Плейнхилс

Епизод 3

Нито тук, нито сега

-          Добър ден! Заповядайте.

-          Здравейте! Благодаря!

-          Нека се представя, аз съм Дебора Флоар, психолог-терапевт. – жената протегна ръката си, за да установи контакт с мъжа отсреща, който бе облечен в тъмно кафяв елегантно спортен костюм, из под сакото надничаше светла риза комбинирана с тънка черна вратовръзка, която споделяше цвета на късо подстриганата му коса, а под нея искряха сините му очи. – Първо, нека се настаним удобно. – тя с жест посочи кушетката до прозореца.

-          Да Ви кажа честно, когато чух вашият глас по телефона, не очаквах толкова млада и привлекателна жена.

-          Благодаря ви! Вие сигурно сте господин Макнайт, нали?

-          Стивън Макнайт, да.

-          Да очаквах ви, детективът със странния проблем, така се бяхте изразили по телефона! Разкажете ми, с удоволствие ще ви изслушам.

-          До последно се чудих дали да отворя тази врата. – с палец посочи входа зад себе си.

-          Взел си правилното решение, нека преминем на ти, по този начин по-лесно ще можеш да се отпуснеш.

-          Дори не знам от къде да започна?! – на лицето му се появи една отчаяна усмивка и той заби погледа си в пода.

-          Стивън, погледни ме, аз съм тук, за да ти помогна. Знай, няма неразрешими проблеми, за всичко има отговор. Погледни ме, започни от там, което смяташ за начало. Нека аз преценя до колко проблемът е проблем.

    Мъжа замълча опитвайки се да събере мислите си в някаква логична рамка,  през това време очите му обиколиха кабинета, високо помещение с голям прозорец, през завесите на който минаваше мека вечерна светлина, топлите цветове в стаята и красивите дървени мебели създаваха уют, най-много Стивън хареса кушетката на която се беше излегнал. Той успя да се отпусне за първи път от няколко дена, ароматът на димящата пръчица на бюрото зад жената и тишината сякаш проникваха в съзнанието му хармонизирайки болезнените мисли.

-          Стивън?

-          Да? – той отвори очи. – Какъв е този аромат, който усещам?

-          Това е сандалово дърво, използва се в будистките храмове, успокоява и премахва стреса.

-          Приятно е. Имам нужда да споделя мислите си с някой, някой който да ме изслуша, да ми даде съвет.

-          Продължавай. Кажи ми всичко, което се сетиш.

-          Изглежда, като се замисля, всичко започна когато се събудих преди няколко дни до жена Лариса, която твърди, че съм нейният съпруг.

-          Ти нейният съпруг ли си?

-          Там е работата, че не съм, но в същото време изглежда и че съм… – разшири очите и заби погледа си върху някакъв случаен предмет на бюрото, след което продължи да говори така известно време. – Всичко ми е объркано. Преди това спомените ми бяха подредени, рационални, даваха ми сигурност за бъдещето, но сега ми казват, че съм живял друг живот.

-          Разкажи ми за него.

-          Бил съм детектив в полицията, търсих изчезнали хора, вярвам, че добре съм се справял с работата си, дори си имаше ми допадаше понякога. Живях сам и това ми харесваше, бях свободен да ходя и да правя което мислих за добре. Имам предвид, че не съм от онези мъже, които са склонни жена да им управлява живота. Как да кажа, не се нуждая от постоянни задължения, майка ми беше достатъчна. А тук изведнъж се събуждам до жена, която ми е съпруга, аз дори сватбата не си спомням.

-          Какво имаш предвид?

-          Най-откровено не си я спомням, защото я нямаше в моя живот. Казвам ти, аз съм живял друг живот. Когато се събудих тук преди… Колко?! Вече пет дена. Отворих очи, а пред мен някаква симпатична, руса жена, със светлокафяви очи, която уж е съпругата ми, първо си помислих, че е Хелън, че просто не съм я познал. Обаче не беше така! Коя е Хелън? Това е едно момиче от предишния ми живот.

   Също така изживях голям стрес, когато видях, че е есен отвън. За мен беше зима преди месец. Лятото и пролетта ми се губеха. Помислих си, че нима предишните ми спомени, са били сън, но после ме прободе мисълта, как биха могли да бъдат толкова явни и живи, от съновидение? Примерно това момиче Хелън, помня как се запознах с нея, в края на зимата, в детайли, а не можах до открия нейния телефонен номер нито в телефона си, нито в портфейла. Има и друго, но нека първо разкажа за Хелън.

   Една февруарска вечер вървях и мислих за скорошните странни събития. Да, там също не скучаех. Точно ден след като видях едни необясними сенки на компютъра си. Онази нощ поисках да се прибера пеш в къщи. Обземаше ме параноя, въобразявах си, че ме наблюдава някой или нещо от всеки ъгъл, много неприятно чувство. Разбирах, че е детинско, но го изпитвах, затова реших, че трябва по някакъв начин да се разтоваря. Запътих се веднага след тази мисъл към един пияно-бар, който бях посетил наскоро. Предлагаха страхотна жива музика и атмосфера, а аз се нуждаех точно от това, от малко шум.

   Нощната улица бе празна, само моите крачки отекваха от стените на сградите. Студа ми хапеше тялото, за това стегнах колана на шлифера и пъхнах ръцете в джобовете. Погледнах нагоре към звездите и издишах, за да си видя парата. За десетина минути стигнах до бара. Вътре за моя изненада имаше някакво организирано парти с маскарад. Хората се бяха издокарали в костюми, имаше най-различни, някои предизвикаха присмех, а други ме жегнаха в гърдите със своя сексапил. Преминавайки през тълпата директно се отправих към бара. По пътя някой ме попита, а ти като какъв си се облякъл. Аз му се усмихнах и веднага отговорих, като детектив, пич, като детектив. На човека това му се стори правдоподобно. А аз бях облечен в дълъг сив шлифер, а с устни държах току що извадена цигара. Също към моя образ прилагах набола брада, не бях се бръснал от два дена. Той ме огледа, поклати одобрително глава и се върна обратно в тълпата, това ме зарадва, защото нищо вече не ме делеше от бара.

   На бармана, който беше с голяма заешка глава, поръчах уиски. Казах му да ми сипе по негов избор, като му споделих основанието - искам да забравя. От отвора на устата на маската ме изгледаха разбиращо две очи, той се пресегна, взе уверено шишето на „Джак Даниелс” от рафта и с майсторски движения ми наля едно голямо с едно кубче лед. Докато си пиех забелязах привлекателно момиче, което танцуваше сама, мъжкия ми поглед случайно се спря върху нея, а това за мен винаги е основателна причина да направя моя всяка жена. Тя беше облечена в черен медицински костюм с бял кант, който игриво подчертаваше извивките на тялото й чак до коленете, не беше вулгарен, в никакъв случай, а изключително елегантен и сексапилен. След като понаблюдавах малко нейните движения, грациозни като на пламъка на свещ, вече нямах избор, без нея нямаше да си тръгна. Признавам харесвам медицински сестри, имам такъв фетиш, кой няма? А защо не?! Това са жени които трябва да се погрижат за пациента си, а аз точно от това се нуждаех, от малко внимание и грижа. След недълго чакане срещнах нейния поглед. Тя провокиращо ме одраска с очите си и невинно си извърна главата. Аз оставих чашата с уиски и влезнах сред танцуващите хора. Прокраднах се през тях по-близо до нея, наведох се и казах:

-          Ще те арестувам, защото е престъпно да бъдеш толкова секси и да стреляш с тези изкусителни очи!

-          О, и по чий закон съм такава опасна рецидивистка? – рече тя.

-          Спрямо законите на Плейнхиилс, разбира се!

-          Извинете, но не съм от тук, г-н…?

-          Детектив Макнайт!

-          Дали не може да ми се размине с предупреждение? Все пак съм нова тук.

-          Това ще трябва да го кажете в съда – посочих бара и чашата ми с уиски – пред съдията Джак, Джак Даниелс.

-          В такъв случай ще имам нужда от адвокат Смирнофф в портокалово настроение.

-          Това е Ваше право!

   Тя също играеше тази игра, а това ме впечатли. С нея пихме малко, поговорихме си и после я заведох у нас. Щом влезна в апартамента, си свали медицинската шапчица и падна нейната руса дълга коса, която се разби върху раменете ù. Обърна се към мен и ме погледна с игривите си палещи кафяви очи. Черният ù костюм обгръщаше плътно нейното стройното изящно тяло. Нейните форми обзеха цялото ми съзнание. Във всичките ми мисли за близко бъдеще присъстваше само тя и аз, без дрехи. Не се сдържах, хванах я за ръката и я придърпах към мен. Тя отрони едно тихо и невинно ах, след това я целунах. Това запали огъня в нея, от там нататък се оставих в ръце й. Нека кажа така, това момиче знаеше как да се погрижи за пациентите си, до сутринта ме лекуваше… Така се запознах с Хелън.

    Както виждаш, Дебора, спомените ми са прекалено живи и ясни. Как е възможно това да е въображението ми?

-          Виж, Стивън, понякога съзнанието може да си играе игри с нас. Имал си, най-вероятно, травмиращ случай, който те е засегнал дълбоко. Това довело съзнанието ти да съчини история, която да замени реалността, под формата на съновидение. Стивън, разкажи ми повече за жената до която се събуди. Искам да чуя за новия ти живот.

-          Да си кажа честно и аз искам да разбера какво се е случило. Как се озовах в леглото с жената, която твърди, че е моя съпруга, не знам. Последното, което помня бе как призракът на сина на една моя бивша приятелка тръгва към ярка светлина и ми каза да предам на майка му, че там е прекрасно и тя да не се тревожи за него. Знам как звучи, но е самата истина. След това бяло петно и се събуждам в легло, непознато за мен, а редом съпругата ми или поне тя твърди така. Първоначално се шокирах! Викам си сънувам, отпуснах се върху възглавницата, ама почти веднага усетих, че не познавам жената до мен. Рекох си, че е някоя, която съм свалил пиянски, това ме успокои. Когато станах от леглото и се огледах, видях, че не съм си вкъщи. Продължих идеята, предполагайки, че съм в апартамента на момичето, обаче мебелите бяха като моите, дори модела и марката на телевизора беше същата. Обаче подредбата на мебелите бе друга, учудих се, след което забелязах шкаф с книги, това е добър начин да разбереш нещичко за непознат човек.  На рафта  стоеше моя екземпляр на Реймонд Чандлър „Големият сън” (The Big Sleep) първата ноар история за детектива Филип Марлоу. Фен съм, а как разбрах, че е точно моят екземпляр, а не копие? Защото беше от първото издание от 39-та година и „9”-ката на съответната страница беше оградено в кръгче, което аз съм направил. Беше моя нямаше как да я объркам. Погледнах другите книги, те също бяха мои, само че стояха в друга библиотека. Това ме обърка, както и изплаши. Мои вещи които стояха в друг ред, на друго място. Не е дома който свикнах да виждам, макар неща си бяха мои. Продължих да изучавам апартамента. Обстановката ме караше да се чувствам като у дома, който не познавах и това което със сигурност мога да кажа, че за първи път в живота си бях там.

-          Случват се подобни моменти с човешкото съзнание, това не бива да те плаши, явлението се нарича жамевю, то е обратното на дежавю, когато човек вижда познати за него неща сякаш за първи път. Сравнително по-рядко се среща, но е част от човешката природа, нищо свръхестествено няма. Продължи, какво се случи после.

-          Запазих хладнокръвие, реших, че първо трябва да анализирам ситуацията, а после да реагирам, всичко има разумно обяснение. Нали така? След като огледах и другите три стаи, включително кухнята, влезнах в банята. Всичките ми мъжки принадлежности бяха там и деляха мястото с козметиката на жената от спалнята. Започнах да губя пътя на логиката, нямах обяснение за нищо. При излизане, на вратата, тя все още сънена мина покрай мен с думите.

-          Ще направя зелен чай с лимон! Добро утро, скъпи! – и от кухнята се провикна. – Ела след 5 минути.

   Тя знаеше, че харесвам чай сутрин, а не кафе. Разбрах, че наистина ме познава. Изведнъж ме прониза, дали реално не бе моя съпруга? Всичко водеше към това заключение.

-          И твърдиш, че тази жена не си виждал преди, а логиката при това ти говори, че тя е твоята жена? – прекъсна Дебора пациента си.

-          Да, точно така. Знам, че е странно.

-          Това че слушаш логиката си е много добър показател. Не се притеснявай, аз ще ти помогна да приемеш този свят. Разбирам, че сега ти е сложно, имаш само спомени от предишен живот. Това не бива да те разстройва. Най-вероятно нещо се е случило, предполагам, емоционална травма, която е предизвикала криптомнезия. Звучи страшно, но не е, по-скоро е непознато,  Криптомнезията е състояние в което човек има затруднение да различи сънища от реалност, събития които са били в живота и тези които са били сънувани, видени или чути. Нещо в твоя живот, те е накарало да измениш реалността си. Заедно ще се опитаме да разберем причината. Разкажи ми за твоята работа, с какво се занимаваш?

-          Сега тук в този свят и град?! – терапевта кимна одобрително с глава и мъжа продължи. – Тук заварих мое детективско бюро, в момента съм частен детектив. Да, явно това владея навсякъде, във всеки свят. В този град разследвам случаи, които никой друг не би поел. Помагам на хора със много странни случки и съдби. Моето мото е „Ако ви се е случило нещо странно и никой не ви вярва, то тогава само аз мога да ви помогна. Детектив Стивън Макнайт.” – мъжът протегна своя визитка към терапевтката. –Най-интересното е, че за тази работа има хляб в град, като този!

   След като изпих чая с жена ми, мълчаливо, аз я попитах:

-          Какъв ден е днес?

-          Неделя е. Защо, да нямаш случай който разследваш? Трябва и да почиваш скъпи. Прекалено много отделяш време и внимание на тези хора дето идват при теб с проблемите си.Помисли и за себе си. Вчера много ми хареса как помисли за мен, например. – издаде звук на целувка и ми намигна. Не знаех какво да кажа, мисля, че успях да й отвърна само с усмивка. Надявам се като такава да е изглеждала на лицето ми. В същия миг осъзнах, че не знам с какво се занимавам, с какво си изкарвам хляба. Обаче не исках да стресирам жената пред мен с директни въпроси.

-          Скъпа, помниш ли къде си оставих визитките? - рекох.

-          Мисля, че са ти в нощното шкафче. Прибираш и после забравяш какво къде си прибрал.

-          За това ме обичаш, сигурно?!

-          Не! Обичам те заради голямото ти достойнство между краката! – тя се засмя. – Шегувам се, и други достойни неща има в теб, които просто обожавам. Твоя начин на мислене, загрижеността ти за хората, твоите очи, косата ти, начина по който ме обичаш, всичко това ме кара да се чувствам, като влюбено до уши момиченце.

-          И аз те обичам! – опитах се да го кажа колкото се може по-искрено.

   След чая отидох да си намеря визитките. Бяха точно там където каза жена ми. Взех една и я разгледах, изглеждаха точно като тази, която дадох, светла, от едната страна пишеше със златисти букви частен детектив Стивън Макнайт, телефон и адрес, а от другата моето мото което споменах. Исках да видя адреса на моя офис, надявах се там да намеря някакви отговори.

   Вътре в моя офис беше мрачно. Щорите на прозорците бяха спуснати почти до край. Обедното слънце се пронизваше през малките дупчици, за да влее светлина в помещението, но не особено успешно. Първото което направих, пусна деня вътре. Отвъд мрака, със всяко дърпане на щората, се появяваха предмети непознати за мен. Надявах се, че тази стая ще можеше да разкаже всичко за живота ми тук в тази реалност. Погледа ми се спря на онлан-радио апарат, първото което се сетих е да разбера каква музика слушам. Включих аудио системата и потече мелодия на саксофон. Дори разпознах стила, беше смуут джаз (smooth jazz). Мелодията ме грабна, макар да слушах в предишната реалност предимно рок. Оставих музиката да свири. Долу до етажерката бе облегнат саксофон. Взех го, поизбърсах го, повъртях го в ръцете си след което поднесох инструмента към устата си. Прииска ми се, с детско любопитство, да го надуя. Неочаквано за мен излезе прилична мелодия, която свирих аз. В първия момент се изненадах, обаче после засвирих отново, за да разбера моя потенциал, на какво съм способен. Оказа се, че в тази реалност мога да играя на саксофон, при това доста добре.

   Завъртях се унесен в свиренето, пред мен стоеше симпатична млада жена, беше влезнала през отворената врата. Аз се смутих и се откъснах от саксофона. Тя ме погледна в очите, нейните бяха зеленикаво-кафяви, и ми каза:

-          Аз съм мъж! Можете ли да ми помогнете? Женското в мен започва да надделява, това ме полудява. Ако не ми помогнете да си върна мъжкото тяло, ще откача!

-          Чакайте малко, не толкова бързо. – трябваше да я или го, не съм сигурен, да спра, защото не вярвах на ушите си. – Ето седнете на червеното диванче, а аз ще си сипя от това, което стои в тази стъклена бутилка на моето дъбово бюро. – След няколко секунди продължих с чаша в ръка. –  Така да започнем от начало. Вие, млада, красива госпожица ми твърдите, че сте мъж?! Това правилно ли го разбрах?

-          Да, точно така. – отговори тя малко по-спокойно. – Преди три дни все още имах топки, които с голям кеф местих от левия в десния крачол. Сега имам чифт малки цици. Като се замисля са среден размер. – Аз одобрително кимнах. – Разбирате ли, аз не мога да остана в това тяло, ще се превърна в жена изцяло, вярно в една много секси жена, но на мен ми харесва да съм мъж. В интернет попаднах на Вашия сайт, където се върти Вашето име с логото „Аз ще ви повярвам, аз ще ви разбера, аз ще ви помогна!”. Намерих адреса и ето ме тук при вас.

-          Разбирам. – отпих от течността в чашата си, беше червен ром. Имах интернет сайт, което също беше новост за мен. – Така нека помисля. Добре. Да започнем от, ммм, да речем, покажете ми снимка на мъжа, който твърдите, че сте били.

-          Да, да естествено. – тя бръкна в черната си чанта, типично мъжка чанта, презрамка. Всъщност тя бе и облечена мъжки, дънки и фланелка с къс ръкав с надпис едно под друго: I love ‘две бутилки бира’ and ‘чифт женски гърди’. Мислих си или е лесбийка, или е луда лесбийка, но със сигурно беше секси. – Как не се досетих да донеса една?! Имате ли компютър? В интернет ще Ви покажа моя профил в социалната мрежа. – посочих към лаптопа на бюрото. Подадох го на, вече, моята първа клиентка. След две минути, тя посочи бившето си амплоа. – Ето вижте. Това съм аз, това трябва да бъда аз и сега! – на снимката позираше висок, строен мъж с атлетично тяло, къдрава, черна коса и тъмни очи. – Името ми е Леонт.

-          Какво работите, Леонт? – попитах.

-          На скоро започнах в една адвокатска кантора. Дипломирах се преди няколко месеца и си търсих работа по специалността. Преди три седмици ме взеха в „Уолсън и синове”!

-          Виждал ли си преди жената, в чието тяло се намираш?

-          Всъщност да. Дори се познаваме.

-          С това трябваше да започнеш! Ще премина на ти, ако не възразяваш? – жената ми кимна одобрително. – Виж ако искаш да ти помогна, бъди откровен с мен, разкажи ми всичко свързано с твоето преобразяване. – Стана ми интересно, бях се убедил вече, че е откачена, обаче беше секси, а и първия ми клиент.

-          Това красиво тяло е на моя колежка, с която започнахме работа в един и същи ден. От първия път когато я видях бях пленен от нея, от нейния сексапил. Тя обаче не откликна на нито един мой опит. Аз се примирих с това, дори реших, че с колежка и без това няма да е удачно да задълбочавам отношения. Обаче преди два дни докато разглеждах новинарския сайт и пих сутрешното си кафе получих странно съобщение в социалната мрежа. „Ако искаш да бъдеш в жената, която желаеш просто отговори с ДА на това съобщение!” и отдолу име JDee.

-          Интересно! – Името ми направи впечатление, стори ми се дори познато. След което му казах да продължава.

-          Аз отговорих, съответно, с да. Все пак не ми искаше никакви пари, а това трябваше да ме наведе на мисълта, че нещо не е както трябва, но аз не се замислих тогава. За мое разочарование не получих отговор. За това помислих, че е някакъв майтап и отидох на работа както обикновено. Малко след обяд дойде пратка за мен в офиса, на рецепцията не знаеха от кой е, просто след обедната почивка го видели да стои при тях. От горе на картонената кутия пише само моето име, Леонт Соулкоин. Вътре имаше странен предмет, който приличаше на чайниче с навит като свинска опашка нос, а от другата страна друго отверстие във формата на устни и пожълтял лист хартия с инструкция. Пишеше на чист английски „Душевен чайник” и как се ползва. Трябва през него да се изпие недопита напитка на който желаеш тялото. Аз помислих, че става въпрос за секс, а не че ще се сдобия с нейното тяло.

-          Според твоите думи, това момиче сега си има близначка. Трябва да я посетим, това ще докаже твоята правота. Вярвам ти, но както се вика доверявай, но проверявай. Знаеш ли нейния адрес?

-          Да.

-          С кола си, нали?

-          В същност дойдох с такси, защото на книжката ми е сниман мъж.

-          Да, вярно. Добре, викай едно такси.

-          Мен ме е страх да се срещам с нея.

-          Това е единственият начин да развалим магията. – всъщност просто исках да си направя шоу.

-          Стивън идвате ли? – провикна се тя от стълбището. Отвърнах ù с, „Да, само да заключа” и когато посегнах към ключа в панталона ми, чух нещо отвътре, разпознах звука, като разтваряне на чадър. Влезнах обратно и забелязах, че в ъгъла на офиса ми стоеше мъж, чийто лице не виждах под сянката на чадъра, той беше облечен в елегантен костюм на сиви райета, с тъмно синя вратовръзка, бежова риза, жилетка в тон с костюма, дори имаше аристократично подаваща се бяла кърпичка от сакото. Онемях, просто го гледах не вярващо. Не можах да се сетя за мисъл, която да ми подскаже какво да направя, как да реагирам. Усетих погледа му, почти съм убеден, че ми се усмихваше, след което проговори.

-           Накарай ги да се целунат! – това бяха думите му. След което той затвори чадъра и изчезна. Всичко това се случи в рамките на три секунди.

  Премигнах нелепо с очи и мълчаливо заключих офиса си. Беше прекалено парадоксално, за да се изплаша, камо ли да си помисля, че бе истина. Не можах да си го обясня, обаче се замислих над думите му, кой да накарам да се целунат, къде, абсолютна безсмислица, но те не напускаха главата ми.

   Спуснах се от втория етаж и излязох от сградата, отпред с отворена врата ме чакаше таксито с момичето. Усмихнах се, точно така ме чакаше Хелън, като излязохме от заведението, веднага направих асоциацията. Без да губя повече време се качих в колата. Пътувахме до другия край на града, имах време да разпитам за самата девойка с чиято двойничка пътувах, но това не е важно.

   Точно пред апартамента тя ме спря. Изглеждаше притеснена, очите й трепериха.

-          Момент, а всъщност какво ще правим, какво ще направим сега?

-          Ясно какво, ще звъннем на вратата. – Моята увереност я грабна.

   Първо се чуха стъпки, после глас на момиче от вътре.

-          Кой сте вие? – Тя не виждаше през шпионката своята близначка, само мен.

-          Намерихме Вашата близначка! – рекох.

-          Моля?!!

-          Най-новото шоу по кабелната телевизия. – приканих с ръка двойничката.

-          Невероятно! – след тези думи вратата се отвори. – Не мога да повярвам! Обаче аз не съм давала заявка за участие, дори не съм чувала за такова предаване. Направили сте я същата като мен! Невероятно! – самият аз бях изненадан, изглежда всичко се случваше наистина.

-          Това е ново шоу, вашите колежки направиха заявката! – рекох.

-          Какви са хитруши, значи това са крили от мен. Как сте успели? Нима е възможно?! – момичето започна да обикаля около копието си.

-          Като огледало е! – и тук се сетих за думите „Накарай ги да се целунат!” – В сряда заповядайте в нашето студио, чийто адрес ще намерите в интернет, за ви заснемем, а сега моля да застанете до себе си, за да ви направя няколко снимки в различни пози.

-          Да, разбира се!

-          Прегърнете я! Усмивки! – аз си извадих телефона и ги щракнах. – Сега си дигнете заедно ръцете, чудесно, направете нещо забавно. – Тя направи зайче на нелепо усмихващата си двойничка. – А сега, за последната снимка се целунете по устата.

   Невероятно, но те го направиха, а аз естествено го заснех. Не всеки ден можеш да видиш, как две секси близначки се целуват. Очаквах нещо повече да се случи, но не, след целувката казахме си довиждането, момичето се прибра, а ние излязохме на улицата.

-          Променен ли съм? Променен ли съм!?

-          Ами, не все още. – видях разочарование в очите на Леонт. – Утре ще продължим с разследването, а сега прибери се вкъщи, на следващия ден се свържи с мен след обяд.

   Върнах се в офиса. Огледах всичко за следи от човека с чадъра, но като че ли никога не е бил там. Това ми донесе спокойствие за кратко, защото не е бил истински, но и притеснение, че полудявам. Опитах се да се разсея с предметите около мен и с файловете на предишните ми разследвания, които грижовно бяха сортирани. Взех няколко случая с мен, тропнах ги на бюрото, сипах си една чаша ром и отворих първата папка. Унесен в четенето, сигурно и в пиенето, заспах отгоре им.

   На следващия ден, на сутринта се събудих от стъпки отвън, надигнах се със зор и отидох да видя кой е. Когато отворих, нямаше никой, пред вратата само стоеше картонена кутия с бележка с благодарност от Леонт. Оказа се, че на сутринта когато се събудил вече бил себе си, отново мъж. В кутията намерих Душевния Чайник, за който разказваше и ме помоли да го задържа, тъй като не искаше тази вещ близо до себе си. Внесох го вътре и бутнах вратата с крак.

   Започнах да се разсънвам, с което да осъзнавам какво направих. Бях проспал нощта в офиса си, нищо, си казах, ама после се сетих, че имам нещо като жена. Вместо спокойно да се прибера в къщи и да се наспя нормално, трябваше да мисля оправдание. Взех няколко папки с мен и щях да й кажа истината, че заспах отгоре им. Надявах се, че това ще е достатъчно.

   Не беше особено щастлива, когато се прибрах и застанах на вратата. Мислих, че ще крещи, но вместо това ме удави в безмълвния си поглед, което дори е по-лошо. Думите ми излизаха от устата с мъка, но успях да кажа всичко, което подготвих. Поех дъх и зачаках, ужасно дълги пет секунди. Тя пое дълбоко въздух и се отдръпна назад, друга покана не ми трябваше.

   Докато бях в банята, жена ми видя снимките на момичетата от телефона, как да си го помисля, цял живот съм бил без съпруга, но трябваше да предположа, че ще ми рови из телефона. Кофти ситуация дори и с псевдо жена, защото тя си вярваше. Вече със сигурност знаех, че държи на мен, иначе нямаше как да обясня този яростен изблик на ревност. Единственият начин по който се сетих да й докажа правотата си бе да й демонстрирам ефекта на чайника.

    Когато се променихме и двамата, тя не повярва на очите си, за мен също беше изненадващо, знаех, че действа, но друго си е да го изпиташ. Първото което тя поиска бе да правим секс, това малко ме смути, това означаваше аз да бъда изчукан от самия себе си. Нямаше как да предположа, че ситуацията ще ескалира до подобна висота, опитах се да отстъпя.

-          Няма ли първо да ме поканиш на вечеря? – рекох.

-          Ми не, сваляй дрехите и да те почвам или по-точно да се почвам! – тя се засмя.

-          Ама нещо ме боли главата, да ти кажа!

-          Хахаха, с женски приказки ли ще се измъкваш?

-          В цикъл съм!

-          Не, не съм! – с уверена усмивка тя ме бутна на леглото.

   Аз я целунах и се измъкнах из под моето тяло.

-          Нека да не бързаме, не мисля, че психически съм готов за подобно нещо.

-          Какъв си страхлив. – тя седна на леглото, тоест моето тяло, в неестествено женствена поза за мен. – Повярвай ми, по-приятно е отколкото страшно. Ела де, недей да бягаш! Ще ти се разсърдя ако не опитаме поне!

    По погледа ù прецених, че рано или късно ще ме сгащи, нямаше отърване, помислих да избягам от апартамента, но къде бих отишъл, нямах решение за ситуацията, освен очевидното. Всъщност не се оказа толкова лошо, колкото си мислих, но и нямам желание скоро да го повтарям.

    На следващия ден, когато аз си бях отново аз и можех да си почеша топките, започнах да оценявам малките радости в живота. След закуска, усмивка и целувка по челото от жена ми, започнах да мисля трезво.

    Трябваше да разбера нещо повече за новия си живот, единственото, което ми дойде на акъла е да разгледам албума от сватбата, защото не я помнех, въобще, тъй като не съм бил там. Моята съпруга естествено прие идеята много радушно, продължавах да печеля точки пред нея, нещо все пак ме радваше като я виждах щастлива. Оказа се, че нашия албум е доста голям, поне на мен така ми се стори, трябва да отбележа, че е било наистина красиво събитие. Разглеждах всяка страница с интерес, не всеки ден се жениш, дори и на фотографии. Една детайл обаче ми направи впечатление, майка ми липсваше на всяка една снимка. Може да не съм се разбирал отлично с жената, но чак пък да не я поканя на сватбата си, не съм такъв човек.

-          Никъде не мога да видя майка ми!? – отбелязах на глас.

   Жена ми се загледа в мен изненадано.

-          Но тя е починала!? – отсече тя.

   Това ме поряза, почувствах, че нещо се счупи в мен. Имах известни пререкания с майка ми, но… но я обичах.

-          Стивън, разкажи ми повече за майка ти. – прекъсна го Дебора.

-          Израснах без баща, от малко момче ме отгледа, може да се каже, сама. Понякога баба и дядо помагаха. Няма нищо по-лошо от жени, които са разведени с едно дете. На моменти не понасях майка ми, винаги тя е права, а аз нищо не съм правил правилно и всякакви простотии от тоя род. От друга страна беше мила с мен, стараеше се да имам всичко, да не се чувствам лишен, бях обичан. След като прекосих третия си десятък, започнах да разбирам, какво е да оставиш сама жена с малко момче, не одобрявам постъпката на баща ми, обаче понякога разбирах и него.

-          Кога е починала майка ти?

-          Жена ми каза, че се е случило зимата.

-          Разбирам.

-          Какво?

-          Твоята липса на памет се дължи най-вероятно на травмата от загуба на родител. Твоето съзнание реши да се предпази от болката създавайки друга реалност. Вярвам, че това е причината за състоянието в което се намираш.

-          Не не, не може да бъде! Аз казвам, че идвам от друг свят, не мисля, че е свързано със смъртта на майка ми, пък и в моя свят е жива. Искаш да кажеш, че съм си съчинил, че е жива в мой свят?! Чакай объркан съм, нима всичко е илюзия, моите спомени, не не не!

-          Всъщност, всичко това къде е сега! Разполагаш ли с него?

-          Ето го, то е част от мен, част от миналото ми!

-          Ние не можем да притежаваме миналото.

-          Аз имах планове…

-          Плановете са само фантазии.

-          Всъщност искаш да ми внушиш, че аз реално имам само това, което е тук и сега?!

-          Не, не ме разбирай погрешно, аз се опитвам да ти покажа пътя към твоето решение, Стивън, само ти можеш да се освободиш. Можеш ли да изживееш миналото си отново?

-          Естествено, че не! Но нима миналото ми не ми носи нищо?! Истина е обаче, че не мога да изживея вчерашния ден. Какво да правя с тази празнина в мен?

-          Разкажи ми за жена ти.

-          Ами, тя е мила, красива, очарователна и наистина й пука за мен. В този свят само нея си имам. Преди няколко дена ми каза следните думи:

-          Скъпи, ще ти кажа защо го правя всичко това. Ето виждаш ли този грейпфрут. – Тя взе плода от купата. Огледа го, след което с ножа започна да го бели. – Ти си за мен като този плод. Аз обичам грейпфрут, независимо, че е много мъчен за белене и че обвивката му е много дебела, но съдържанието си заслужава да стигнеш до сърцето му! Аз те обичам и вярвам в твоята душа, че носи светлина за мен, от която силно се нуждая. Аз до края ще бъда до теб и ще ти помогна да се отърсиш от тази дебела обвивка. Аз съм тук до теб и никъде няма да отида, повярвай ми! – След което ме прегърна, като свой съпруг. Мисля, че тогава аз също почувствах нещо, топлина се разля в тялото ми и я целунах.  

-          Звучиш така сякаш си влюбен, намерил своята любов! Тогава защо искаш да се върнеш към миналото? По-важно ли е то за теб?

-          Искам да знам истината, това…

   Звънна будилник на бюрото зад терапевта, тя се обърна плавно и взе с ръката си мобилния телефон.

-          Часовете ми за прием изтекоха, както и деня. Имам семейство, деца при които да се прибера. Стивън същото съветвам и теб. Ако решиш, че отново трябва да се видим, обади се.

   Стивън излезе на улицата след сеанса при терапевта, мислите бушуваха като ураган в главата му, хвърли бързи очи на часовника си, чиито стрелки сочеха 8 и 40, и погледна нагоре. Слънцето вече беше залязло, оставяйки след себе си червени оттенъци по плуващите облаците. Бръкна в левия джоб на панталона, за да извади мобилния си телефон и го включи. Почти веднага апаратчето звънна с предупреждение за съобщение за пропуснато повикване. Стивън набра телефонния номер, знаеше, чий глас ще чуе.

-          Ало?!

-          Да.

-          Любими, свърши ли при доктор Флоар?

-          Да. Прибирам се вкъщи, скъпа…

-          Чакам те!

-          … само ще ми припомниш ли на коя улица е вкъщи?