- Добре дошли. Надявам се да сте пътували добре.
Тези думи ме събудиха. Бях заспал в автобуса, докато пътувах към родното си градче. Бях решил да прекарам отпуската си там. Бях изморен от големия град, напрежението в работата, исках поне за две седмици да остана сам.
      Слязох от автобуса, беше ми още сънливо. Лятното слънце срещна погледа ми, та трябваше да се прикрия с ръката. Взех си багажа и се отправих към блока, където израснах. Вървях бавно, гледах на всички страни. Всяка сграда ми навяваше спомени  от детството ми. Усмихнах се и ускорих крачка. Пристигнах пред блока, в който израснах. Беседката, която на всички бащите ни построиха, още беше там, там бяха и старите маси и пейки, на които се събираха вечер да изпият по една ракия, а сутрин майките  ни пиеха кафе и клюкарстваха. Сега тази беседка, която беше запечатана в моето съзнание като едно място, пълно с хора и разбиране, сега пустееше. Пейките бяха почнали да гният, масите - да ръждясват. Усетих се колко време не се бях прибирал. Седнах на едната пейка и запалих цигара. Загледах се в детската площадка, която родителите ни направиха, за да сме им пред очите, вместо да се чудят къде сме се запилели, докато си пийват ракийката вечер. Красиви спомени почнаха да прииждат в главата ми. Но сега пред мен стоеше едно занемарено, обрасло с трева място. Катерушките, пързалката, люлката бяха ръждясали и допълнително засилваха неприязън от това място. А едно време това място бе градинка. Беше красиво, наредени в редици най- различни цветя - рози, карамфили, нарциси, трендафили. В центъра на тази градинка се извисяваха две овощни дървета, едното ябълка, другото вишна. За тази градинка се грижеше една възрастна жена от блока. Всички я наричахме баба Милка. Беше с побелели коси, леко прегърбена жена, с голямо сърце. Помня как всяка сутрин грижливо поливаше цветята, плевеше ги, помня как говореше на двете дръвчета, за което всички хлапета я мислихме за малко луда. Когато ябълката и вишната раждаха, тя обираше плодовете и ги даваше на нас. Спомних си даже, когато тя се разплака и молеше бащите ни, които решиха да направят детска площадка, да не отсичат двете дръвчета. Помня и съкрушения ù поглед, когато те се строполиха на земята... помня го...
       Тъкмо си допуших цигарата и дойде една възрастна жена, седна до мен, поздрави ме.
       - Ти, момче, откъде си?
      - Оттук съм, бабо, тук израснах.
      - Затъжил си се за бащината къща - промълви тя. После добави, някак си укорително. - Вие, младите, не слушате, като ви казваме, че от родното по-скъпо няма.
       - Познаваш ли баба Милка, тя живееше тук, в моя блок? - попитах аз, беше ми любопитно дали живее тук тази жена, която ни даваше ябълки и вишни и които ние лакомо хапвахме след цял ден игра.
      - Оф, момче, не питай. Тя умря преди две години. Ох, момче, Господ да пази, ама тя какъвто живот изживя, на никой не пожелавам.
     - Защо? -  попитах аз учудено. В моите спомени тя беше добра, винаги усмихната жена, която според  мен прекарваше старините си в спокойствие.
     - Защо ли, момче? Питаш ме защо. Защото, момче, от мен да знаеш, тя беше сама. Сама е, откакто е била мома. Сираче е тя, оженила се, ама мъжът ù я оставил. Родителите му казали. Имала две мъртви раждания. Само аз знам как ми е плакала, като ми разказваше как свекървата ù викала "Хубава, ама ялова". Ох, Боже, дай всеки му щастие и не оставяй никой сам на тоя свят. Това, момче, пак от мен да знаеш, няма по-страшно наказание от това да си останеш самичък на тоя свят.
      Замислих се. Пожелах на жената приятен ден и се качих в апартамента. Беше празен, пуст. Самотата тежеше във въздуха. Оставих багажа си и седнах. Почнах да осъзнавам, че никой не разбра баба Милка. Всички я мислехме за щастливка, че е доживяла тези години, а всъщност това е било наказание. За момент се поставих на нейно място, аз бях сам в апартамента. Никой не разбра защо толкова горещо се молеше, поне дръвчетата да оставим... никой не разбра, че тя ги имаше за свои деца, в тях тя виждаше двете рожби, които излезнали мъртви от утробата ù. Тези "две глупави овошки", както казаха някои, бяха толкова ценни за нея, защото тя им бе дала живот, те бяха нейните деца... Почувствах се ужасно, Господ отнел двете ù деца, а ние убихме другите ù две... Започнах да си мисля, колко ли ù е било тежко, да умре сама и неразбрана в тъгата си. Колко ли ù е било тежко...