Когато се зачетеш потъваш дълбоко, дълбоко и забравяш за околният свят. Навлизаш в друг, неразбираем за останалите, които са в този момент около теб и необезпокоявани от никого навлизат в личното ти невидимо пространство. Ти си там за тях и не си там за себе си. Десетки погледи се впиват в теб, измерват те, преценяват и претеглят по вътрешното си мерило или по общественият кантар и… подминават. Едни са останали с впечатлението, че си нищо и никаква личност, извън нормалните телесни норми, ако превишаваш дори и с килограм личният им еталон за „съвършенство”.Други, че си поносима гледка и доближаваш изискванията им за живот. Трети са отчели, че си с приятно лице, но съдейки по отнесеният ти поглед и липсата на внимание към оценъчната им дейност спрямо теб – не си струваш усилието, което са направили, а и ти дори не си им благодарен за пролятата „ мисловна пот”.
Някъде отдалече съзнанието ти отчита – так-так, так-так, или ако се намираш в онези престарели влакови композиции, усещаш с тяло ...