Умрях точно в четири часа сутринта. Разбрах че е толкова, защото градският часовник е недалеч от нас и чух много ясно как отброи четири удара.
В първия миг не разбрах, че съм умрял, помислих, че това странно усещане е от вечерята – напоследък жена ми прекалява с подправките. После обаче се сетих за внезапната силна болка отляво, и си дадох сметка, че сърцето ми е спряло да бие.
Изпълних се със самосъжаление. Можех да си поживея още – бях едва на 56, за един мъж това си е една чудесна зряла възраст. Знам, напоследък и много по-млади хора си отиваха от инфаркт – просто ежедневието беше прекалено напрегнато, животът – твърде динамичен, като си помисля, трябва да съм доволен, че и толкова поживях.
Ама пък баш сега ли трябваше – точно когато ожених и двете си дъщери, жената ме остави на спокойствие и отиде да гледа внучета, а аз се уредих с млада любовница. Точно когато и в службата всичко е под контрол, защото имам достатъчно заместници, които съм оставил да се занимават с текущите задачи, а моето основно задължение беше да поддържам ведри приятелски отношения с подходящите хора, за да се чувствам все така стабилно и уютно на поста си.
Не мога да кажа, че животът ми винаги е бил песен – напротив, минал съм през купища разочарования от всякакъв характер.
Хората все имат я по някой близък родственик в чужбина, я вуйчо на отговорен пост, или просто са случили на заможни родители. Аз едва кретах в тоя живот – нито свястно образование получих, защото никога не съм бил особено ученолюбив, нито доходна работа си намерих, поради липса на връзки. Абе с една дума забутана работа.
И първият ми брак беше пълна пародия. Човек в моето положение поне на това би погледнал откъм практичната му страна, а аз какво – ожених се по любов. И то за гимназиална учителка.
Айде да речем, още съм бил незрял, много млад бях тогава, ама нашите не можаха ли като едни разумни родители да ме посъветват: „ Сине, не бързай, поживей си още, пък после хубавичко се поогледай, младо, здраво момче като теб може да направи по-добър избор!”
Ама те – не, даже се радваха, че простият им син е намерил такава интелигентна жена. А тя така интелигентно ми сложи рога, че аз последен разбрах за цялата тази работа, и то чак след като ми каза, че иска развод. Поне с директора на училището да ми беше изневерила, като е толкова интелигентна, ами тя – с простия даскал по физическо. Та съвсем да ме комплексира.
Ама всяко зло – за добро, казват хората. Направих си аз тогава съответните изводи, и взех издалече да заобикалям интелигентните. Всяка жаба да си знае гьола- ето още една народна мъдрост подходяща за случая. Аз съм прост човек, обикновен, и такава жена ми трябва – кротка, работлива и скромна, не някоя да ми мъдрува и умува. То жените са много – мъжете сме кът, ама те вместо да оценят подобаващо този факт и да си траят, все важност си придават и няма угодия.
Не ми беше лесно втори път да се реша на такава важна стъпка, още ми държеше влага от първия, ама русичката сервитьорка в стола се оказа голямо изкушение. Миловидна, закръгленка, и все ми се усмихва подканящо – как да устои човек. Пък се оказа и кротко момиче, скромно – не я блазнеха скъпи подаръци и ресторанти, грижовна беше и най-важното – изобщо нямаше вид на интелектуалка, нито показваше такива наклонности.
Да, ама се оказа, че има. В един момент с почуда разбрах, че взела да пише стихове. Тя, моето обикновено простовато момиче от стола, взе да се изживява като поетеса. Малко се постреснах, ама си викам, какво пък – като й се пише, да си пише – по-невинно занимание от това – здраве му кажи. А и не се отразява по никакъв начин на семейния бюджет. Щото можеше например да й дойде мерак да колекционира екзотични животни, като на един колега съпругата. Тъжна картинка.
Обаче и поезията се оказа опасна работа – набутала се в някакъв литературен сайт, и взела да върти интернет любов с разни писателчета. Пък аз, магарето му с магаре, даже и не знаех, че има такива сайтове и по цял ден се скъсвам от работа, докато мойта поетеса виртуално ми изневерява.
Аз нямаше и изобщо да разбера, ако тя сама не си призна – намерила била сродна душа, той бил човека за нея, обожавал поезията ù и я смятал за много надарена. Като ù гледах надарената фигура, ми се щеше хубавичко да ù обясня точно какви дарби вижда в нея въпросния Шекспир, обаче ми дойде малко неочаквано, та затова само скръцнах със зъби:
- И какво правим сега?
- Искам са ме разбереш – ревна тя – не мога без него! Обичам и теб, но ти си... толкова различен, по-земен. Той е толкова одухотворен, толкова красота ми дарява... Искам да прекарам живота си с него!
А така, помислих си ядно, пада ти се! Иди и поживей малко одухотворено, та да ти дойде акъла. Да видим как се кара само на една гола поезия!
Да пази господ, а аз я мислих за кротка, разумна жена, с която да създам семейство, на ръце щях да я нося. Добре поне, че нямахме деца, а и млад бях още, живота беше пред мен.
И макар да не ми личеше, вътрешно много го изживях, викам си – край, отсега нататък, заклевам се, ако ще се женя, само по сметка ще е. И то добре ще си правя сметката! Ей на, колко мои познати така си уредиха живота, а аз се блъскам, ли блъскам, и за какво? Да се подиграват с мъжкото ми достойнство! Тая няма да я бъде – от днес изобщо не ме интересува една жена как изглежда, нито на каква се прави. Важното е татко й какво работи, и какво е готов да направи за зет си.
Все по-друго си е, когато си имаш поставена цел и конкретни намерения.
Имах си аз едно наум за щерката на собственика на сградата, в която живеех под наем. Строителен предприемач беше, бизнесът му цъфтеше и процъфтяваше, а се чуваше, че прави големи пробиви и в политическите среди. С дъщерята си имахме закачка още преди да се разведа, нищо сериозно, ама знаех, че ме харесва. Все още бях здрав, едър мъжага в разцвета на силите си, а и бях понатрупал опит в докосването на женски сърца.
Двайсет и четири години си изкарах с тази жена, две красиви дъщери ми роди, и нито ден не съм съжалявал, че се ожених за нея. Само нека посмее да ми каже някой нещо против браковете по сметка!
Още щом се оженихме, от обикновен работник тутакси станах началник, вече не аз, а другите работеха за мен. С тъста станахме много гъсти и веднъж опитал вкуса на властта, разбрах, че в това е истината. Другото е само теория. Времето тече по други правила, нямащи нищо общо с обикновените житейски. Животът придобива нови измерения, за които даже не подозирах.
А то – виж какво ми дойде до главата! Не можа ли да ми се случи, когато мизерствах и се чудех как да вържа двата края, ами баш сега, когато ми се живее на поразия!
Абе аз що не взема да се поогледам наоколо, да видя кой тука е шефът, че да се разберем. Каквото трябва там да се даде – ще дам, никакъв проблем, ама да вземат да ме върнат поне за още малко.
Тъй де, няма да съм първият. Защо да не възкръсна?