Няколко етажа по-надолу

  Веднъж, когато се прибирах във входа, ме спря възрастната жена от първия етаж. И ме попита как е да живееш на последния, а аз и отговорих, че се чувствам добре, макар че да не беше така. Често се местех и винаги, когато се налагаше да остана някъде за по-дълго, живеех на последния етаж. Не зная как винаги така се получава. Не се живее лесно на моя заветен етаж. Силният вятър понякога ме буди през нощта, а когато завали порой, таванът прокапва. Е, поне тропота, който дъждът носи със себе си, за малко измества самотата, която сякаш е залепена за мен. Може би това привличане към най–високата точка на сградите е, защото когато бях дете, мечтаех един ден да полетя и знаех, че скоро ще се случи. Но когато погледна през прозореца дребните човечета, които се движат като мравки, забили поглед в земята, забързани в своето ежедневие. Въпреки случващото се долу, при мен нещата почти винаги бяха в застой.

   Но три етажа под мен, на шестата панелна плоча от блока,  нещата не стояха така. Оттам винаги  се чуваше силна музика, винаги имаше хора и много шум. Този шум понякога ми идва в повече, може би защото съм свикнал с тишината. Изглеждаше сякаш хората от шестия етаж нямаха проблеми и живеят единствено, за да вдигат шум и да се веселят. Дали защото наемателката беше студентка или под влиянието на алкохол, това се случваше всяка вечер. Като бройката на гостите постоянно се увеличаваше. Някак си не проумявах как може да зарежеш всичко и да се веселиш постоянно. Все още търсех баланса между индивидуалните проблеми, забързаното общество и веселието. Дали веселяците по средата бяха намерили баланса, забравили проблемите, различни от обществото или това беше просто умело прикриване на нещата.

   Както когато погледна забързаното общество, виждам безброй маски, купища лъжи и не хора, а консуматори оковани във интриги. Понякога ми идва да им изкрещя, за да погледнат нещо различно от мръсните тротоари. Доста често си мислех дали деветият етаж е достатъчен за един красив полет, но когато се сетя, че ще разваля деня на преминаващите долу, се разубеждавах. Но може би това беше единственият начин да бъда приет от обществото. Да не се скитам като вълк единак от град в град без посока.

   Но дали това е правилният избор след пълното дистанциране от всички, завръщане за последен път. Напомняне на останалите, да не гледат повърхностно на нещата и да определят околните, без да знаят нищо за тях. Планът беше такъв, засилване, заветния скок, следван от няколко секунди жадувана свобода, а после петнадесет минутна слава. Може би някой писък и погледите отново ще са забити в мръсните тротоари, забързани в рутината. И хората от блока дори нямаше да си спомнят за мен. А дали деветият етаж ще е достатъчен, предстои да разберем.

В. Николов   27.01.2013 г.

П.С. Може да съм ви еднообразен с тези самоубийства, но темата ми е любима.