Невидимият Клондайк (На лов за по-добър живот)

   Пременила се  чиста за Господа, надянала си зелената   носия, завила си белите  коси в плитки и чека. 
– Кой чекаш, мори планино? – Изруква за сетен път ветера, дорде ѝ развява косите.
Молчи Родопа, за своите деца милее, очинките ѝ са все мокри, завързва кърпата на главата, гльода напреж, а бичкия ѝ реже нозете. Отколе всеки сезон, си токми дрипите, само ветера я чува. Варди корена български и тожни песни наваля:
– Де ти са дьощерите? Де ти са ергените?
Слуша небето, ала плаче, сльопи очи се ненагльождат на зеленисе тьонки ръчинки, на храбрине вкаменени величия,  на сая  вьочна майчина сила. Как Господи я извая и как я сохрани? Кой ще я пее и кой ще я завтаря? Сая тожна песна на България, сая тожна чьорна планина...

  2010г, някъде в Англия.

  В автобуса съм. Пътувам. "За къде сте?" – Питам себе си. "Може би за там, където никой друг в този автобус."
  Зелени окосени треви пред къщите оцветяват мрачния мокър пейзаж. Далечни полета сивеят там някъде, където е моята България. Дъждът плющи по стъклата, шарени хора слизат и се качват в автобуса, оживени бабички си разказват случки от трийсетте години. Оглеждам се. Осанките на две момчета ме препарират. Не са на повече от деветнайсет години, с изсулени дънки, опипващи очи, мазни коси и обици по езика и веждите. Те оригват. Ха! И отново! Никой освен мен, не се смущава. Опитвам се да не ги гледам. Многократно повтарят: "Fuck, and Fuck! What the fuck?" Никой  не ги чува или забелязва. Само аз, но забравих... аз не отивах там, където те.
Поглеждам пак през прозореца, дъждът е намалял, освобождавам се от всякакви мисли. В чуждата страна  не ми се налага да мисля много. Нявсякъде има табели: "Тук си наведи главата!", "Там има стъпало"!, "Не пипай!" ,"Не се подхлъзвай!", "Внимание не разсъждавай!". Тази последната е само в мозъка ми и е резултатът от свинския саможивен живот живот, който водя през последните  години. Погледът ми се спира на едно начервено момиче, със стичащ се черен грим по лицето, с черен порно чорапогащник и къси дънки, от които е почти сигурно, че стърчи част от задник. Русата ѝ коса e боядисана в черно, несресана и мокра. Качва се в автобуса и сяда.  Никой не я забелязва. Допускам, че някой ден ще имам такива деца.
     Връщам лентата назад и с почуда си спомням първата ми среща с представител на този народ. Безизразната старица, на около седемдесет години, която се наведе и засмука току-що хвърления от мен цигарен фас. После господинът във влака, с бомбе и книга в ръка, който изрече: "Добре дошла в Джунглата"! Изсмях му се. Още тогава трябваше да му повярвам.
От спомена ме вади пискливата баба в автобуса. Тя писка на дядото до нея, а той с учтиво лицемерие се опитва да озапти разпасаната ѝ уста. Рошави коси, бледи лица и  луди очи. Те се карат, пардон спорят на висок селски акцент, а останалите – с невъзмутими изражения са роботи. Бездушни. Глухи. Слепи. Не забелязват нищо. Или поне така изглежда. Погледите им се реят нанякъде и мога да се закълна, че са програмирани. Отпускам се на седалката и аз като едно добре гледано прасе. Явно тук всичко е нормално. Познатата мелодия на телефона ме изкарва от утопията: "Ало? Да? В автобуса съм"! В този момент усещам как всичките глухи и слепи роботи вперват очи в мен, наострят уши, като ловджийски кучета, някои се обръщат, преценявайки ме с високомерен поглед. Имам усещането, че съм в зъл вертеп, или маскен бал, в който след няколко секунди цялата тази шарена паплач ще се втурне към мен с чадъри и бастуни. Ей, защо ме гледате така? Какво ненормално чухте? Че говоря НЕ на вашия език ли? На цялата тази ненормалщина искате да кажете,че това е ненормално? Оu, Excuse me idiots!
"До скоро!" – Приклювам разговора. На съседната седалка категорично ме провъзгласяват за полякиня. 
     Винаги ще се чувствам чужденка, дори да не говоря на майчин език, дори да пробвам да се усмихвам като тях (това е трудно), дори да се слея с тази тълпа, чиито бонбонени, помпозни дрехи, са шити от  деца с изпити лица, в някоя тъжна разплакана държава. Деца – наречени човешки ресурс, роби на високопарната им цивилизация. Плюя на цивилизацията и плача за баба ми! Болна съм. Трябва ми само едно хапче и еднопосочен билет. Хапчето, за да успокоя съвестта си, че дойдох тук с надежда за по-добър живот. Кой глас ми каза, че високоплатената работа и удобните мебели, са по-добър живот? Пълен хладилник и празна душа. Ах, колко спокоен живот се води в този Клондайк! Толкова лежерен, че в два през нощта пиян мъж нахлува в къщата ми и съвсем убедено твърди, че това е неговото легло и аха, да ме целуне. Или три пъти разбиват прозореца на колата, паркирана пред входната  врата и я обират, в интервал от  два месеца. Съкращавам абзаца, за да не ви се пригади. Изтривам подробностите около работното място, за да не кажете, че съм била в някакъв европейски концлагер, който до скоро сънувах. Продължавайте да си мислите за тази страна, като за място за добиване на злато. Сит и с празно сърце. За някои това е утопия, но аз съм тесногръда и мисля на дребно. Простете ми глупостта. Изборът ми е да се върна там, в онзи малък град, непринадлежащ на помпозност, пазещ в пазвата си моето същинско българско аз, моят корен и дърво. Да  живея в хармония с времето, дори то да е спряло, без в никакъв случай да натрапвам моите представи за щастие на някого. Мисля, че така е честно.
В моят малък Асеновград отглеждат малки богатства и ги предават в ръцете на децата си. Онези невидими традиции и обичаи, които се пазят от векове. Онази старата гайда, която  вади душата на показ и я закача да се пече на слънчев простор. Плаче душевадката за малки ръчички, които да я обвият като женска гръд, а тя да ги нахрани с песен. Да яхнат конете на дядовците си, да зачукат мотики по зажаднялата земя, да окопаят ароматните ягоди и овошки на прегърбените си баби, та дори да издоят кравите. Нека да съм селянка и нецивилизована, нека да мириша на тор, само да е българска и под българско небе.
Не бях виждала небето в чуждата страна. Може и да е имало, сигурно съм го гледала много пъти, но не го видях. Не бях виждала и моят силен мъж да плаче с глас и то на химна на България. Заразен бе плачът му, като чума, защото натръшка още трима здрави негови приятели с прегракнали гласове. Химн през сълзи. 
И тогава си поставих краен срок. Октомври 2013–та година. Бременна в седмия месец. Чудничко! Да си носиш мечтите в корема, от девет планини – в десета. Е да, но и мечтите имат нужда от храна и то не каква да е, а българска боза, кисело мляко...овче сирене. Ей така се стисках няколко (да не казвам какви) години и като видях табелата "РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ", няма да повярвате, но взех че я снимах, може и да съм плакала, това не помня. Блудната се завърна. Второто нещо, което направих тогава беше да отида на родния пазар за плодове и зеленчуци. 
Не е тайна, че при бременните всички сетива се изострят. А аз стоях с две големи празни чанти и огромен корем пред сергиите и не мърдах. Октомври. Есен. Господи, как мирише на България! Дишах дюли, круши, ябълки, дишах, улавях всеки аромат и можех със затворени очи да го открия точно на коя сергия  се намира. Това е свръхестествено щастие. Почти като нирвана.
В чуждата страна, плодовете нямаха мирис, само външен вид. Сега си отговарям на въпроса, защо в България живеят толкова сърдечни хора?
 Вече нямам черни мисли и вярвам в простото щастие. Щом отворя очи, небето ми е син аметист, а планината наднича през прозореца. Потоците тук са влюбени в гората и всяка неделя ми тананикат химна. Ръцете на моята Родопа сега са люлякови клони, а утре ще са от бял бъз. За мен тя е част от невидимия Клондайк. 
        Ще ви кажа една тайна. Спрях да гледам новини. В България непрекъснато се случват чудеса и добри дела, от които малко медии се интересуват. Аз съм оптимист и ако сега мечтата на този народ е да емигрира и да намери златото в Клондайк, то моята  е да остана и съхраня истинското. Нека да съм неразумна, нека да съм идеалистка, фанатичка или тесногръда, създателка на сънища или ефимерии, както искате ме наричайте, но аз съм българка. Дишам с пълни гърди тук и като майка ще пазя достойнствата на този неземен Рай, та дори да съм последният гражданин на тази държава. Пази Боже България!