Елизабет можеше само да го гледа. Знаеше, че трябва да се махне от тук, но не бе способна да откъсне очи от нарастващото червено петно около стрелата.
– Залегни, глупачке!
Гласът дойде от някъде напред, но беше толкова заповеден, че тя просто се хвърли на земята до гъргорещия страшник. Чак тогава потърси източника му, но видя единствено жената в розово, която малко по-рано налагаше войник със слънчобрана си. Но сега на лицето ѝ липсваше изражението на благороднически гняв и възмущение. Имаше единствено напрежение, което изопваше чертите ѝ и караше очите ѝ да лъщят.
Земята се разтресе. Сякаш под тях имаше някакво разгневено чудовище, което си проправяше път навън. Елизабет отново бе способна само да гледа в ням шок, когато паветата зад двамата с Анди избухнаха във въздуха, а керемидите от покривите се посипаха надолу. Страшникът още дишаше, макар и очите му да бяха кървясали от усилието да го прави, затова Лизи се приближи съвсем до него и се помъчи да покрие главите и на двамата с ръце ...