Една тиха тъмна уличка, в която само уличната лампа светеше. Кой ли подозираше, че в тази мрачна нощ, скрита в ъгъла, аз ронех сълзи? На кой ли му пукаше, че не тялото, а сърцето ми от студ умираше? Нямаше кой да го стопли със любов, аз самата не позволявах. Макар че исках... исках отново да обичам с тази любов, която пали пожари във сърцето, но не можех. Тези рани бяха толкова дълбоки, че не позволяваха на никого да се доближи до мен.

Зная, че на сутринта пак ще изляза с усмивка, зная, че никой не подозира за тази моя болка. Но всичките тези фалшиви лица, всичките тези лъжливи думи... вече ми се гади от тях ! Аз отдавна вече претръпнах на чувства, затворих страницата на любовта, но на всички влюбени тайничко завиждам още. Ненавиждам ги... напомнят ми на това, че някога и аз имах голяма любов... За която се излъгах, че с времето ще мине, но това така и не стана.  Напомнят ми също и на Него... този, заради когото оставих любовта си със заблудата, че Той е по-добър... но не беше... Беше просто една тръпка, един грях, който остави отпечатък в мен завинаги. Няма да си простя тази грешка!

На Него бих простила това, че ме измами, това, че ме остави и че с мен се подигра, но на себе си за това, че му повярвах, няма да простя! Това е най-добрият урок, който ми даде съдбата. Но за съжаление, платих си прекалено скъпо. Изгубих много и това ми доведе душата на дъното. Ходех по изпънати въжета, пропилях толкова време... и за какво? За едно нищо! Точно това ми даде той... А никога не чух от ледените му устни да каже, че съжалява, никога не ме попита как се чувствам аз. Но не Него, а себе си обвинявам – вътре в мен знаех, че е такъв, знаех, че греша, но въпреки това го допуснах в живота си!