Музикантът подрънкваше на блус китарата си. Облечен беше с омазнен, подгизнал  потник, къси панталони и обут със сандали; седнал върху малко столче до ъгъла на един бар, той поглеждаше към притъмнялото небе, повтаряше една и съща мелодия от петнайсетина минути и тихо пригласяше:

- Нещо, нещо ще се случи...

Един минувач се спъна в консервената кутия, сложена пред музиканта, разсипа стотинките в нея и изпсува. После отмина надолу по тротоара.

...

- Мамка ти, казах ти да боядисаш тази стая в бяло - крещеше предприемачът и капчица пот се стичаше по челото му.

- Не, шефе, каза жълто - повтори за сетен път работникът. Беше притиснат в ъгъл и вече виждаше в червен цвят. Шефът му крещеше от десет минути вече за нещо, за което не бе виновен. Несъзнателно ръката му се протегна зад него и хвана чук подпрян на рафта зад гърба му. Беше му писнало да му викат сега и преди - все “шефове”. Беше изморен, виеше му се свят, в апартамента на най-горния етаж бе горещо, дори и с отворени прозорци. Стените бяха като котлон, излъчваха топлина, но само привидно. Топлината нахлуваше отвън. Небето бе прехлупено от черен облак, който се беше завъртял и останал увиснал над града, но не искаше да се извали. По-скоро беше черно покривало, което задушаваше града. Беше нетърпимо. Светкавици раздираха небето на изток; глухи тътени огласяха града като далечни топовни гърмежи, слаб бриз повяваше и завърташе прах и сухи листа по улиците, но носеше и влага, топъл въздух, и вместо изцеление, вещаеше омраза.

...

Нещо ще се случи…- припяваше музикантът тихо, след като събра монетите, разсипани по тротоара.

...

Полицаят се караше с чернокожия, крещеше му, че бе спрял на мястото за инвалиди. Беше му толкова горещо - цял ден да седи в напечената полицейска кола. На провинилият се му беше вече все едно  - от колко време му крещеше този. Беше уморен, цял ден бе работил в спешното отделение на болницата, бе уморен от кръв и болка; за малко в обедната си почивка бе отскочил да прибере дъщеря си от училище. Колата му беше без климатик, ризата беше полепнала по гърба му от пот. Писнало му беше да му викат полицаи...цял живот. Виждаше се като на филм - отстрани -  черната, мокра, ситно къдрава коса, свитите в юмруци ръце, напрегнатите крака - единия бе стъпил назад за опора, мускулът стегнат - все едно готов да даде тласък за скок напред.

...

- Нещо ще се случи.. - музикантът пригласяше на китарата и гледаше към небето за първия признак на дъжд. Но дъжд нямаше. Само влага и горещина. Пот.

Дрън, дрън, дрън и “нещо ще се случи”...

...

Мъжът преследваше жената от няколко пресечки и ѝ подвикваше неприлични забележки. Бе си пийнал и горещината и алкохолът го караше да бъде, такъв, какъвто той не предполагаше, че може да бъде - бе попаднал в роля, която мразеше. Жената беше уплашена. Минувачите покрай тях не чуваха обидите, заканите, молбите - вървяха по пътя си, навели глави - както винаги правеха. Жената ѝ  я беше страх, писнало ѝ бе да я е страх - цял живот. Уморена, горещина, беше ѝ се насъбрало след цял ден работа в кухнята на ресторанта. Носеше малка дамска чантичка със себе си и в нея - вече бъркаше за него - малък пистолет.

….

- Нещо ще се случи - вече не пееше, а просто изричаше музиканта и гледаше с надежда към небето. И се случи…

И се случи!

Светкавица разсече небето. Удари гръм. Облакът се разпра и изля дъжда от търбуха си, носейки бленуваната хладина - в апартамента, пред училището и на тротоара - из целия настръхнал град. Изми злобата и лошото. Дъждовните води бързо препълниха шахтите и наводниха улиците.

Апартаментът бе пуст. Предприемачът разреши на  работника да си отиде у дома за деня.

Пред училището беше пусто. Полицаят пусна нарушителя без глоба този път.

Тротоарът - пуст. Мъжът остави жената на мира сега и тя си тръгна за вкъщи.

Дъждът премина бързо. Шахтите смогнаха и изгълтаха водата. Облакът, се изваля, но остана надвиснал над града като сянка, като че само от злоба, за да го задуши, без да има вече дори шанс за дъжд. Стана още по- влажно и топло от преди. Уличният музикант излезе от под стряхата, където се беше скрил, сложи столчето си на ъгъла и пак леко започна да прокарва пръсти по струните...

Във въздуха се усещаше напрежение, някакво електричество витаеше навред. Всеки разбираше, разбираше го ясно и просто, както проста бе песента на музиканта, която се носеше по влажния бриз  - “нещо, нещо ще се случи…”