Невъзможната любов
Алено червената луна бе изгряла на небосвода и покриваше всичко с нежна, пурпурна светлина. Той стоеше на любимото им място, откъдето се виждаше целият град и я чакаше. Гледаше хилядите светлини пред него и бе потънал в мислите си, сякаш нищо не би могло да го откъсне от тях. Изведнъж усети топлина, която бавно го обгръщаше – тя бе тук. Сега умът му бе бистър, той изхвърли всички мисли и се отдаде на момента. Тя го бе прегърнала и отпуснала глава върху гърба му и слушаше ударите на сърцето му. Той се обърна и очите им се срещнаха, усети ръцете ú по лицето си и каза:
- Искам винаги да усещам топлината на ръцете ти и да виждам усмивката на лицето ти, както е сега.
Притисна я силно към себе си и потънаха в дълга целувка.
Бе втората година, откакто се познават, а вече бяха преминали през толкова много трудности, за които обикновен човек преминава за цял живот. Но поставен пред възможността да избира дали да е с нея или да предотврати предстоящите трудности за тях, изборът бе лесен – той бе влюбен. Не бе изпитвал това чувство от болезнено дълго време, откакто бе човек и бе загубил любимата си пред очите си. Тогава се закле, че няма да опита отново вкуса на любовта и болката след нея. Но точно, когато болката и самотата бяха превзели цялото му същество, се появи тя – жената, която не успя да нарани. Нещо трепна в него. Тя бе тази, която успя да го приеме, макар и не напълно такъв, какъвто е. Сега стояха в обятията си, влюбени повече от когато и да било, но със свити сърца, знаейки, че не могат да продължат така. Той бе вампир, а тя жената, чиито очи го спряха да утоли жаждата, която нарастваше в него и да отнеме така живота ú. Как да бъдат щастливи заедно, отдалечени толкова много от своите светове, как да избягат от това, което са и да се насладят на това, което неуморно гори в сърцата им.
Тя го погледна и отново каза думите, които толкова ú тежаха:
- Не мога да приема това, което си и което правиш, но не мога и да спра да те обичам и да искам да си близо до мен.
- Не мога да се променя, колкото и да жадувам за това и не искам да си мисля, че ще те видя как остаряваш и умираш, а аз отново ще остана сам в скръбта си по загубен любим човек.
- Направи го тогава, впий зъби в шията ми и ме направи като теб, така ще останем завинаги заедно.
- Не, не мога да го направя.
- Защо?
- Казвал съм ти го не веднъж. Не искам да те превърна в това, което най-много мразиш в мен. Не мога да ти причиня болката и страданието, което аз изпитвам през всичките тези дълги години, заради това, което съм.
- Тогава ме убий, не искам да те виждам как страдаш.
Тя се обърна отдръпна се от него обърна се с гръб и тихо заплака. Той се приближи и отново я прегърна.
- Как бих могъл да го направя? Няма да мога да понеса болката, не искам да изживея вечността с мисълта, че съм те загубил. По-скоро аз бих се самоубил, за да ме забравиш и да изживееш нормално живота си.
Сълзите в очите и ставаха все повече и тя се сгуши в прегръдките му търсейки утеха.
- Моля те, направи това, което искаше да направиш с мен първия път, когато се срещнахме. Нека заспя спокоен с всички хубави спомени, които преживяхме заедно.
- Ако го направя ще остана тук до теб завинаги.
Тя разбра какво би означавало това, но не можеше да понесе болката, която я изпълваше, когато го гледа как страда. Прегърна го колкото силно може и наведе главата му към шията си. Знаейки, че е това, което иска, той притисна зъбите си, които пробиха нежната ú кожа и кръвта потече, а с нея започна да изчезва животът, който бе толкова скъп за него. Постепенно започна да се отпуска и за това той я взе в ръцете си. Алено червената линия, която огряваше последната им вечер, почти бе залязла и отстъпваше мястото си на слънцето, с което идваше и новият ден. Тя бе вече твърде слаба, за да се движи и със сетен дъх му каза:
- Винаги ще те обичам, любими мой.
Той погледна безжизнените ú очи, а от неговите се спускаха кървави сълзи. Беше щастлив, нямаше да бъде дълго без нея и за първи път от много време щеше да види изгрева. Слънцето се показа над планините и ги посипа със светлина. Той я прегърна силно и след миг потънаха в пламъка на любовта.
© Радослав Янчев Все права защищены