Отново валеше пороен дъжд. Небето изведнъж почерня и падна тежко над града. Уличното осветление беше слабо, а и дъждът не пропускаше и лъч светлина да мине между капките. Да минеш между капките не е никак лесно, невъзможно дори, но тази нощ аз се готвех да направя точно това. Свита на кълбо до прозореца, обгърнала краката си с ръце, неспокойно се клатех напред –назад и в пълния мрак на стаята, премислях всеки следващ ход. Не можех да се поддавам на страха, нито на внушения за вина от близки и познати. Аз съм си била виновна! С нещо трябва да съм го била предизвикала! Той никога не би ми посегнал иначе!

    Седях в нашата спалня, която само преди пет години обещаваше любов, топлина и разбирателство. А ще запомни само викове, скандали и ...Шамарите дойдоха после. Когато му се сториха твърде малко, изкарваше гнева си с цялата сила, на която беше способен. Един ден дори не разбрах с какво го бях ядосала. Юмрукът му се стовари върху мен с тежестта на олово, а виковете ми само го разгневяваха още повече. С времето се научих да не издавам нито звук, спрях дори да плача.

    С Димитър се запознахме на един купон за 8-ми декември преди малко повече от 5 години. Дискотеката беше претъпкана, пияни студенти танцуваха на дансинга като за последно, чупеха се чаши, късаха се тениски и рокли, лееше се алкохол на всякъде. Цигареният дим се пропиваше силно в дрехите, а масите преливаха от празни чаши и бутилки. В един миг обаче сякаш всичко спря – музиката, танцуващите сякаш замръзнаха в танца, времето изчезна. Бях видяла най-красивото момче в дискотеката. Погледите ни се срещнаха и задържаха един върху друг по-дълго, отколкото сърцето ми можеше да понесе в онзи миг. Много скоро заживяхме заедно в апартамента, който родителите му бяха купили за него. Той беше една година по-голям от мен, учехме една специалност. Правото ни беше събрало, а през годините той успя да погази всички правни и човешки закони.

  Примряла от страх и напрежение, в очакване бурята да спре, не спирах да мисля как попаднах в този ад. Лошото не идва само, адът никога не е замръзвал. Защо да замръзне заради мен?

  Онази нощ очите ми не бяха видели колко алкохол беше изпил Димитър сам. Всеки път пиянството му имаше оправдание – поредният взет изпит, рожден ден на добър приятел, сватба или кръщене. Скоро и детските рождени дни се превърнаха в повод, за да пийне повечко. Взетите изпити ставаха все по-малко и по-малко, дойде ред на поправителните, а по-късно ликвидационни сесии. Димитър не успя да завърши и втори курс. Докато аз вървях нагоре, той бавно, но сигурно падаше надолу. Не можех да го оставя да затъне, но всеки път щом опитвах да му помогна, разпалвах яростта в него. Пиянските му викове се смесваха с моите безпомощни писъци и много често дори успяваха да ги заглушат. Вече бях спряла и да се моля.

 А имахме толкова мечти....

 - Ще бъдем много щастлив, Ани! Обещавам ти! Веднага щом се дипломираме, ще се оженим, а аз ще уредя работа и на двамата в кантората на баща ми.

 - Чака ни светло бъдеще, нали скъпи мой?

- Кълна се в най-святото...

Най-святото! Да бях разбрала, че това за него беше алкохолът. И падението беше предначертано. С всички сили обаче искаше да повлече и мен, а аз се оставях. Оставях се от срам, от безсилие, от самота ....Но един ден повърнах. Бях по средата на лекция при най-добрия професор в Юридическия факултет, когато ми прилоша. Помислих си, че е защото не бях яла. Последно време често пропусках хранене, а и вкъщи нямаше какво да се сложи на масата. Може би защото всички пари отиваха за пиене. Събрах си набързо нещата от банката и изскочих навън пред очите на пълната аула и пред самия професор. Не погледнах назад. Прибрах се веднага вкъщи и не спрях да повръщам, докато едва се замъкнах до леглото и спах целия ден и цялата нощ. Бях бременна. В мен, под уплашеното ми сърце, щеше да затупти още едно. Мъничко и невинно, нищо неподозиращо и напълно чисто.

  Една вечер Димитър се прибра различен. Беше моят Димитър. Онзи, в когото се влюбих. Миришеше на скъп парфюм, носеше любимия си сив костюм, черни лъснати обувки, обръснат, сресан и в добро настроение.

• Ани, реших да променя живота си. Да променя живота ни. Отново да вляза в релси, в правия път. Ще уча, ще се явя отново на изпитите и ще запиша трети курс. Днес бях до Ректората и си подадох молбата. Няма да е лесно, но с твоя помощ.....

Гледаше ме право в очите с поглед на прегладняло куче, а гласът му ставаше все по-нисък и едва доловим. Скочих от леглото и го прегърнах с цялата си любов и надежда за ново начало. Той се върна, моят Димитър отново беше с мен. Любехме се дълго и страстно, както никога до онзи момент. Отдадох му всичко и за първи път от много време ръцете му ме лекуваха, а не ме нараняваха.

 Но алкохолът беше вече нарушил голяма част от способността му да помни. Колкото и да четеше законите, те просто не влизаха в главата му. Това го изнервяше. Прекарвахме часове наред в учене на една лекция. Не можеше да се съсредоточи. Бързо забравяше дати и години, факти и не можеше да защити и една теза. Дните минаваха бавно, а нощите бяха тягостни и дълги. Накрая не издържа. Предаде се отново на порока и започна да дави в бутилката всеки неуспех. Бях виновна за всичко, в което той се проваляше, а аз успявах.

 Нямаше да допусна детето ми да израсне в този свят. Сега вече не бях сама и се усещах два пъти по-силна. Животът в мен ми даваше кураж и вяра за по-светли дни. Вече бях в петия месец, но не ми личеше, защото съм слаба и висока и носех широки дрехи. А и Димитър едва ме поглеждаше. През тези месец правех всичко, за да не го ядосам и да не ме пребие пак. Умирах от страх с нещо да не разпаля гнева му, за това смирено и послушно изпълнявах всичко и ходех покрай него почти на пръсти. Напрежението и неизвестността всеки ден ме убиваха. И тази нощ се реших....

  Дъждът се засилваше. Нямаше изгледи да спре. Заради бурята нямаше ток в целия квартал. Димитър сигурно пиеше за поредна вечер в някоя кръчма, в опит да удави нереализирания адвокат и провален съпруг. Но така единствено събуждаше демоните в себе си. Нямах повече време за губене. Той щеше да се прибере всеки момент. Събрах малко дрехи в една чанта. Имах малко заделени пари, които той не беше открил. Прибрах ги, взех си телефона и се затичах към вратата. Не ми трябваше нищо повече. Оставих всички спомени и сълзите в апартамента.

   Не знаех къде ще отида. Отдавна нямах на кого да разчитам. Родителите ми се разделиха, когато бях на пет. Майка ми избяга с колега, а аз останах сама с баща ми. И до днес не мога да си обясня как една майка може да изостави детето си.  Виждахме се първоначално един път на две седмици, после започна да идва веднъж на няколко месеца, а накрая даже спря и да се обажда. Баща ми не го преживя и се пропи. Алкохолът го довърши. Каква ирония! Дъщеря на алкохолик – носи детето на друг алкохолик! Но аз нямаше да съм такава майка. Моето дете щеше да получи цялата любов на този свят и ще залича моите стъпки, за да не тръгне по тях след време. Дори и това да означава да изтрия баща й от живота ни завинаги.

 Когато излязох от входа, помислих какво да правя. Спомних си, че наблизо живееше моя бивша съученичка, която не бях чувала от поне три години, но бях в безизходица и се надявах поне да пренощувам при нея. Стигнах до блока, открих входа и с помощта на телефона осветих домофона и потърсих фамилията й. Нямаше как да я сбъркам – Хаджипетрови! Позвънях и ми се отвори. Живееше на третия етаж. И Слава Богу, в тази тъмница! Отвори ми възрастна жена, в тъмното беше трудно да видим чертите на лицата си, но от нея научих, че Марта и семейството й отдавна са в чужбина. Обзе ме чувство на паника. Къде си тръгнала , щом нямаш план за действие, момиче? Хукнах надолу по стълбите сякаш дяволът ме гонеше. Усещах нечие присъствие и май беше тъкмо той. В тъмното се спънах и съм падала един етаж надолу. Събудих се след три дни в болницата. Бях в реанимация. Имах сътресение, счупен крак на две места, счупена ключица и силна болка в корема. Детето ми?! 

• Къде е детето ми? То добре ли е? Какво се е случило с бебето ми?

  Сестри се суетяха напред-назад около мен, а аз не спирах да задавам въпроси. Никой нищо не ми казваше. Усетих как сърцето ще ми се пръсне. Болката в ключицата и гипсираният крак не ми позволяваха да помръдна. Някой ме беше хванал здраво и ме дърпаше все по-силно и по-силно надолу в пропастта. Не му трябва алкохол на човек, за да потъне! И точно, когато си пожелах от все сърце да умра, влезе моят ангел. Доктор Иванов се беше погрижил не само за мен, но и за бебето ми. Кървяла съм много и съм била на път да го загубя, но бързата намеса на доктора и екипа му е успяла да спаси живота в мен.

   Божидара се роди в 22 седмица. Беше по-мъничка и от дланта ми. Мъничкото й телце се бореше за всяка глътка въздух, за всяка следваща минутка живот. Това телце беше побрало огромно и борбено сърце. Бях до нея неотлъчно. Изминавах дългия път от моята болнична стая до Неонатологията с невероятни болка и усилия, но с огромна надежда и вяра, че детенцето ми ще оцелее. Трябваше да приема, че ако се справи, пътят ни за напред ще бъде труден и много дълъг. Но бях готова на всичко за моят дар от Бога. Нямаше къде да отида, нямаше на кого да се обадя. Криех се от единствения човек, когото мислех, че имам в този живот. В онази нощ в бързината съм си била забравила документите и никой не е знаел как да ме запише. А и живущите във входа не ме познаваха. От този момент на татък станах Калина, а бебето бе записано с моята фамилия. От болницата ми позволиха да остана там заедно с Божидара. Лекарите ми показваха как да се грижа за нея щом се приберем. Захвърлих инвалидната количка, с която обикалях болницата и щом ключицата ми заздравя, поех патериците. Придвижвах се по-бавно, но много по-уверено. Болницата стана новият ни дом. Усещах помощ и разбиране от всички. Мога да кажа, че лекарите и сестрите в отделението станаха второто ми семейство. Знаех, че един ден ще трябва да напусна нашето убежище и очаквах този момент както с вълнение, така и с лек страх.

Божидара премина през всички необходими прегледи и изследвания. Малкото й телце започна на заяква, доколкото бе възможно, а аз не исках да мисля за нищо друго, освен за деня, в който ще прегърна дъщеря си без да се страхувам за здравето й.

 Изминаха четири месеца, през които се възстанових напълно и с уверена крачка скъсявах разстоянието между мен и дъщеря ми. Имах много повече вяра в бъдещето. За цялото това време видях Димитър само веднъж. Беше пиян до козирката и го бяха приели в токсикологията на болницата. Не трепнах, не усетих нищо. Това беше пътят, който сам избра за себе си. Аз нямаше да го чакам в края му.

В болницата продължих да се подготвям за изпитите, които бях изпуснала. Бях решена, че ще завърша и ще взема хляба си в ръце. Щеше да отнеме повече време, но знаех на какво съм способна. Вече не го правех  само за себе си. Кандидатствах за общинско жилище и с помощта на хора от болницата бързо успях да получа малък апартамент в другия край на града. Не ми трябваше повече. Другото щях запълня с много любов и грижи за моето момиченце.

  Денят, в който прегърнах Божидара, беше денят, в който поех първата си глътка за новия ни живот. Знаех, че ще бъде трудно, но нито една от двете не беше сама – имахме се една друга.