Наскоро гледах по една телевизия предаване за музикалните соцвеличия. Гледах кумирите си от младите години, звучаха мелодиите на младостта. И ми се случи нещо, от което ежедневието ме бе лишило. Замислих се.
Замислих се и разбрах колко съм бил щастлив. Щастлив с възможността да гледам естрадни концерти с изпълнения на живо, а не на плейбек. Спомних си трепета, когато гледахме как музикантите разтоварваха уредбите и инструментите си, как тръпнехме да видим певиците и певците на живо. Няма да споменавам имената им. Но тогава пееха на живо, а не на дръжката на микрофона. И пееха песни, които станаха Вечните песни на България! Песни, които пеем и до днес. Тогава имаше Качество! Не че нямаше и оркестри и певци по ресторанти и кръчми. Но имаше песни, които се запомняха. А кои песни се запомниха от последните 24 години?
Замислих се и за филмите. Беше златното време на киното. Тогава ходехме с деца на море и тези деца не бяха контролирани с джиесеми. Тези деца тичаха по улиците на България и и ...