Plevel (Силвия Илиева) 25 април 2017 г., 12:45

Невидимият Клондайк (На лов за по-добър живот) 

162 6 12

                                   

2010г, някъде в Европа.

В автобуса съм. Пътувам. За къде сте? Питам себе си... Може би за там, където никой друг в този автобус... 

Зелени окосени треви пред къщите оцветяват мрачният мокър пейзаж. Далечни полета сивеят там някъде,... където е моята Българийка. Дъждът плющи по стъклата, шарени хора слизат и се качват в автобуса, оживени бабички си разказват случки от трийсете години. Оглеждам се. Осанките на две момчета ме препарират. Не са на повече от деветнайсет години, с изсулени дънки, опипващи очи, мазни коси и обици по езика и веждите. Те оригат. Ха и отново. Никой освен мен, не се смущава. Опитвам се да не ги гледам. Многократно повтарят: "Fuck, and Fuck, What the fuck?" Никой  не ги чува или забеляза. Само аз, но забравих... аз не отивах там, където те.

Поглеждам пак през прозореца, дъждът е намалял, освобождавам се от всякакви мисли. В чуждата страна  не ми се налага да мисля много. Нявсякъде има табели: "Тук си наведи главата!" "Там има стъпало"! "Не пипай!" "Не се подхлъзвай!" "Внимание не разсъждавай!" Тази последната е само в мозъка ми и е резултатът от свинския саможивен живот, който водя през последните  години. Погледът ми се спира на едно начервено момиче, със стичащ се черен грим по лицето, с черен порно чорапогащник и къси дънки, от които е почти сигурно, че стърчи част от задник. Русата ѝ коса e боядисана в черно, несресана и мокра. Качва се в автобуса и сяда.  Никой не я забелязва. Допускам, че някой ден ще имам такива деца.

Връщам лентата назад и с почуда си спомням, първата ми среща с представител на този народ. Безизразната старица, на около седемдесет години, която се наведе и засмука току-що хвърленият от мен цигарен фас. После господинът във влака, с бомбе и книга в ръка, който изрече: "Добре дошла в Джунглата"! Изсмях му се. Още тогава трябваше да му повярвам.

От спомена ме вади пискливата баба в автобуса. Тя писка на дядото до нея, а той с учтиво лицемерие се опитва да озапти разпасаната ѝ уста. Рошави коси, бледи лица и  луди очи. Те се карат, пардон спорят на висок селски акцент, а останалите – с невъзмутими изражения са роботи. Бездушни. Глухи. Слепи. Не забелязват нищо. Или поне така изглежда. Погледите им се реят нанякъде и мога да се закълна, че са програмирани. Отпускам се на седалката и аз като едно добре гледано прасе. Явно тук всичко е нормално. Познатата мелодия на телефона ме изкарва от утопията: "Ало? ДА? В автобуса съм"! В този момент усещам как всичките глухи и слепи роботи вперват очи в мен, наострят уши, като ловджийски кучета, някои се обръщат

и ме преценяват с високомерен поглед. Имам усещането, че съм в зъл вертеп, или маскен бал, в който след няколко секунди цялата тази шарена паплач ще се втурне към мен с чадъри и бастуни. Ей защо ме гледате така? Какво ненормално чухте? Че говоря НЕ на вашият език ли? На цялата тази ненормалщина искате да кажете,че това е ненормално? Оu, Excuse me idiots!

"До скоро!" Приклювам разговора. На съседната седалка категорично ме провъзгласяват за полякиня. 

Винаги ще се чувствам чужденка, дори да не говоря на майчин език, дори да пробвам да се усмихвам като тях(това е трудно), дори да се слея с тази тълпа, чиито бонбонени помпозни дрехи, са шити от  деца с изпити лица, в някоя тъжна разплакана държава. Деца - наречени човешки ресурс, роби на високопарната им цивилизация. Плюя на цивилизацията и плача за баба ми. Болна съм. Трябва ми само едно хапче и еднопосочен билет.

Хапчето за да успокоя съвестта си, че дойдох тук с надежда за по-добър живот. Кой глас ми каза, че високоплатената работа и удобните мебели, са по-добър живот? Пълен хладилник и празна душа. Ах, колко спокоен живот се води в този Клондайк. Толкова лежерен, че в два през нощта пиян мъж нахлува в къщата ми и съвсем убедено твърди, че това е неговото легло и аха, да ме изхвърли. Или три пъти разбиват прозореца на колата, паркирана пред входната  врата и я обират, в интервал от  два месеца. Съкращавам абзаца, за да не ви се пригади. Изтривам подробностите около работното място, за да не кажете, че съм била в някакъв европейски концлагер, който до скоро сънувах. Продължавайте да си мислите за тази страна, като за място за добиване на злато. Сит и с празно сърце. За някои това е утопия, но аз съм тесногръда и мисля на дребно. Простете ми глупостта!

Изборът ми е да се върна там, в онзи малък град, непринадлежащ на помпозност, пазещ в пазвата си моето същинско българско аз, моят корен и дърво.Да  живея в хармония с времето, дори то да е спряло, без в никакъв случай да натрапвам моите представи за щастие на някого. Мисля, че така е честно.

В моят малък български град отглеждат малки богатства и ги предават в ръцете на децата си. Онези невидими традиции и обичаи, които се пазят от векове. Онази старата гайда, която  вади  душата на показ и я закача да се пече на слънчев простор. Плаче, тази душевадка за малки ръчички, които да я обвият като женска гръд, а тя да ги нахрани с песен. Да яхнат конете на дядовците си, да зачукат мотики по зажаднялата земя, да окопаят ароматните ягоди и овошки на прегърбените си баби, та дори да издоят кравите. Нека да съм селянка и нецивилизована, нека да мириша на тор, само да е българска и под българско небе.

Не бях виждала небето в чуждата страна. Може и да е имало, сигурно съм го гледала много пъти, но не го видях. Не бях виждала и моят силен мъж да плаче с глас и то на химна на България. Заразен бе плачът му, като чума, защото натръшка още трима здрави негови приятели с прегракнали гласове. Химн през сълзи. 

И тогава си поставих краен срок. Октомври 2013 – та година. Бременна в седмия месец. Чудничко! Да си носиш мечтите в корема, от девет планини – в десета. Е, да но и мечтите имат нужда от храна и то не каква да е, а българска боза, кисело мляко...овче сирене. Ей така се стисках няколко (да не казвам какви) години и като видях табелата РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, няма да повярвате, но взех че я снимах, може и да съм плакала, това не помня. Блудната се завърна. Второто нещо, което направих тогава беше да отида на родния пазар за плодове и зеленчуци. Не е тайна, че при бременните всички сетива се изострят. А аз стоях с две големи празни чанти и огромен корем пред сергиите и не мърдах. Октомври. Есен. Господи, как мирише на България! Дишах дюли, круши, ябълки, дишах, улавях всеки аромат и можех със затворени очи да го открия точно на коя сергия  се намира. Това е свръхестествено щастие. Почти като нирвана.

В онази чужда страна, плодовете нямаха мирис, само външен вид. Сега си отговарям на въпроса защо в България живеят толкова сърдечни хора?

 Вече нямам черни мисли и вярвам в простото щастие. Щом отворя очи, небето ми е син аметист, а планината наднича през прозореца. Потоците тук са влюбени в гората и всяка неделя ми тананикат химна. Ръцете на моята гора сега са люлякови клони, а утре ще са от бял бъз. За мен тя е част от невидимият Клондайк. 
 Ще ви кажа една тайна. Спрях да гледам новини. В България непрекъснато се случват чудеса и добри дела, от които малко медии се интересуват. Аз съм оптимист и ако сега мечтата на този народ е да емигрира и да намери златото в Клондайк, то моята  е да остана и запазя истинското тук. Нека да съм неразумна, нека да съм идеалистка, фанатичка или тесногръда, създателка на сънища или ефимерии, както искате ме наричайте, но аз съм българка. Дишам с пълни гърди тук и като майка ще пазя достойнствата на този неземен Рай, та дори да съм последният жител на тази държава. Пази Боже България! 

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря, Георги Колев и Мариана! Слънчев и красив уикенд!
  • brinne (Мариана) Направо за гърлото ме хвана. Много хубав разказ!
  • admin (Георги Колев) Всяко дете трябва да бъде закърмено с този мирис, да му се създаде връзката с натуралното, земното, а не глупостите по телевизията, с които се облъчва навсякъде и внушаващ ти стремеж към несъществените неща, да си консуматор, а не производител. Човек трябва да е засадил поне едно дърво, да е създал нещо, за да усети истинския живот. Това трябва да се покаже на децата, пък те като порастнат да си правят своя избор в живота.
  • Plevel (Силвия Илиева) Иван, Марина, Жанет много съм щастлива, че съм разбрана правилно и съм Ви докоснала. Много хубава вечер Ви желая!
  • djudjii (Жанет Велкова) Докато стигна до тук... ти ще вземеш да напишаш още един
    Великолепен разказ! Силни аплодисменти!
  • vedrina (Марина Стоянова) Много ми хареса - просто е невероятно..., - докосва...!!!
    "Октомври. Есен. Господи, как мирише на България! Дишах дюли, круши, ябълки, дишах, улавях всеки аромат и можех със затворени очи да го открия точно на коя сергия се намира. Това е свръхестествено щастие. Почти като нирвана."
  • kryskat (Иван Станков) Възхищение Силвия! Твоят разказ е показен, че когато един текст е написан искрено, описва чувства и вълнения а не се занимава с политика, социални тегоби, причини и следствия защо е станало така и как е могло да бъде, въздейства много по силно и дълбоко. В него няма хленч и ох, кой е виновен за това! И аз като Младен се стоплих от разказаното. И най важното, разбирам го напълно! Сега ще прочета всичко написано от Вас и съм сигурен, че ще си струва!
  • Plevel (Силвия Илиева) Голямо БЛАГОДАРЯ на всички !
  • vega666 (Младен Мисана) Страхотно, Силвия! Накара ме да изпитам гордост, че съм българин и омерзение от масово напускащите /като плъхове/ България. С това изречение стигаш кулминация:

    "Дишам с пълни гърди тук и като майка ще пазя достойнствата на този неземен Рай, та ДОРИ ДА СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ ЖИТЕЛ на тази държава. Пази Боже България!"
  • Eia (Росица Танчева) "Ще ви кажа една тайна. Спрях да гледам новини. В България непрекъснато се случват чудеса и добри дела, от които малко медии се интересуват. Аз съм оптимист и ако сега мечтата на този народ е да емигрира и да намери златото в Клондайк, то моята  е да остана и запазя истинското тук."
    Поздравявам те за вълнуващия разказ!
  • ZamDirector (Лора Бенова) Ето,на!Прочетох го!Браво,мойта гордост!
    Леле,колко хубаво си описала тоя селски живот..Нравите,с които са закърмени малките хорица-ония с мотиките и слънчевия загар,дето съвсем не е придобит на калифорнийския бряг..Ужасно ми хареса.Искрено се надявам един ден да казваме за тебе:-Аааа,тази ли?Писателката?Тя си е наше момиче!
  • KRONOS.1 (Борислав тодоров) Прекрасен и разтърсващ разказ за инстинктите ни, за ценностите в нас и за любовта към Родината ни!!! Поздравления Силвия

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.