Не те обичам повече. Не ми е позволено. Наивна съм. А отдавна си забраних да се лъжа... Нашата любов е плод на последователни заучени машинации. Подбор на подходящите думи. Просто сляпо следване на необмислени краткотрайни желания. Далечни сме вече, но още държим ръцете си. В плен съм на тялото си. То е мрачен затвор и отчаяно блъскам решетките му. Искам да изляза и да открехна тихо вратата на стаята ти. Искам да остана дълго. Без срокове до сутринта. Усещам дъжд. Глухотата на вечерта ме направи няма. Сричам едносричните думи, полепнали по устните ти. Крадеш от моите. Ти си моята ненаписана книга. Не мога и себе си да прочета. Незряща съм, когато ме докосваш. Студено ме гледа прозорецът ти. Преследва ме в съня ми, неканен. За него аз съм неканена. Но ако можеше да разбере, никога не би ме пуснал да си ида. Само ако можеше да разбере колко крайно много те обичам, когато тихо заспиваш до мен...