2 сент. 2006 г., 17:55

нощта на заспалите пияни 

  Проза
998 0 4
7 мин за четене

ДВУРАЗКАЗ
(С претенции да бъде считан за един)

Нощта на заспалите пияни
                                                                                
                                                                                    В суматохата бях  изхвърлил през прозореца и момчето с оцета, но той не влезе в ничии калкулации.

    
     Мисля, че е добре да констатирам пряка връзка между среднощното пускане на музика на съседите ми и почти моменталното ми събуждане. Общежитията не са тихо място. Съседите ми не са добри хора. Аз не съм търпелив човек. Ако стените бяха двойни, типовете отгоре предпочитаха музиката в дискотеките и същевременно аз бях възпитан в сдържаност и умереност  всички щяха да са добре, здрави и спящи.
      Ако не – няма здрави, няма спящи.
      Музикалното им пътешествие из света на поп-фолка започна точно в 3:12. Сред недотам плътната тъмнина в стаята очите ми информативно потърсиха червените цифри на радио-будилника, за да иградя що годе мотивирано обяснение за постъпките си тази вечер, ако някъде  се случеше да ме разпитват.
      Станах от леглото си и с недоволство забелязах, че съквартирантите ми спят непробудно - окончателно се убедих, че тези момчета страдат от рядка сънна болест. Толкова рядка, че и аз не я знаех, но и толкова упорита, че направо ме отвращаваше. Когато басове от уредба карат прозорците ти да звънтят като звънци на изгубила се овца, не може тъй да спиш, че и да си подсвиркваш в съня. И ето на - възмутено си свалих пижамата, извадих ютията от гардероба и я изгладих, облякох я и когато се уверих, че е безупречна излязох от стаята. Когато си тръгнал да ругаеш някого или пък нездравословно да го биеш с разни хладни оръжия, нежели празни ръце, бъди спретнат, та ако ще и с бархетна пижама и термочорапи. Това, ако не друго,  бях научил в недългия си и несъдържателен престой из студентските общжития.
      Решението бе просто - да търся отговорност на музикантите.
      В коридора ненадейно попаднах на заспало на пода момче, дотам пияно, че когато го повлякох за свободната му ръка ( другата непреклонно стискаше празно шише от ябълков оцет) не се събуди дори и когато главата му глухо тропкаше в ръбовете на стълбите. Щях да се кача горе и да им кажа: “Вижте какво направихте с човека - да го докарате до самоубийство  с ябълков оцет заради среднощната ви музика. Гасете гнусната си музика, убийци такива!”
      Уморен, щото спътника ми по неволя беше с охранено, тантуресто и  натежало от пиене тяло, гръмко потропах на вратата на шумонарушителите. Никой не отвори! Рекох си “това не е ще да е от силната музика, а от дребнобуржоазния им манталитет, преливащ в селска хитрост”. Натиснах ръчката на бравата и влязох, тъй де, защо съм си гладил пижама и помъкнал с мен безвинен човек. Вътре - три налягали върху неоправените си легла момчета - и те пияни като тежината на дясната ми ръка. Гледам ги и си мисля  “Това трябва да е  нощта на заспалите-пияни”. Гася уредбата и съвсем тихичко я изхвърлям през прозореца, заедно с прилежащите към нея дискове, след тях и килима, едно шкафче и колкото имаше завивки и пердета в стаята. Затворих прозореца и се поздравих за добрата работа. Разбира се, преди тези разчистителни интервенции старателно загрях кръста и колената, за да не се усекна. Няма за един провален скандал с перспективи за мрачни злосъседски кръвопролития да се усеквам, я. Напълних леген с вода и го излях върху паркета, а докато го пълнех ми хареса огледалото в банята и на излизане си го взех. Не и преди да ги заключа с техния ключ и да го счупя в ключалката им. А вътре онези още спяха – честна дума тяхната карма ми е напълно непонятна.
      Сега вече можех да си отида и да спя. Малко преди да склопя морни клепки се обвиних в липса на ентусиазъм - къде ми беше ума та не им запалих изтривалката пред вратата. Следващия път.
      Спал съм 14 часа в най-сладки сънища, с 8 по-малко от рекорда на единия от съквартирантите ми. Докато по-ранобудния от тях се радваше на новото огледало в банята накратко ми разказа как снощи разни вандали са влязли в общежитието и са опустошили една стая и са замъкнали заспало момче през три етажа в същата стая.
       -Вандалите са древни племена, наречи ги хулигани - когато ме обиждат без да го разбират нека да е по-рафинирано. - И колко на брой се предполага, че са били?
       -Ако предположим, че са били половин дузина сигурно няма да сбъркаме - доста поразии са свършили. На всичко отгоре са действали невероятно безшумно. Никой не ги е усетил, освен две момичета от първия етаж, понеже техниката и мебелите, които ония са изхвърляли от петия етаж са падали върху паркирана кола. Едно от момичетата се почудило какъв е тоя порой от падаща покъщнина и на всичко отгоре се показала на прозореца да види откъде се изхвърля. Глупаво решение - без малко един килим да й откъсне главата.
      -Брей, че мръсници – изцъках през зъби аз, не за вандалите, а за дамите (дами-мръсници, не спят по това време, а нарочно слухтят за всякакви падащи предмети, които да им откъснат главите).
      -Абе, това огледало от кога го имаме?
      Този въпрос ненадейно ме препрати към един друг, по-съществен: Как ли е оцеляло момчето с оцета, което, едва сега се сетих, че снощи в суматохата изхвърлих през прозореца?

 

                 ШОФЬОР НА ТАКСИ

  Сега бе мой ред да направя гримасата “о-о, Бай вълчо” и да го изведа някъде към покрайнините на града.

      През нощта небето бе поръсило топлата земя с кротък дъжд и сега  от асфалта към небето се струеха мокри пари. Часът бе 7:42 и още нямах нито една поръчка. В почивните дни сутрин е спокойно, хората не бързат за никъде, всичко е тихо и  замръзнало в сън. Единствено вечно ранобудните птици се разтичват насам натам из въздуха и техните полети обратно на моята сънливост ме приспиват още повече. Движат се толкова плавно и все пак забързано. От всички се открояваха лястовиците -        отиваха до някъде и след това се връщат носейки нещо в уста. Сигурно строяха някъде наблизо гнездо. 
       Добре де, не мога да си обясня, как се подредих така снощи?
       Историята от предната вечер си беше чисто криминале. Помня, че доста пихме в една стая на студентските общежития. По едно време, трябва да е било доста късно, установихме липса на оцет за поредната салата. Групата беше съставена от традиционалисти и за тях пиене без салата не е никакаво пиене. Това мото дори беше издълбано от нечия мъдра десница на една от стените в стаята. Тежкия жребий по намирането на оцет се падна на мен. Трябваше да прекося доста от коридорите на общежитието докато намеря бутилка с въпросното  съдържание. А беше мрачна нощ и бях сам. Разходката ми из етажите беше съпроводено с дълбокоамплитудни олюлявания, които безброй пъти се опитваха да ме съборят, но все пак успях да се справя с поръчението. За лош късмет, на няколко метра от стаята внезапно заспах. Усетих рязко омаляване и се проснах на пода като застрелян. Това помня от снощи, а пък на сутринта се намерих върху кола паркирана под прозорците на общежитието. Още по-странното беше, че покрива на купето й беше силно нагънато и между мен и него имаше музикална уредба, килими, завивки и пердета. Въобще не си го обяснявам. Освен главата – от махмурлука, ме болеше и гърба. Него защо – не знам. Едва събрах сили да се домъкна до колата, за да изкарам смяната си.
- Осми за гарата, осми за гарата. Чуваш ли ме?
- Прието, тръгвам.
        На тротоара срещу гарата стоеше момче с два големи сака и щом се приближих веднага влезе изсумтявайки недоволно. Много от клиентите ми, може би от вида ми, не знам, са готови да разкажат нещо. Обикновено причините за настроението си. Усетих, че и този е от тях.
- Не ми върви и това е, изпуснах си рейса за три минути.
        -   Тежка вечер, а? - попитах го директно. Както обича да се изразява един приятел за директните работи: “Право през шлянците, прааас!”. Към израза си прави и едно много сложно съчетание с ръцете, но няма думи в българския език, с които да ви го опиша. 
          - Познахте. Студент съм и снощи едни бесници пуснаха музика посреднощ. Направо бях побеснял и направих големи поразии – своевременно клиента ми направи физиономия, която трябваше недвусмислено да показва, че когато е ядосан наистина прави “големи поразии”, но на мен ми приличаше по-скоро на “оо – Бай Вълчо!” – даже едно момче пострада.
  -  Едва ли е нещо сериозно, а?
  - Абе, не знам. Падна от петия етаж върху капака на паркирала долу кола.

  Таксито спокойно продължи към покрайнините на града.
        

© Градоначалник Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??