Хубавото е, че като се влюбя, ми става едно такова поетично.

Лошото е, че този път вкусът на музата ми горчи повече от сутрешното кафе без мляко и мед, щото като си на диета кафето се пиело чисто.

Не съм сигурна  дали не отслабвам само от мисълта за пръстите ти по тялото ми или умирам от глад, който храната не може да засити. Май само акълът ми отслабва прогресивно. Damn!

Чувам дъжда в мързеливия следобед, в който отново нищо не ми се прави и няма да правя. Само ще ти пиша писма, които няма да ти пратя и ще режисирам филма в главата си, в който ти тайно искаш да ги прочетеш. И няма да се обвинявам за несвършената работа, защото можеш да се насладиш истински на бездействието, само когато те чакат един куп задачи. И като не мога да се зарадвам на друго, поне мога да злорадствам, че настроението на времето е по-гадно и от моето.

 И то се инати да се развесели,  също като мен. Само дето е неизбежно, и за двама ни.  Не можеш вечно да си го изкарваш на другите – да валиш и да си студен, и всички да те псуват, защото им мокриш краката. Рано или късно става април и трябва да сложиш слънчевите очила. A моите за този сезон са още в магазина. Ето, не съм готова за пролетта! А искам да бъда, само че все ще се намери нещо, което да ми липсва. 

Като теб.

Май от скука всеки може да стане поет. А тъпата болка в гръдния кош, отляво, е ‘баси катализатора.

Само дето спря да вали. Това сигурно значи, че и прокрастинацията ми трябва да спре... Рано или късно. 

Защо не отказа главната роля в нискобюджетния ми филм? Да беше поне късометражен, ама не! „Робинята Изаура“ пасти да яде и да ù е сладко!

А за мен едно горчиво кафе, моля. И един Джак за този, който беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време.