докосна до никое от тях и едва преполови порцията си, преди да я остави настрана. Явно дори това се бе оказало в повече за засиленият й вкус в момента.
Тримата поговориха малко, като по едно време Чарли обяви, че му е омръзнало само той да мирише и отива също да се приведе в човешки вид и очаква като излезе – двамата да са си легнали, защото скоро ще се зазори, а Лизи не е спала от повече от два дни.
Сам изчака тя да седне на леглото, след което седна до нея и взе ръката й в своята. Задържа я няколко минути, преди да я обърне с дланта нагоре и внимателно да постави малка, черна перла в шепата й. Елизабет я разпозна веднага. Беше я изровила от окото на Велахе едва преди няколко часа.
– Защо не си я счупил все още? – погледна го объркано.
– Защото е твоя, каллис.
Тя се засмя нервно.
– Абсолютно съм сигурна, че е твоя. – каза му и подаде дланта си към него.
Сам внимателно затвори пръстите й около перлата.
– Дори и да не я беше взела от вещицата, пак щеше да е твоя, каллис. Не искам никой друг да я има.
– Никой друг няма да я има, защото ще се върне при теб. – Лизи му се намръщи. – Това някакъв идиотски опит да ми покажеш колко държиш на мен ли е?
Той предполагаше, че тя няма да я иска. Не беше тест. Сам наистина искаше да е неин и това беше единственият начин да й го докаже. Само че виждаше, че това, което щеше да се случи, бе да бъде набит, ако само се опита да й го обясни, затова просто я целуна по нацупените устни.
– Щом не я искаш, тогава ще направиш ли нещо друго за мен?
Лизи го изгледа с нескрито съмнение.
– Какво?
– Ще я счупиш ли?
Тя задържа погледа си върху него за една дълга секунда, преди да се ухили.
– Това – заяви и се пресегна към нощното си шкафче, където сигурно Чарли бе оставил иглата, докато се бяха къпали. – ще направя с най-голямо удоволствие.
Той положи длан върху ръката й.
– Преди да го направиш обаче, трябва да ти кажа още нещо. Трябва да научиш какво се случи с Меридит и Рамая.
Елизабет се зарадва, че той не може да подуши кълбото от чувства, което я изпълваше всеки път, когато си спомнеше в какво състояние ги завари. Извърна поглед.
– Видях ги.
– Знам. Съжалявам.
Сам се поколеба за миг, но накрая я прегърна, а когато тя не се опита да се дръпне от него, я притисна към гърдите си. До края можеше и да размисли, но сега беше тук.
– Така са заради мен. – тя пое дъх да го прекъсне, но той я изпревари: – Аз отвлякох Меридит от страшниците онази вечер и я дадох на Малора. Искаше да й заведа чужденката, която й обърка плановете в храма. Знаеше, че не е получила правилната чужденка, но това не й попречи. Искаше да гледа какво й правя.
– Трябваше да й дадеш мен, Сам. – промълви тя. – Ако трябва отново да избираш…
– Бих направил същото.
Тя се отдръпна рязко от него.
– Би го направил пак? – попита го остро.
– В онази ситуация? Да. – отговори й. Погледът на Лизи просветна дори още по-ярко. – Ако трябва да избирам между теб и някой друг, който и да е друг, и не мога да го предотвратя по никакъв начин – винаги ще избера другия, каллис. Но това не значи, че ще ги нараня нарочно. – той понечи да погали бузата й, но тя се отдръпна. – Елизабет, знам какво значат за теб. Знам, че това е чертата в пясъка, която не бива да прекрачвам никога повече. И не мога да ти го обещая. Мога да ти обещая само да направя всичко по силите си да не те наранявам така отново. А този път ръцете ми ще са отвързани, каллис.
Този път нищо нямаше да го спре – това й казваше. Тя задържа погледа му. Обещаваше й, че никога повече няма да й се налага да се чувства виновна, че някой е пострадал на нейно място. Че ще пази приятелите й.
Лизи си пое дъх и бавно го издиша.
– Не се отмятай. – помоли го тихо.
– Никога. – каза й, без дори да се замисли. Рискува и се пресегна, хващайки я за ръката и след като тя не се опита да се освободи, я дръпна в скута си и я прегърна. – Обещавам ти.
Лизи облегна глава на рамото му и позволи на миризмата и топлината на тялото му да отхлабят неприятният възел в гърдите й. Не всичко беше завършило добре, но беше свършило. Велахе… Малора я нямаше. Сам беше свободен. Всички, на които държеше, бяха живи.
Включително и брат й.
– Знаеше ли, че Томи е там? – попита след малко, без да го обвинява в нищо.
– Не. – Сам поклати глава. – Още не мога да повярвам, че ти е брат. Двамата нямате абсолютно нищо общо.
– Аз не съм под въздействието на демонско очарование. – изтъкна тя и се надигна, за да го погледне. – Какво е правил?
– Нищо особено. Тя го използваше да се занимава с документацията й, а той се държеше така, сякаш притежава всичко, което и вещицата притежава.
Елизабет кимна и се вгледа в иглата, докато я въртеше в ръце.
– Беше ли измъчван? – попита тихо.
– Не. Поне доколкото съм видял. Беше любимеца. Угаждаше му се с всичко, което поиска. – и после, само за да бъде честен с нея, добави: – Случваше се вещицата да е в лошо настроение и да го удари, но после го лекуваше.
Елизабет се напрегна и очите й отново засветиха по-силно. Сам я целуна по слепоочието и започна леко да гали гърба й.
– Иска ми се да можехме да я убием пак. – процеди.
– И на мен. – призна й.
Тя издиша шумно през носа и потърка чело в неговото.
– Как изобщо се е озовал тук? Как са се запознали? Тя пътувала ли е до Рива?
– Не, не й харесваше как гледат на жените в Рива. Предпочиташе Хайрани и само сменяше градовете. – отговори й Сам. Все очакваше заповедта да го спре и болката в главата му да се появи. Беше странно да може просто да говори за Малора. – Не съм сигурен как Лиат… Томас се е появил в града. Тя имаше и други, които да проучват хората, към които проявява интерес. Доколкото знам, са се срещнали случайно, тя го е харесала и е решила да го задържи.
Очите на Елизабет започваха да лютят.
– Не разбирам защо не се е опитал да се свърже с нас, за да ни каже, че е жив.
Сам се вгледа в нея. След известно колебание каза внимателно:
– Сигурно не е искал да става търговец и е решил да се възползва от ситуацията, за да започне на чисто тук.
Елизабет се намръщи.
– Не, Томи никога не би си тръгнал просто така. Мислехме го за мъртъв. Никога не би причинил това на майка. Не би ме изоставил…
Гласът й се пречупи накрая. Сам я прегърна по-силно и леко я залюля.
– Може просто да не е имал време, каллис. Ако Малора го е срещнала още в самото начало, ще се е превърнала в единственото нещо, за което е могъл да мисли. – тя не отговори. Той отново целуна челото й и опря брадичка на главата й. – Щом го намерим, ще научим всичко.
Лизи пак се мъчеше да не заплаче. Мислеше си, че поведението му днес беше заради очарованието на Малора. Че няма начин да я предаде, ако е с всичкия си. Но ако бе използвал потъването на кораба, за да изчезне…
Сам избърса нежно сълзата, която потече по бузата й. Лизи отново се сгуши в него, криейки лице във врата му.
– Той просто си тръгна днес. – каза задавено накрая. – Сигурно дори не знае, че съм жива. Сигурно дори не му пука.
– Той не е с всичкия си, каллис. Не бързай да го съдиш. – Сам не можеше да повярва, че му се налага да защитава лешпера, при положение, че му се бе искало да го пребие не един и два пъти. – Изкара под влиянието й почти година, което е тройно повече от всеки преди него. На хората им трябват дни, за да се оправят след много по-кратко време в присъствието й. Той сигурно дори не осъзнава коя всъщност си.
Лизи подсмъркна. Искаше й се да е това, но в сърцето си знаеше, че Сам бе прав по-рано – Томи никога не бе искал да наследи бизнеса. Търсеше свобода и приключения. Също както и тя бе мечтала за тях.
– Мислиш ли, че ще се оправи?
– Сигурен съм. Просто му дай малко време. Може да му трябват дори месец или два, но накрая ще се опомни.
– Може би камата ще му помогне? – предложи несигурно Лизи. – Пръстенът на далшира помогна на гвардейците.
– Възможно е. – съгласи се.
Тя го погледна. Беше се научила да разпознава кога премълчава нещо.
– Какво?
Сам се усмихна криво.
– Не ми харесва камата да е в чужди ръце.
– Не и в неговите. – съгласи се Лизи с въздишка. – Чарли каза, че не може да усети магията й, така че трябва да я е скрил някак, но ако я покаже на грешния човек… Или демон…
Сам побърза да се наведе и да я целуне, надявайки се поне малко да я разсее, преди тревогата да я е завладяла напълно.
– Ще се тревожим за това друг път, каллис. Ще го намерим навреме.
Елизабет кимна. Намирането на Томас и камата бе важно, но имаха и други приоритети. Други хора, които се нуждаеха от тях.
– Утре ще ида да видя как са Рамая и Меридит. – каза му, след като се успокои достатъчно.
– Аз трябва да проверя стражите.
– Ще дойда с теб. И аз искам да проверя как са.
– Още не мога да повярвам, че дойдоха. – призна й. – И не знам какво да им кажа.
Изглеждаше толкова объркан и несигурен, че Лизи трябваше да потисне усмивката си, но дори не се опита да направи нещо за желанието да го гушне силно.
– Можеш да започнеш с „благодаря“. – предложи му и го целуна по бузата. – Въпреки че дори не трябваше да им обяснявам особено за какво става въпрос – само, че имаш нужда от помощта им.
– И не си им предлагала пари? – попита Сам, все още опитвайки се да осмисли идеята, че те наистина просто бяха решили да рискуват живота си за него.
– Не. – поклати глава и този път се усмихна. – Просто те харесваме, каллас.
Целуна го нежно. Не възнамеряваше да бъде нещо повече от израз на това, че е до него, но бързо осъзна, че няма да е толкова просто. Заклинанието, което Чарли й бе поставил, за да притъпи сетивата й, трябваше да отслабва. От бавните, нежни движения на устните и езика му започна да трепери и преди да е осъзнала какво прави, вече се бе вкопчила в рамената му с тих стон. Чу как сърцето му прескочи удар, преди да запрепуска. Ръцете му се стегнаха около нея, а после едната се плъзна нагоре по гръбнака й и се зарови в косата на тила й. Лекото оскубване разпрати тръпки навсякъде. Тя стисна ризата му, опитвайки се несъзнателно да го привлече дори по-близо. Дори не я бе докосвал кой знае колко, а тялото й реагираше все едно я измъчва от часове. Сам захапа долната й устна. Дъхът му погъделичка чувствителната й кожа. Когато я целуна отново, главата й се завъртя и изведнъж усещането стана твърде много, твърде силно. Лизи се отдръпна и опря чело в рамото му, дишайки тежко.
– Каллис? – повика я тихо Сам.
Плъзна пръсти по ръката й и Лизи се разтрепери силно. Кожата й гореше, сякаш имаше треска.
– Май ще ми трябва малко време да свикна с… новите усещания. – каза му дрезгаво.
– Мога да ти помогна с това. – прошепна с усмивка Сам.
Погали бузата й и повдигна лицето й към своето. Целувката дори не бе дълбока, а дъхът й секна. Като омагьосана стоеше и потрепваше всеки път, когато устните му милваха нейните. Нежно. Подканящо. Всичко в нея крещеше да му отговори. Имаше нужда от него. Особено след днес. Усети се, че притваря очи и се предава, но тогава си спомни защо тялото й бе толкова чувствително.
– Не. – спря го и отново се отдръпна. Хвана ръката му и я притисна на място, така че да не гали бедрото й. – Не днес. Не си добре. Даде ми толкова много, а още дори не сме счупили перлата ти.
– Достатъчно добре съм за това, каллис. – каза гърлено, преди да се наведе напред и да впие устни в нейните.
Елизабет отново напълно забрави защо протестираше. Имаше чувството, че единствената функция на цялата атма в тялото й бе да го направи по-чувствително. Този път сама задълбочи целувката. Освободи ръката му, за да плъзне своята по корема и гърдите му, докато неговата продължи да гали бедрото й, отивайки все по-нагоре. Опомни се чак когато понечи да го прегърне с другата си ръка и замалко не го набоде на иглата. Тогава му избяга отново и долепи длан до устните му. Той я гледаше критично. Тя му се мръщеше, докато се опитваше да си спомни как да диша нормално.
– Не ме разсейвай така. – скара му се. – Сериозна съм.
Сам гризна дланта й. Лизи ахна от усещането, дръпна я и се опита да стане. Той не й позволи, сграбчвайки ръката й, за да я задържи на място.
– И аз съм сериозен. – уведоми я. – Стига си бягала, шейа.
– Стига си ме гонил. – върна му тя.
– Няма.
Сам се опита да я целуне отново, но тя извъртя глава. Той изръмжа тихо и захапа шията й. Лизи притвори очи, но преди да е наклонила глава настрани, го цапна по рамото.
– Сам Казра, престани веднага! Няма да се възползвам от теб, когато си ранен!
Той въобще не се трогна от протеста й.
– Това е добре, шейа. – зъбите му отново одраскаха кожата на шията й, преди да й прошепне дрезгаво: – Защото смятам аз да се възползвам от теб.
Гласът му, това обещание толкова близо до ухото й… Устата й пресъхна. Познатото присвиване ниско долу я накара да потрие бедра едно в друго и тя прехапа устна, за да не простене от усещането за зъбите му по кожата й.
– Няма да има никакво възползване. – заяви му далеч не толкова категорично, колкото й се искаше. За да поправи това, избута лицето му на другата страна и пак се опита да стане от скута му. – Пусни ме!
– Не. – отсече.
Елизабет обаче продължи да се мъчи да му избяга. Ако не бе толкова очевидно, че го желае, Сам щеше да я остави, но нямаше никакъв шанс за това сега. Без никакво усилие я прикова на място и я притисна към себе си, така че тя да усети какво е постигнала с това проклето извиване в скута му. Лизи замря в ръцете му. Синьото в очите й бе ослепително.
– Счупи проклетата перла, шейа. – нареди й.
Лизи го погледна изненадано. След всичко случило се това трябваше да е романтичен момент, да има поне мъничко церемония, а сега бе сигурна, че ако тя не го направи в следващите три секунди, той ще го стори вместо нея и после ще я събори в леглото. Сякаш да бъде с нея бе по-важно от това да бъде цял. От мисълта сърцето й прескочи удар, защото знаеше, че вероятно за него е точно така.
Само че той продължаваше да й се мръщи раздразнено, затова тя скри усмивката си, хвана перлата между палеца и показалеца си и заби върха на иглата за коса в нея. Първоначално твърдата повърхност се съпротиви, но с малко по-голям натиск се появи първата пукнатина. Последва я втора и трета, а от процепите започна да се вие катранено черен, гъст дим.
Сам застина, когато димът започна да се просмуква в него. Като всеки път, когато се събираше с част от себе си, светът изчезваше и за няколко мига пред очите му минаваше всичко, което отделената частица беше изживяла. Сега обаче нямаше картини, звук и спомени. Заля го гъста, лепкава чернота, която бавно го изпълваше и се въртеше из него, докато не намери тази празнота, която Сам винаги усещаше в себе си. Мракът я изпълни постепенно, пасвайки като парченце от пъзел.
Цял.
За първи път Сам усещаше, че всичко е тук. В ума му се възцари спокойствие, което не бе познавал досега. Трябваше му секунда да разбере защо. Гладът… Гладът за души бе негов спътник, откакто се помнеше. Остър, настойчив, постоянен. И сега го нямаше. Тъпото усещане, което той цял живот беше свързал с обещание за болка, липсваше. Някакъв стегнат обръч около гърдите му просто бе изчезнал и за пръв път Сам можеше да си поеме дълбок дъх.
Нежната миризма на Елизабет бе първото, което усети. Жена му седеше в скута му и го гледаше с ясно изписана на лицето й тревога. Сам вдиша дълбоко още веднъж, преди да й се ухили и просто защото можеше – я целуна.
– Ухаеш божествено, амара.
Лизи хвана лицето му между шепите си. Цветът се бе завърнал в него, а в очите му се появи блясък, какъвто не бе виждала досега. Някакво напрежение, което тя дори не бе забелязвала до този момент, си бе отишло от чертите и рамената му. И можеше да я подуши, без да използва маската.
Въпреки това тя искаше да чуе думите от него.
– Добре си? – попита го. Беше се превърнал във въпроса на вечерта.
– Ще бъда, ако ме целунеш.
Елизабет се усмихна.
– Манипулация, Казра? – попита го и докосна устните му със своите.
– Казах да ме целунеш, шейа.
Сам зарови ръка в косата й, задържайки я на място, за да може на свой ред да впие гладно устни в нейните. Усещането за меките й устни, за езика й до неговия го изненада със силата си. Желанието в миризмата й го опияни. Ако не я беше имал преди, докато носеше маската на същността си, щеше да изгуби контрол напълно. Сега успя някак да озапти инстинкта, който му крещеше да я направи своя веднага и със серия от кратки целувки да се отдръпне. Дъхът й излизаше толкова накъсано, колкото й неговия.
– Ето така. – каза й дрезгаво. – Сега повтори.
Всеки друг път Лизи щеше да го закачи, че й дава заповеди. Сега обаче той продължаваше да стиска косата й в хлабав юмрук и тонът му правеше нещо странно с мозъка й. Знаеше, че Сам трябваше все още да се чувства зле, но когато си помисли отново да му откаже, той стисна малко по-силно кичурите й. Преди да се усети, вече го целуваше, притискайки се в него.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com