Ако знаех, че гласът на залеза ще пресипне в мен – до болезнено червено... и нощните цигулки ще окапят, натежали от влагата в очите... Ако знаех, че тишината в ушите тежи (но е истинска)...

   Вълци вият в сънищата. И омагьосват. И вятърът сякаш замира. Сякаш се процежда през вените... И го усещам да скърца отвътре. И  пее. Събужда ме на върха на борова гора. На ръба на Началото и Края, където потъвам в блудкаво безвремие и смътно различавам хоризонта. Изгубен е. И протягам ръце към Началото. Ранено е. Умира. Загубило е чара си в борби за съхранение... Колко искам да изкрещя подире му! Да го хвана за ръка. И там да остана. Където слънчеви зайчета бягат по кожата ми. И събирам в ръцете си всички слънца. Където бродирам усмивките в лунна носталгия. И  потъвам в синия шепот на очите ти…

   Където давам обет пред себе си… Крехки струни, свято докосване и любов в лешников свят. С южен вкус по устните…

  А изгревът е всеки път все по-далеко. И всяка сутрин се будя по-далечна за себе си. Отдавна не вярвам в приказки, а така се нуждая от тях. И от онова докосване с пеперудени крила. От вълни на смирение, които ми носят мирис на спокойствие.

… Загубих ключето, скрито в косите ми. А врабчето в мен копнее свобода. И дъжд за изцеление. И тихи нощни стъпки, които да напомнят за теб. Най-големият ни ужас е да не си спомняме. Или да помним прекалено много. Тогава се чувстваме изгубени.

… А слънчогледите по пътя винаги ме улавят. И душата се разтваря в тях.

Не се осмелявам да мечтая за бъдещи спомени. От страх, че няма да ми се случат. Ще пусна и Началото да си върви. И ще засънувам… Нека подсъзнанието реши…