Нуждая се от теб, както пустиня от дъжд, както розата от вода, както огънят от въздух, както поета от болка. Нуждая се от теб, за да дишам, за да живея, но теб те няма, ти си далеч и не мога да получа това, от което имам нужда. Тогава има ли смисъл да живея? Може би така няма да ти досаждам с присъствието си, може би няма да ти се налага да виждаш лицето ми или да чуваш гласа ми. Така ти ще се спокоен и щастлив, а аз ще престана да чувствам тази нужда от теб. Ще престана да чувствам всичко - и болката от това, че те няма до мен, точно, когато имам най-голяма нужда от теб, и любовта, която изпитвам всеки път, когато видя лицето ти или чуя гласа ти. Ще престане да бие сърцето, което мечтае да си до него и да усеща твоето сърце, което в тези редове ти казва - обичам те!