Пленница 6 Неизличимият синдром

          Следват сцени, където двамата се помиряват, Lia написва своето ‘Искам’ и излиза на разходка с приятелки, след което е наказана за своите волности, ‘Бунтът на робите’ , когато тя през нощта го завързва и ... на следващия ден изчезва.

 Искам….  (извадки от оригиналния текст, без съкращения, публикуван по – рано))

      Искам да ме заведеш в една огроооооомна сладкарница и да ми отрупаш масата с пастички – сметанови, поляти с шоколад, гарнирани с кокос или пък малинки, тарталетки с мед и орехчета, саваринки сладки, баклавички……и да ям с пръсти, може и от твоите пръсти да ме храниш, мммм…….И устните ми да са омазани с крем, сметана, шоколад. И така да ме целуваш там – на показ и за ужас на благонравните и морални люде.

      После искам да ме заведеш на кино, ама да не е холивудско. И в тъмното ще ми бъркаш под “полите” като влюбени тиинейджъри, избягали от в къщи и от своите родители.

      Искам да ме заведеш в някой железарски или оръжеен магазин и там да поискаш от продавача да ти покаже белезници. Ще го помолиш учтиво да ти даде ключето и да ги изпробваш. Ще си подам китките мълчаливо, с наведена глава, а ти ще ми ги сложиш и те ще щракнат. Ще ме питаш дали са ми удобни, дали не ми убиват – а аз с наведена глава ще отговарям тихо. Ще ме накараш да си вдигна високо ръцете, та да видиш дали и така няма да ми убиват. И нали съм с къса рокличка – сигур ще се види синджирчето висящо. А ако влезе някой клиент – има да са изумясва. А пък продавача – не му завиждам…

      Искам после в магазин за бельо. Дето има пробни. Ще искаш мой размер бельо – корсети с банели, сутиени, бодита. И в пробната ще ги обличам и събличам, а ти ще нервничиш от пред – ако ти стиска – влез. А може и да купим малко по-голям размер, за твоя вкус и тяло. Обещавам ти да ти нашепна после аз такваз игра, че ахххх……..има да се чудиш сам.

….

      Искам да ме заведеш на плаж, ама на нудистки. И там във водата ще плуваме навътре в морето, до къде ни стигат сили. Не ми казвай, че не можеш да плуваш!? А после върху някоя скала на скришно място ще правим любов, аз от долу и малките и боцкаши камъчета ще се впиват в плътта ми. А представям си как ще зяпа народа, особено мъжете халкичките и верижките ми. И косъмчетата ти пак май ще настръхнат…

...

      Искам да ме заведеш в гората и да ме завържеш на някое дърво или между две дървета, само гледай да не ме нападнат мравки. Или да лежа в тревата, а ти да ме погалваш със стрък тревичка…..

...

      Искам да ме заведеш в мъжка тоалетна, ама там пускат ли жени!?? И да се чукаме опряни прави на стената, като в холивудско кино. Или пък  в някой безистен…

      Искам да ме заведеш в парка, в някоя самотна алея и да ме водиш за синджирчето между краката ми, а като идват хора ще трябва да го пускаш…

….

      Искам да ме заведеш в някое поле от ръж и там да бягам боса. Все се питам “де кога веднъж някой някого целунал в цъфналата ръж”…

      Искам да ме заведеш в таверна и да танцувам сиртаки. Обичам я тази музика, а ти ще хвърляш чинии да се трошат на мънички парченца по пода. И розови листенца върху мен…

….

Искам…искам…искам….много ли искам!?В един единствен слънчев летен ден,с рокля на цветя и тънички презрамки, с твоите синджирчета и  украшения по мен….

     Lia

П.С. И да не забравиш да ми купиш сладолед във фунийка, захарен памук на клечка, бонбонки виолетки, пуканки (ама две пакетчета, едното ще си го изям, а другото за после у дома), теменужки в саксийка да си ги гледам на верандата, нова шапка и ръкавици, ама в бяло, бурканче с малиново желе, че старото в хладилника е на привършване. Те Пипилотите обичат таквиз работи….

--------

          Слънцето започва да облива с утринните си лъчи града. Чувам веселият звук от врабчетата на двора, но в душата ми е студ и мрак. Мечо лежи до мен самотен. Аз се въртя в кревата и се мъча да затворя очи поне за малко. Няма я моята птичка, не успях да я опазя и тя излетя от клетката. Снощи излезе на раходка със свои приятелки и даже не се обади, че ще закъснява.

--------  

            Най – после чувам познатият шум пред входната врата. Приближавам се тихо и наблюдавам. Lia влиза в коридора, започва да сваля палтото и обувките си. В миг тя спира, обръща се и ме вижда подпрян на стената. “Продължавай!” - казвам и се старая да овладея гнева си. Тя ме изглежда кратко, след което продължава да съблича роклята си. Под нея естественно няма нищо – само моите украшения са по местата си – двете къси верижки впити в паячетата на гърдите й и късата дебела верига, висяща между краката й. Изглежда леко уплашена и уморена от среднощните забави. Стои права в коридора и потръпва. По тялото й има следи –

--------

Lia     …излязох с приятелки на нашето традиционно “женско парти” – първо отидохме пеш до градския плаж ... слънцето беше напекло, жега, чайки, по улиците ходеха безцелно летовници по къси панталонки и широкополи шапки, деца бягаха ,пищяха и се биеха с надуваемите си пояси и лебеди, възрастните се тълпяха пред сергиите ... аз бях наметнала върхи плещите си огромен ефирен шал, а отдолу, за да не ми се вижда верижката – широка хавлиена кърпа ... беше ми доста непривично, веригата се люлееше между краката ми и ... май имах странна походка, защото на няколко пъти видях, как някой мъж изведнъж застиваше като поразен от мълния, ококорваше очи напълнени със бяс и желание ... ние отминавахме и той оставаше в компанията си от жени и деца със нещастен поглед ... имаше един, който се лепна и не следваше като сянка, после го забелязах да се крие в дюните на плажа и ... не мога да опиша хаоса в главата си, страхотна възбуда, достигаща до върховен оргазъм само от палещите мъжки погледи и мисълта за безметежното спокойствие и сигурност в твоята Златка клетка ... влизах няколко пъти в морето – така както си бях с шала и хавлиената кърпа ... клатех се като патица до водата и околните ми се чудеха на странната дрешка ... напук на младежа, излегнал се на съседния шезлонг и мъчейки се да погледне през кърпата не се и и помръднах, не му показах дори и крайчеца на моите украшения ... забавлявах се – симулирах безмълвно спокойствие без въобще да го поглеждам, но с крайчеца на окото и цялата си аура възприемах бясния му мерак и похот, дразнех го , самата мисъл, че съм обект на внимание и развихрилата се моя фантазия почти постоянно ме държеше на ръба на оргазма ... но приятелките ме бяха наобиколили и компанията ми осигуряваше защита и непристъпност ... и ... накрая той избяга в храстите и не го видях. Всъщност приятелките ми знаеха за мене почти всичко, ужасени и завистливи ме разпитваха, разглеждаха, докосваха верижката ми , а после в бара дори почти се ‘любихме’ с една от тях, пихме, смяхме се, говорихме си разни “мръсни приказки” за мъже и се забавлявахме от сърце и душа. А в нощния бар … и   там ...там … мъжът, който ни следваше ... ала ти дори не ме попита какво съм правила и…сега стоя така безумно вързана…

--------

      Ivan отключи входната врата на неговата златна клетка. Усмихваше се едва доловимо стискайки в ръка една дълга кутия. Влезе в познатото антре, беше сумрачно, ала не светна лампата. Тихо заключи вратата от вътрешната страна , остави дългия пакет на земята и тихичко открехна вратата на спалнята. Потърси с очи Lia в разхвърляното легло, ала не я откри. Къде ли може да е!? Запъти се към кухнята, странно, ала и тя беше тъмна. Може би стои и пуши мълчаливо сгушена в бамбуковото си кресло…светна лампата, ала и там я нямаше. Само на масата стояха сервирани прибори за вечеря. В кухнята се носеше приятния мирис на пресен лющян. Малко бяло облаче от пара се вдигаше от тенджерата, сложена на котлона. Нещо вреше там – повдигна капака и усети мириса нa пилешка супа. Но къде е Lia!?

          Ivan със забързани крачки се отправи към детската им стая. Мимоходом отвори вратата и на банята – празна. Светна лампата в любимата си стая, бърз поглед – нямаше я и там. Влезе вътре, застана в средата на стаята и впери поглед в голямото огледало. То цялото – отгоре до долу и от край до край беше изписано с тъмновишнев цвят, с почерка на Lia. Беше написала нещо. Започна да чете…тихо, мълчаливо…

Искам да си сложа бяла шапка и да се кача на колело, с което да гоня вятъра в косите си…

Искам да си купя кола на старо, а в багажника да сложа куфар с малко дрехи, четката за зъби и любимото ми томче с хайку и да тръгна просто ей така, накъде ми видят очите да гоня своето шосе…

Искам някой ден да съзерцавам Тадж Махал или пък да тръгна по някоя козя пътечка към Шангри Ла…

Искам да засадя поне още едно дърво нейде и да минават годините, а то да расте силно и здраво…

Искам между две дървета да лежа в хамак от конопени въжета и слънцето да гали през листака на дърветата лицето ми…

Искам поне веднъж да се изкъпя в някой водопад, а студената вода да кара сърцето ми да бие учестено…

Искам в гореща юлска нощ да вали силен дъжд, а аз да се въргалям в калта вплетена в някой друг, правейки любов…

Искам поне веднъж да се плувам с кану по Амазонка и да търся Ел Дорадо може би…

Искам да се сгуша в топлината на нечий скут и да плача докато заспя в умората си от усилието да вдишвам кислород, издишвайки го във въглерод…

Искам да погледна през мощен телескоп звездите в небето и да видя нейде там дали са мъртъв прах и черен мрак…

Искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…искам…

Искам…

Искам…

Искам…

Искам…

Искам…

Искам…

Искам….прости……не зная и не мога да изисквам….

      На масичката в гостната Ivan намери лист хартия, целият изписан със ситния прилежен почерк на Lia:

      “Ivanе, боледувам от неизличима болест. Нарича се синдром “Алиса в страната на чудесата”. Той засяга жени, които живеят повече в света на мечтите и фантазиите. Тяхното богато въображeниe създава любовен сценарий, в който пaртньорите играят определени роли. Тези жени очакват да се сбъднат мечтите им и да се появи партньорът, който е тяхно въплъщение. Действителността е подчинена на желанието, а реалният партньор на измисления и той ще бъде възприеман дотолкова, доколкото отговора на ролята си и удовлетворява въображаемите очаквания. Ако действителността и фантазията влязат в противоречие, психиката на жената се раздвоява – по необходимост тя живее в реалния свят, но много повече цени своя скрит и фантастичен свят.

          Тръгвам на далечен път, за да открия цяр и лек за своята болест. Може би е заразна и ще разболея и теб. Ако не се върна скоро, не ме чакай! Изяж си топлата супа, сготвих я с много любов за Теб.

          А може би някой ден да ме откриеш седнала на пейка пред Тадж Махал. Ако ме срещнеш – надявам се да ме познаеш и да си побъбрим за рецептата на пилешка супа с лющян и любов,  пред белия храм строен десетки години от един мъж, тъгуващ по своята погубена любов…

           Целувам те: Lia “

          Ivan седна на един стол пред огромното огледало и впери своя поглед в огледалния си образ. Виждаше една една единствена думичка изписана върху самия него и тя беше…ИСКАМ. Взря се в своя образ и се зачуди дали да вземе гъбичката и кофата с вода, за да почисти вишневата цапаница или да разбие огледалото на хиляди мънички парченца. Ала се сети за старото поверие, че счупените огледала носели нещастие. Стоя дълго време така в полумрака, докато в един миг усети мириса на нещо изгоряло. Сепна се – пилешката супа беше загоряла. С бавни и тъжни стъпки се отправи към кухнята, взе една гъбичка и започна да трие още по-бавно и по-тъжно загорялата тенджера, в която бе вряла пилешката супа сготвена с любов от Lia...

--

          Разгледа разсеяно пораженията в кухнята, премести тенджерата и изключи печката. Супа – обвзе го пълно безразличие към околния свят. Краката му машинално го заведоха в гостната. Посегна към един от шкафовете и извади своя труд – беше го писал много отдавна с претенциозното заглавие “ Наръчник на Добрия Стопанин”. Отпусна се на дивана и започна бавно да го разлиства за пореден път.

          Нищо ново – светът е бил такъв от край време и преди Lia, и преди Ivan. Нищо не се е изменило – дори това, че всеки го осъзнава, но никога не говори публично за това, просто, защото е една жестока истина и самото й споменаване е признак на това, че отчаянието ти те е довело дотам, че повтаряш тези думи с плахата надежда, че някой ще каже – “НЕ , НЕ Е ТАКА”. “Не можеш да избягаш от тази действителност, не можеш да промениш правилата на играта – остава само възможността да си ръмжиш вътрешно и да я играеш – съзнателно или несъзнателно. Единствените начини по които можеш да го забравиш, са два – да размахаш крилете на мечтите си и сам се рееш високо над всички и всичко или другият – в пиянството на двама загърбили всички и всичко, създали свой собствен свят по свой собствен начин и съдържащ точно това, което е необходимо и напълно достатъчно за тяхното двойно щастие. Ние сме хора. Някой ни е създал, но е пропуснал да ни обясни ЗАЩО и с каква цел. Цял живот сме осъдени да търсим отговора на този въпрос и да се лутаме всред всевъзможните отговори. Надарил ни е с разум и емоции, които са нашето щастие, но и нашето проклятие. Цял живот ние се носиме по вълните на фантазията си, достигаме далечни светове и живеем живота на различни създания.  Да летиш във висините е страхотно, но за съжаление Създателят ни е надарил с тяло, което има своите нужди и постоянно ни напомня за земният ни произход – трябва от време на време да се приземим някъде и да попълним силите си за следващият полет.

         Там долу на земята е студено и сиво, духът ни роптае срещу ежедневието и пак иска да отлети из облаците и да не се връща. Тялото ни обаче иска своето и му е нужно много време за реанимиране. Това е свойственно за всички хора и никой не може да избяга далеко от обвивка си. Всеки обаче има право на избор и всеки решава по своему дилемата между божественната си душа и тленното си тяло. Всяко едно от двете има право да иска и изключително рядко двете намират съгласие. Всяко едно от двете страда по своему, но те не могат едно без друго. Те са си като орела, рака и щуката впрегнати в една кола с тази разлика, че онова си е приказка, докато, и орела, и рака, и щуката са си съставни части от самите нас и без тях не можем. Природата ни е създала по много интересен начин и е наложила денят да принадлежи на тялото, нощта – на духа. Човек може да преразпределя времето си в известни граници, но никога – извън тези, наложени от природата. И тук е може би нещастието на човека – изборът, който всеки трябва да направи - да отдадеш предпочитанията си на тялото или на душата си, като всяко едно от решенията е за сметка на пренебрегнатата ни половинка. Ако се подчиниш на духа си – тялото закърнява и идва момент когато ни напомня за себе си със страшна сила. Ако угаждаш на тялото си, духът се гърчи в предсмъртна агония и накрая от него остава само едно аморфна маса, която дава сигнали само за топло – студено или глад и жажда.

          Lia, това са страшните проблеми за самият човек. Той обикновено загубва самоконтрола си и изпада в някоя от крайностите. За нещастие първо се предава тялото, предизвиквайки страхотна агония на духа, затворен в него. Следващата и последна трагична стъпка е, когато самата душа решава да сложи край на същото това тяло. Двама заедно могат да решат същият проблем много по-успешно. Всички хора са различни и винаги в единият ще преобладава предпочитанието към духа, като за другия естественно остава другата половинка – това си е нормално и двамата затова се и събират – за да се допълват взаимно. Постепенно с времето единият поема бремето на товара да се грижи за двете тела, докато другият е длъжен да поддържа тонуса на двете души. И ако някой наруши установеният баланс следва крах на създаденият свят , както и на всеки от двамата поотделно. Човек се учи и развива цял живот и ако такова ‘двойно спокойствие’ се получи, когато е млад , той го нарича ‘приятелство’ , по – късно – ‘семейство’ ... може би и през всичкото време на съществуването си това е начинът, по който можеш да изживееш живота си , като после не се обръщаш назад със съжаление за изгубеното време. Най – трудното обаче е да намериш човек, който не само ще пасне не издатините и вдлъбнатините ти, но и ще се старае това ‘двойно спокойствие’ да продължи безкрайно. И всеки от тях трябва да е наясно със себе си и с другия доколко може да каже “ИСКАМ” , доколко това ще е възможно и изпълнимо за двамата, доколко това ще бъде стимул за другия да стигне звездите заедно с тебе или доколко това ще е шепата пръст , хвърлена над ковчега му. “ИСКАМ” и аз искам, но прикътвам желанието си дълбоко в душата си и то ми дава сила наистина да постигна същата тази цел може би след години и след хиляди премеждия, като ми дава вътрешната сила да не се спирам пред нищо и да преживея сивото тресавище на ежедневието. Това е огромната разлика между тебе и мене – моето ‘искам’ е като котлето над огъня с къкрещ боб , твоето ‘искам’ е като светкавицата в дъждовна нощ. В следващият миг моето ‘искам’ ще поддържа тялото ми и душата ми за ония заветен момент когато ще съм си извоювал правото да застана на върха и да викна с пълен глас “ИСКАМ!”. Твоето ‘искам’ ще остави разцепен и опожарен хилядолетният дъб на отсрещния склон .. и нищо повече.

          Постарах се да създам клетката, която щеше да е сигурно убежище за тялото ти, докато духът ти се рееше почти непрестанно из висините. Помъчих се да бъда Добър Стопанин ..

          Жалко, че не успях да разгадая истинската тигрица в тебе, която не се нуждаеше от думи, чувства и обяснения – просто защото на тигриците им е чуждо и унизително да ги принизяват до нивото на обикновени мислещи твари, както и да си поставят решетки в душите. Истинските тигрици се нуждаят от камшик и здрави решетки – там само могат да чувстват силата си. Там само могат да бъдат себе си – горди и свирепи, там само могат да роптаят срещу камшика и решетките, а не сами да удържат напорите си на бяс.

          Ivan отиде в кухнята и с труд се пребори със загорялата тенджера. Остави я на същото място – чиста и блестяща. После взе един лист, написа една бележка, грижливо я постави на видно място , огледа се продължително и излезе. Слънцето простря вечерните си лъчи през пердетата и после се скри. Абсолютната тишина и неподвижност се възцари в клетката, смущавана само от бележката, на която пишеше:

      “ Lia, приготвих ти отново тенджерата за най – страхотното нещо, което бях виждал в своя живот – твоята пилешка супа. Рецептата й не ме интересува, защото нищо не може да замени това, което няма да се споменава там – че трябва да е приготвена от вълшебните ти ръце.... Но едно не забравяй никога – както беше казал един друг Ivan – “Времето на Героя е СЕГА – неумолимо и настоятелно има само едно СЕГА и нищо друго...” ..   Ivan “

Край