Нерешителност
... И зимата се пръква. Като счупване на орех. И пее за болезненост в замръзналите корени на времето. А на мен жадно ми е за молитви... Мразя да ме съжаляват - изкуственият пламък прогаря до основи, а не носи изцеление... Липсва ми оная пурпурна божествена енергия на прилива, пратен ми от залеза. И морно чело, опряно на гърба ми. Носталгична съм. Към отминали докосвания.
В благородниците винаги е имало нещо студено. Не ми се обичат херцози. Само искам топли очи да ме чакат на прага - помагат по-лесно да превъзмогна човешката преходност.
Всеки ден все повече сенчестата остатъчност на една свършваща (а може би свършила) любов се опитва ревматично да размърда пръсти. Дали ще ме погали? Вкопчи? Издере? Оглеждам бенките ти. И не успявам да ги разчета. Настръхнали ли са за мен? Или те предозирах?...
Не съм груба, за Бога! Безсилието ми се изражда в цинизми... и ме превръща в самотница. Живее ми се... в мечтата на художник. „Чувството да си муза е невероятно", каза ми той. „И непознато", помислих, може би затова се страхувам... и цигулка заплаква отново. Обичам да я усещам до себе си - сякаш долавям топлината от сълзите й.
Знаеш ли? Само сълзите създават онази толкова търсена интимност, която ни освобождава от всеки предразсъдък и глупост. И с тласък някак ме събличаха. Сълзите. Когато си вярвахме...
Днес събличаш само дрехите. Аз копнея да разголя душата. И успявам. А ти подминаваш. И тя остава неразчетена и гола. Душа. Толкова моя. И толкова нерешителна...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ралица Стоева Все права защищены
продължавай да свириш по сърцата на хората: усвоила си най-ценното изкуство 
