Несбъдната целувка

                                               Несбъдната целувка

     Красиви са Родопите. Всеки, намерил малко време да се поразходи до там ще замълчи, омагьосан от този край, целунат от Бога. В здравата му прегръдка живеят и много легенди, които са нашето минало – основата на по-красивото ни бъдеще. Ето и една от тези легенди.

...

     Преди много, много години, в южната част на тази красива планина, живяла красавицата Малинка. С дълги, черни като земята, коси, очи, взели от синьото на родопското небе и тънка, като ела снага, тя карала кръвта на момците да завира и да кипи като младо вино. Добрината на невинното й сърце пък я направила любимка на цялото село. Кой от каквото да имал нужда, все Малинка за помощ търсел и никога с празни ръце или поне душа, не си тръгвал.

     Както винаги, обаче, намерили се и завистници. В същото село живеела Черна Горана. Тя съвсем не минавала за красавица – с почерняла от слънцето кожа, тъмни очи, схлупени под гъсти вежди. Младостта й не била лека и безгрижна. Тя била влюбена в селския красавец Енчо – висок, снажен и винаги засмян. За него била готова и през огъня да мине. Както винаги, любовта не питала и не събирала по желание, та юнакът все към Малинка поглеждал. Минела ли покрай него, не можел да се въздържи и все подвиквал: „Е бре-бре-бре-е-е!” Тя пък навеждала поглед свенливо, но по руменината върху бялата й кожа ставало ясно, че и любовта му отеквала като ехо и в нейното сърце. Подкачали го другарите му, за сватба подмятали. В такива моменти Горана побягвала към дома и давала воля на сълзите си. Майка й, стара магесница, видяла на къде отивала работата и един ден й казала:

-         Слушай майка си, чедо. Защо се към Енча гльодаш? Не видиш ли, че той си Малинка люби? Я го Драгойчо какъв е момък и колко имоти има! – Драгойчо бил син на местния чорбаджия – тих, мързелив и все с гурелясали очи, но единствен наследник на богатите си родители.

-         Какво да му гльодам на Драгойча, майно льо? Той ми на сърце не е легнал. Енча си любим, за него живот си давам.

-         Ма ка сиротница да ме оставиш, чедо? Я седи дома и кротувай. Майка за чедото си се грижи. Ластовицата пилетата си не остава, та язе ли?

     Отишла майката на Горана в къщата на Малинка и закършила ръце.

-         Какво има, лельо Драгано? Да не би Горана да е болна легнала?

-         Не, Малинке, не е, Господ здраве да й дава! Ами ми е най кравата избегала у дън гората отишла.

-         Не бой се, лельо. Давай да вървим, двете да я намерим.

-         Да вървим, чедо, сполай ти!

     Тръгнали двете по планинската пътечка и неусетно за Малинка се озовали пред входа на дупка в изправилата се пред тях скала. Драгана запалила огън и взела една главня.

-         Малинке, ти стой тук, чедо, а язе навътре ше влазам – казала Драгана с престорена загриженост.

-         А, няма да те оставя, лельо Драгано. Заедно сме дошли, заедно влазаме – добрината на Малинка не й позволила да остави старата жена сама.

     Тръгнали навътре, но само Малинка подвиквала, а Драгана мълчала. Когато стигнали достатъчно навътре, че никой да не ги чуел, старата магесница се обърнала към младото момиче и изсъскала:

                                   На камък мигом да се обърнеш,

                                   кой и да дойде да те дири,

                                   само камък да види

                                   от мома и следа да нема.

     После извадила от пазвата си едно павурче и напръскала Малинка с течността в него. Преди дори да успее да каже и дума, красавицата се превърнала в камък, а старицата си излязла без да се обърне.

     Минали се няколко дни, а от Малинка ни вест, ни кост. Залинял Енчо – нито вода пиел, нито храна вкусвал, а само за любимата си мислел. Не му стигали силите дори с другари да се види. Надигнал се и отишъл при Драгана – нали магиите й помогнали на толкова хора, защо и на него да не свършат работа?

-         Добър ден, лельо Драгано. Мъка ми сърцето пие. Кажи ми къде е Малинка.

-         Ех бре, Енчо, не знайш ли? Малинка си змей люби. Сал на него е пристанала. Защо ти е, чедо, Малинка? Я си мома хорска избери и мани таз змеица! – посочила с глава засрамената си щерка.

-         Какво говориш, магеснице? Как моето либе на змей да е пристанала?

-         Ако щеш вервай, язе ти истина казвам.

     Поблагодарил Енчо, но сърцето му кървяло. Тръгнал той напосоки към планината и не спирал да мисли как да пребори змея. Пътеката, по която стъпвал, водела към върха на планината. Както я следвал, така се спънал и пропаднал в една дупка с главата надолу. Спрял падането си малко преди да се удари в камък, който стърчал малко под него. Изведнъж, камъкът проговорил: „Енчо, либе, намери ме! Леля Драгана ме на камък обърна, но и камък проговоря, кога сърце в себе си крие.” Енчо протегнал ръце да прегърне любимата си, но малко преди да я настигне и той се вкаменил. Такава била силата на магията – който я разгадае, и той на място да застине. Всяка година, в деня на омагьосването на Малинка, разстоянието между двата камъка намалява по малко и казват, че няма да минат и триста години преди те най-после да се слеят в несбъднатата им за сега целувка.        

06.10.2009 г.