3 июн. 2008 г., 15:10
6 мин за четене
- Какво се случи? Аз умирах за теб, правех всичко за теб, а ти си заминаваш. Защо? Защо, след като ти дадох всичко? Защо? Отговори ми, по дяволите, не мълчи! Защо мълчиш? Говори ми!
- Ди, чуй ме! Моля те, не плачи! Не, недей, стани! Защо лазиш в краката ми... в краката на един... Долорес, стани, точно така. Сега искам да ме чуеш. Помниш ли първия ни изгрев? Бяхме на 14, когато гледахме как слънцето изгрява. Помниш ли? Разбира се, че помниш. Да, и аз помня. И помня, че тогава ти казах, че ще посрещаме всеки изгрев все така - хванати за ръка. Не вярвяхме, че ще се случи. Не вярвахме, че 10 години ще посрещаме заедно изгревите, но така стана. Но утре ще посрещнеш изгрева сама. И то не защото те обичам по-малко или защото си направила нещо, не, миличка, ти беше и оставаш все така съвършена както преди 10 години. Друго е...
- Коя е тя, Хектор, коя е?
- Не е жена, мила, как мога да предпочета някоя пред теб. Та тя няма да ухае като теб, няма да ме гледа като теб, няма да плаче така, няма да ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация