14.

- Хубаво, де – попита Василев – Защо му трябва на Симеонов да те следи? Защо желаят да знаят къде ходим, с кого се срещаме? Нали могат да поискат рапорт за свършената работа, защо трябва да ни унизяват със следене?

А рапорт поискаха. Когато влязох в управлението, дежурният ми предаде молбата на Симеонов да му се обадя. Той пък отпрати набързо някакъв униформен и каза:

- Извинявай, но потънахме в работата и забравих за теб. Пък началството се сетило, та искат да им докладвам. Можеш ли написа рапорт – какво правихте, с кого беседвахте, какви резултати постигнахте…

- Няма проблем – казах спокойно – Макар вие вече май да сте разкрили престъплението, и ние доста потичахме. Е, не мога да кажа, че много сме постигнали… Даже, честно – посъбрахме информация, но май все излишна. Милчев беше при свои роднини и научил някои битови подробности за тоя… Как беше?

- Нордкьопинг…

- Да, бе – докато се сетя… Василев и Здравчев пообиколиха медиите, но май и вие сте били там. Все за вас споменавали. Аз пък търсех един бивш познат, арестувал съм го навремето в Пловдив, ама се оказа, че пак го прибрали. С две думи – да не ти губя времето, ще имаш след час доклада ми…

- Хайде, хайде – каза Симеонов и стана – Я дай да ударим по едно. Доклада ще дадеш утре по обяд. Почивай си, нали ти казах – утре сигурно ще се разберат за вас, в други ден ще си заминете. Но нека има още малко документи в папките. Да покажем колко сме работили. Пък и вие да има какво да отчетете…

Мил и грижовен човек… Направо да се размажеш като масло на слънце… И честно да му напишеш всичко, което си правил – включително с кого си разговарял под секрет, на какви теми, какво си чул… Пък за Шишков и групата му – най-напред…

Ударихме длани и заминах. Даже го попитах кой ресторант ми препоръчва, че сме гладни, пък не познаваме града. Разбира се – „Дунавски вълни“. До сами управлението. Пое ангажимента да се обади на управителя и ни осигурят отделно сепаре. Предполагам – с добър изглед към залата, добро възприемане на музиката и добра акустика, та разговорите ни да са лесно разбираеми…

И се постарахме. Какви вицове, какви намеци, какви смехове… Дано сме ги развличали. Поне час въртяхме тая програма. А и ние си отдъхвахме. Защото после ни чакаше много, много работа.

15.

Василев отиде до тоалетната и не се върна. Здравчев и Милчев излязоха на свеж въздух и изчезнаха. Аз спокойно се разплатих, сетне минах през официалния вход, намигнах на младежите отпред и… И седнах в появилата се внезапно кола. Странна кола – лъскава, хубава, банална като марка. Отличаваща се, обаче, с безгрижието и нехайството на водача – номерата й бяха зацапани.

И, както спря внезапно пред мен, така и тръгна рязко, зави зад ъгъла, после зад следващия.

Просто изчезнах. На Симеонов нямаше какво да разправям – картите вече бяха открити, надали щеше да ме пита за тия маневри.

Фюри ме погледна, вземайки рязко следващия завой:

- И сега, шефе?

- Знаеш… А колата?

- О, тя е на един румънец. Чака я и веднага тръгва през Гюргево към едно малко градче към Букурещ. Там я разглобяват на части…

- Ясно, де. Аз само попитах ще изчезне ли. Подробностите не ме интересуват.

- То и да я запомнят, номерата са румънски, при това стари. Няма вече тая регистрация, шефе…

- Кажи сега за Шишков?

Фюри направи пореден завой, спря и излезе от колата. Някакъв висок слаб мъж зае мястото му и хлопна вратата след мен. Изгледахме отдалечаващите се стопове.

- Шефе, Нордито се прибрал оная вечер бая наквасен. И се разплакал пред баба си. Казал, че му писнало Шишкото да го заблуждава, че ще го прави циганин-полицай. Сега му искал да стресне една дамичка, ама на момчето не му се щяло. Малко е улав, казах ти, обаче усеща, че си играят с него. И на сутринта излязъл и не се върнал…

Замислих се.

- Губи му се един ден. Къде ли е бил?

- До обяд зная. При Мама Фата. Наша е, от махалата. Грамада. Едно време беше много хубава и търсена. И аз на нея съм се учил. После трупна килограми, ама пак момчета ходят при нея. Специалистка ти казвам…

- И?

- Мама Фата вика, че Нордито е откачил. Дал й цяла стотачка и като я почнал…

- Какво?

- Не, не – не я оправял нормално. Мятал се на гърба й, атакувал я отзад, опитвал се да я събори на пода…

- Тя му позволила?

- Стотачка, шефе… Пък и клиентът винаги има право. Особено при Мама Фата и момичетата й…

- После?

- Накрая направо ревнал: „Не мога, ма…“ и си заминал. После – не знам. На другия ден оная журналистката е убита…

- Тоест, Нордито тренирал?

- Шефе, тоя е толкова зле, че може и да е тренирал, и наистина да е търсил олабване на жилата. Свидетели няма – знаеш, че и аз нищо не съм ти казал, пък мама Фата направо е онемяла..

Разбирах го. И, макар да ми просветваха някои неща, все още бях в пълен мрак…

16.

Бараката в градинката беше тъмна и пуста. Отпред имаше струпани столове, обхванати със синджир към три масички. До тях на земята бяха метнати няколко стари разтегаеми стола. Толкова стари, че надали някой щеше да се заеме с кражбата им. Ние, обаче, ги взехме и сложихме под навеса. Така хем бяхме закрити от дребния дъждец, който внезапно заромоли, хем не се забелязвахме в тъмнината. А самите ние виждахме наоколо всичко – двата улични лампиона осветяваха и стария пясък, и могилката до него, и разклоняващата се алея.

Пръв се появи Здравчев, после Василев и Милчев.

- Ей, здрави момчета – въздъхна Здравчев – Пердашат като на спортно ходене. Ама в мисленето не ги бива. Зарязах ги до централния фонтан. Не знаят ли, че винаги има втори вход? Даже да е градска тоалетна…

- Аз отведох моя чак до пристанището. И го оставих да дебне до управлението – похвали се Василев. Милчев нищо не каза. Неговата беше най-лесна. Братовчед му устроил лек уличен скандал, завъртели преследвача и с това приключило преследването.

Разказах им за наученото от Фюри. И предложих план – дързък и нахален. Здравчев се ухили, Василев остана замислен, Милчев премълча.

Извадих от джоба пакет.

- Полунощ минава. Да има някой гладен?

Три ръце се протегнаха. Затова и бях взел осем сандвича. Вечеря – вечеря, ама голямото бягане на зайците през ловното поле изискваше сили. За няколко минути се чуваше само приглушено дъвчене, че и малко мляскане.

После казах:

- Отиваме в мотела, спим и – утре в управлението. Там ще видим който каквото… Василев, онова нещо готово ли е?

Все още с пълна уста, той кимна. Уверено. Което значеше много…

А на сутринта станахме късно. Евтиният часовник на стената показваше девет, когато се протегнах. Измихме се, почуках на стената и след малко четиримата тръгнахме към центъра. Пеша. За никъде не бързахме. Та двете коли, случайно паркирали до входа, направо запушиха уличката с бавния си ход. И така – до градинката. Където спокойно и с апетит хапнахме, изпихме по едно силно кафе и се насочихме към управлението.

Дежурният ми даде ключа от кабинета. Първото нещо, което направих там, беше да извадя чист лист и да оформя рапорт. Стандартен, но необходим. След което изпратих Милчев да предаде на дежурния, че рапортът е готов.

И двадесетина минути по-късно на вратата се почука.

Влезе Симеонов. Тримата колеги скочиха, аз симулирах желание за надигане, той бързешком махна с ръка. Спазихме ритуала.

- Идете пийте кафенце – казах им – Аз ще дойда… Скоро? – и погледнах въпросително Симеонов.

Не си даде труда да отговори, а само кимна. Тримата излязоха.

- Е, казвай сега – придърпа той един стол и седна насреща ми.

Подпрях ръка на бюрото, с другата взех двата листа хартия. Симеонов бързешком ги пое и, без да ги погледне, рече:

- Остави официалностите. Кажи какво открихте…

Замислих се, после заразказвах.

- Екипът ми се срещна с доста хора. Всички имаме познати, те имат свои познати, около тях други… Така че кръгът се разширяваше с всяка среща. Написал съм кой какво е видял, чул. Повечето неща ги имате и при вас. Ходили са хора къде ли не, разговаряли са, провеждали са дознанието… Така че надали с нещо ще те изненадам…

- И все пак?

- Познато ли ти е името Шишков?

Трепна. За миг, почти незабележимо, но трепна. Което не е никакво доказателство, разбира се. Но пък е определен знак.

- Май съм чувал… А, да – тук служи. Какво за него?

- Обещавал на цигането да го прави полицай. Спец полицай. Циганин, който да командва полицията в махалата…

- И онова повярвало? На един сержант?

- Колега, Нордито е май малко…

- Улав, кажи си го…

- Именно! И толкова е очукан от живота, че вярва на всяко добро нещо, което му се стори, че е за него. Лъган, лъган и още много има да го лъжат…

Симеонов се облегна назад, извади цигара, погледна ме и запали.

- Това е детайл само. Страничен елемент, така да се каже. Не е добре за характеристиката на Шишков, но какво общо има с убийството?

И аз се облегнах назад, оставяйки лявата ръка на бюрото.

- Именно… Дотук – нищо съществено. Освен, дето Норди се похвалил, че вече получил първата си задача. Трябвало да сплаши някаква жена…

Симеонов дръпна силно, изстреля струята дим и замислено кимна:

- Е, тук вече сте сгрешили. Не е трябвало да допускате да ви разказват подобни неща. Кой го твърди това?

- Чакай, дай да видим натам как е. Защо така бързаш да разбереш кой го знае?

Симеонов се засмя.

- Абе, какво сме седнали да се надиграваме. Това не е покер. Колеги сме… Да, усещам, че сте попаднали на нещо, но…

- Но?

- Мисля, че разбираш…

- Не съм сигурен…

- Шишков се е издънил. Май го надценихме. Смятахме, че е умел манипулатор, мислехме, че знае да плува добре, някои дори вярваха, че е примерен полицай…

Сепнах се. Значи Шишков…

- Ти не разбра ли? – изненада се Симеонов – О, да – преди малко слагаха некролога на входа. Тая заран отишъл да поплува в Дунава и… Схващане ли, какво… Докторите ще кажат. Но се удавил. А беше добър полицай…

- Помогнаха му?

- Е, има си хора за всичко… - небрежно махна с угасващата цигара Симеонов. После внимателно я притисна към лист хартия, провери угасена ли е и метна смачкания боклук в кошчето.

- Тоест, следата е прекъсната. Диря няма…

Той се засмя.

- Именно… Не трябваше така да ровите. Нима не усетихте, че не става дума за някакво сбърканяче, нападнало от избили хормони непозната минувачка?

Май пак щях да съм прав. А мразя да съм прав. Защото винаги търся надълбоко и никога не мога да спра нейде отгоре. Да представя нещата в по-приличен вид. Да не си натрисам последствия – лоши или поне сложни…

17.

Обаче, така и  така бяхме почнали…

- Добре де, защо ви трябваше да убива тая журналистка?

Симеонов внимателно ме изгледа.

- Защо не? Ще ти кажа. И без това никой няма да ти повярва. А и не си от вчера в системата, знаеш доста неща. Пък и, надявам се, не си глупак с някакви остатъчни идеали…

- Остарях… - измърморих някак си полувиновно.

- Разбирам… - извади друга цигара и пак запали. Бая пушеше. Дали вече му се е отразило?

- Тая не беше някаква звезда. Ни местна, нито – мани,мани – поне от регионален мащаб. Държи микрофон, задава предварително написани въпроси. Направиха й предаване – един, дето му беше любовница, плащаше реклама, та тя да си начеше и крастата с микрофон и камера. Посрещаше някакви гости от столицата. Там, при нас са трето и петостепенни, тук, в провинцията, са звезди. Задаваше добре отрегулирани питания, говореха си общо взето глупости. Е, няколко пъти идваха по-известни и скандални хора, ама… Абе, не може една недоучила студентка по не знам какво си… Май пиар или реклама, да стане отведнъж разследваща журналистка! Питаше и скандалджиите за глупости – какво тренират, как се хранят… Просто жълто предаване…

- Тогава? Защо?

- Нали ти казах – беше удобна за сплашване. Не чак шумна, не чак известна… Знаехме за кросовете й. И решихме да бъде нападната, изнасилена, та после…

- Сплашване на местните журналисти?

- Щеше да е… Те, разбира се, точно това ще усетят. Нищо, че следствието щеше да е само за нападение от някакъв психопат. Нордито беше удобен – леко шантав, пък и обича да се прави на силов атлет… Колко му е да влезе в Дунава после и да не излезе…

- Какво се обърка?

- Нордито. Не залагай на кретени! Никога не знаеш какво ще им щукне… Нападнал я, изнасил я… Но тя го одрала, чивията му избила и я удушил. После твърде бързо изчезна. Трудно го открихме, но беше късно. Докарват ни го жив…

- Ще го загризе съвестта?

Симеонов се засмя.

- Абе, наш човек си… Сещаш се… Съвестта е рисков фактор. Вземе, та задъвче някой провинил се, пък той не издържи и се обеси…

- Но защо тогава тук дойдоха главният прокурор, министърът, някакви спецове…

- Е, виж – за тях не отговарям. Нямам понятие дали са наясно с операцията. Но и те са живи хора – реклама им трябва, шум, светлината на прожекторите… Едно бързо разкрито убийство е винаги плюс…

Наведох глава, изчаках малко да се отпуснат мускулите на лицето и казах:

- А ние си тръгваме…

- Да, изобщо не трябваше да ви пращат. Но нали знаеш – сложна система е, все някъде се получава сплитане…

- И сега?

- Какво сега? Заминавате, а докладът е предаден, заповедта е изпълнена – всичко е наред…

- Разбирам…

- Естествено! Ти си един от нас, вие сте служители на държавата. А държавата има нужда от известно стягане на журналистите. Тук. И другаде…

-  И другаде?

-  Е, хайде сега… Сам виждаш – всичко е наред. Остави теориите за „четвърта власт“, за свобода на словото, за… Абе, за глупости… Каза го наскоро един собственик на вестник: „Вестникът изразява моето мнение. Работещите в него са мои служители, длъжни са да правят това, което на мен ми е потребно.“ И не става дума за някаква свобода, за право за разпространяване на информация, за глупостите на теорията. Медиите са бизнес. А бизнесът има една цел – печалба. Не съобщаване на новини, не разширяване на познанията, не възпитание. Печалба! Така че – журналистите са обикновени работници, само че с перо, както му викат. И ще изпълняват нарежданията на чорбаджията – ако искат да ядат. А не може да не искат. И те, и децата им…

- Както и ние… - казах замислено.

- Именно! Но ние сме друго нещо. Ние знаем какво трябва и постъпваме както е необходимо. Охраняваме властта. Не системата, не правителството, не някакви вятърничави работи като права, закони и тем подобни. Властта! А кой е казал, че властта е в някой, дето смята, че е начело на държавата? Или на министерството. Или на прокуратурата. Те са същите изпълнители като нас. Само дето имат по-голям достъп до благата. Или поне така смятат…

- Сега? Аз…

- Ти заминаваш спокойно. След няколко месеца ще те извикаме в столицата. Малко командировка, да те видят, да те пробват…

-  После?

-  После… Има винаги място за човек, който знае какво и как да направи…

18.

- Не те ли е страх да говориш така открито?

Той се усмихна. После пак запали цигара. Не, че ме е грижа, ама трета за половин час…

- От какво? Тук всичко се записва, вярно. Само че – от кого?

- От теб?

Кимна.

- И не те е страх?

- В момента точно тази стая не се следи. Нито аудио, нито визуално. Изключих апаратурата, преди да вляза. Има си чалъми, ще ги научиш. Ако ти поверят този отдел…

- А може и… ?

- По-скоро смятам, че ще те включат в някои дела за прикриване. Или разкриване…

- Разкриване?

- Спокойно! Ние работим не само за властимащите. Ние пазим стабилността. И не допускаме излишна конкуренция. Да си чувал напоследък за банди, за мафиотски структури? Има някакви дребни бандитчета, търпим ги, но се налага и санитарно прочистване да правим. Говорим за контрабанда, нали? А заловен контрабандист някой да е виждал? Всичко е на екран, всичко е на ниво пи ар. Обаче, налага се този ред да се поддържа. Знам, че не си падаш по тънките дела, по интригите. И зная, че силата ти е именно на терен. Е, там са ни нужни хора. Като теб – свестни, изпълнителни, привлекателни за публиката…

- А ако не се съглася?

Чак лицето му се опъна.

- Че защо?

Разсмях се.

- Шегувам се. Кой бяга от баницата…

- Ей, щеше да ме гътнеш… Имай предвид – шеги с мен вървят, но с големите шефове…

- Строги ли са?

- Тъпи! Много, много тъпи. Но целеустремени и амбициозни. Аз зная, ти също знаеш тавана си. Те не го знаят и в момента са една глава над него. Не осъзнават, че вече не виждат пода, не виждат долния праг и ще се спънат. А падането от високо е много болезнено…

- Тоест, да внимавам…

- Ти и сега внимаваш. Проследих разигравките ви снощи и оня ден. Умеете да изчезвате и се появявате. Зная – не са таланти твоите хора, ти си ги обучавал. Имаш умения, имаш знания, нямаш излишен морал…

Кимнах почти съгласен.

- А идеята за стряскането на журналистите твоя ли беше?

Чак се разсмя.

- Е, не ме обиждай, де. Идеята си е кретенска. Да планираш престъпление, за да създадеш обстановка… Но идваше толкова отгоре, че никой не посмя да я отхвърли. Пък и не можехме. Нас бяха избрали. Не ме питай защо. Тая мома ли беше подразнила някого, мястото ли им се струва хем отдалечено, хем привличащо вниманието… Не зная! Пък и всичко това… Не ми хареса.

- Но не отхвърли…

- А защо? Каквото има да става – става. Нито аз, нито някой друг може да го промени. Територията отдавна се почиства от умни, знаещи, амбициозни българи. Е, има още някои – и не малко, но времето тече. И си взема своето. Възрастните намаляват, младите ги оглупяват. Целенасочено. Първите – с цени На храна, на лекарства. Вторите с образованието и възпитанието. Забава, забава, забрава, че си човек. И в резултат – някакви винтчета.… Така че… Сам разбираш – или трябва да си до баницата, или ще си на полето. Дето се лее потта за тая баница…

- Ясно ми е… И съм избрал…

- Добре – стана от стола Симеонов – Аз отивам. Ти привикай твоите, стягайте багажа, утре заминавате…

Надигнах се и аз. Той взе доклада, кимна ми пак ведро и покровителствено едновременно, излезе.

Ръката ми беше изтръпнала. Но нямаше как да я разтривам. Не бях сигурен дали видеонаблюдението не е включено.

А малкото микрофонче не беше за показване…

19.

Милчев, Здравчев и Василев пиеха кафе в малката градинка. Седнах и аз. Побъбрихме си – нали трябваше да заминем, у дома ни чакаха. И близките, и следващите проблеми.

Но нито дума за убийството.

Градинка, градинка, но… Параноя май. Не знаех дали Симеонов не е вече монтирал апаратура. Колко му е да сложат фалшив чеп на ниския клон на дървото. Или да скрият микрофон под масата. А наведеш ли се да провериш – край. Затвърждаваш всякакви убеждения в недобронамереност, както смятат той и босовете му.

Не се лъжех, че съм променил особено мнението им. Някои от тях може и да вярваха в низостта на човека, но самият бивш колега знаеше, че има честни хора. И се боеше от тях. А аз му бях неприятен още от Университета.

Предложението беше явна мъгла. Отвличане на вниманието. Докато…

Какво?

Милчев отиде за колата. Ние спокойно разменяхме лафове – вицове, разни смешни случки. Видяхме го как паркира от другата страна на улицата. Е, можеше да тръгваме.

Но той ми помаха припряно. Само на мен?

Отидох.

- Шефе, проблем…

А проблемите си бяха част от багажа ни.

- Какво става?

- В гаража огледах колата. Така – отгоре-отгоре. Дясното колело отпред…

- Спукана гума?

- Отвити гайки. Почти до края, но се крепят. Ще изкарат едно двайсетина километра най-много.

- Ти нещо направи ли?

Милчев смутено наведе глава:

- Не… Помислих си, че трябва първо да питам. Имаше няколко колеги там, но не посмях да стегна колелото пред тях… Не знам защо…

И той ставаше параноик…

Небрежно погледнах към колелото. С просто око се виждаше намесата.

Обърнах се към другите.

- Ей, ние с Милчев ще отидем с колата до едно място, а вие се прибирайте пеша…

Милчев ме изгледа недоумяващо. А аз седнах на дясната предна седалка. Точно над колелото.

Нищо не стана до мотела. Паркирахме пред къщичките. С дясната страна към вратата. Влязохме, взехме багажа. Докато дойдат Здравчев и Василев, Милчев припълзя на колене до колата, затегна гайките.

Но само те ли бяха?

Предположих – само те. Не атентат, а предупреждение. Намек, демек. Ние всичко можем, днес ти показваме. Но ако…

Не бяха много повярвали на играта ми. Но пък нямаха сметка да убиват наведнъж четирима полицаи. Прекалено гръмко. И то след убийството на журналистката.

Затова заложих на риска. На другия ден в колата също не говорихме по темата. Виждах, че колегите ги напъваше, но строго сложих пръст на устните. И те усетиха…

Някъде по средата на пътя спряхме. За почивка. Извадихме дори старото одеало от багажника, разстлахме го на близката полянка. И четиримата голи до кръста, по гащета. За да няма къде да се сложи микрофон. Чак толкова миниатюрни, че да не ги видим – надали имаха онези…

Разказах им янкои неща. Някои. Не за шефовете, не за организацията, не за определени личности. Просто им казах, че всичко е много мътно. И предупреждението с колелото е повече от ясно. Май свършваше работата ни в органите. Излишни бяхме.

Василев пръв усети:

- Отдавна ме вика братовчедът в охраната на една банка. Голяма банка. Заплата – поне двойна…

- И аз имам някои идеи – каза скромно Здравчев – Като си говорихме с моята позната… Абе, скоро ще се местя. Ще видим накъде…

Милчев беше най-лесен. Полицай, опитен шофьор… Откога му предлагаха работа при един от наследниците на Перлов. Да, ясно му беше къде отива, но… Семейството… Пък и нямаше да го използват за мръсна работа. За нея си има предостатъчно подходящи. А виж – добър шофьор, че и охрана…

Моят план беше най-лесен като виждане. Напусках страната. Ще видя къде. Но – веднага. Прекалено много знаех и усещах…

20.

Стар приятел веднъж каза, че бандити и власт са оплетени като свински черва. Понякога едни и същи хора заемат позиции и в двете групировки. Ако, разбира се, си чак толкова наблюдателен, та видиш къде е границата им.

Затова не се учудих, когато ме поканиха на среща. С двама от наследниците на Перлов. Вече не млади, солидни, известни като видни бизнесмени. Чийто бизнес вече стъпваше и на други континенти.

Поприказвахме си за времето, за ситуацията в държавата, после отляхме по глътка за Перлов. Абе, не зная как да го определя. Нещо като капо ди тути капи беше, но имаше и остатъчен морал. Когато не беше в негова вреда…

И ми предложиха директно – спасявай се…

Аз не се колебах. Получих документите във Виена. Там изчезнах. От Виена излетя унгарецът Кевеши. Кацна в Амстердам, с кола мина тунела под Ла Манша, а от Лондон самолетът отнесе поляка Бернолд. На острова се превърнах в сърбина Михалкович.

И станах надзорник на метеостанцията…

Какво повече ми трябва?

Имам спокойствие. Имам красива природа. Няма хора. И имам много, много време…

Чета, разхождам се, просто живея за себе си…

Ще речеш, че съм в Рая. Защото за  другите съм мъртъв…

 

Историята, твърдя, е измислена. У нас никога, при никоя власт, не може да стане това.

 

Поднесох ви я сбита, за четири дни - да не ви мъча. Дано съм ви потормозил с очакване, все пак. Което би означавало - интересно.

 

И накрая - въпрос. В седемте истории с моя герой - всички под заглавие "Нощ в...", се говори за този или онзи. А как е името на главния герой?

На открилия го - награда. Разходка до Нюфаундленд за среща с героя.