„Ще спра да те обичам, когато глух художник успее да нарисува звука от листенце на роза, падащо върху стъкления под на замък, който никога не е съществувал.“

Джим Морисън

            Как просто искам да кажа: „Не ми пука!“. Не е за отричане – мина доста време, период, през който наблюдавах твоята безмилостна апатия и усещах как плътта ми се свлича до болка. Желая най-после да започна да дишам спокойно, като човек, равноправен по всеки съществуващ параметър на останалите. А ти знаеш ли, че дъхът ми спираше, щом чуех твоето име? Олюлявах се в самия себе си и опитвайки се да намеря спасителната длан, се блъсках в грамадните си грешки. Наивник, нали?
            Болеше…
            Ако не бях изрекъл онези думи, може би всичко щеше да бъде различно. Не съм изкусен пленител на онова, което не може да се побере в раздърпаните мрежи на реалността. Предполагам, че оставям някаква следа след себе си, ако това не е така, не бих могъл да бъда прекалено признателен на мелодията, бушуваща в сърцето ми.
            За какво ми е вятър от думи, който помита и оголва клоните на истината до фрапантна степен на плашеща безпомощност? За какво ми е допир? Защо да възраждам болка? Нищо вече не гори, умря искрата на надеждата в самотната си болнична стая, с поглед, насочен към възбуденото синьо на ококореното небе.
            Аз влязох там и картината, на която станах зрител, всъщност не беше толкова плашеща. Един човек свали една обвивка, избърса сълзите си и затанцува нежен ритуален танц срещу самия Живот.
            Копието в ръцете му говореше на неразбираем език.
            Дочух само: „Атака!“.
            Притаих дъх…
            А ти продължи да пееш в илюзорното си балонче, отделена в звука на стиха, който никога няма да напиша.