Прозорчето, единственият вход към сърцето ми, бе затворено отдавна. Толкова дълго време не го бях отваряла, че беше покрито с паяжини, а в самото ми сърце бе мрачно, прашно и задушно. Отдавна никой не надничаше през стъклото с молбата да го пусна вътре. Отдавна сърцето ми стоеше празно и самотно и само окачените по стената снимки на бившите му наематели показваха, че някога е било обитавано.

Може би изискванията ми бяха твърде високи. Не всеки можеше да се нанесе в него. Внимателно преценявах кандидатите и малцина успяваха да преодолеят изпитанията, на които ги подлагах в стремежа си да намеря идеалния наемател.

И един ден просто осъзнах, че е глупаво да търся прословутия принц на бял кон. Първо, това превозно средство отдавна вече не беше на мода. Второ, принцовете бях твърде малко, а, за сметка на това, конкуренцията за тях-твърде голяма. И, трето, те не оправдаваха надеждите на хилядите обикновени момичета като мен и аваха сърцата си под наем на принцеси. Всъщност, последното бе донякъде разбираемо и логично, но в никакъв случай не беше честно. Слава Богу, навреме осъзнах това и погребах илюзиите си за наемател със синя кръв. Реших, че сърцето ми се нуждае от основен ремонт и за целта трябваше да остане празно поне месец-два. Но един слънчев летен ден съдбата ми доказа, че в крайна сметка всичко опира до нея и, че аз нямам никакво право на глас.

До обяд всичко бе спокойно и нищо не предвещаваше, че това ще е един необикновен ден. Бавно и методично почиствах бъркотията в сърцето си и прилежно подреждах спомените си, когато изведнъж на току-що измитото прозорче се почука. Твърдо решене да отпратя кандидат-наемателя, аз излязох навън. Посрещна ме една лъчезарна усмивка. Бях шокирана, когато осъзнах, че също се усмихвам. Какво ставаше? Нямах нужда от нов наемател-последният се беше изнесъл само преди няколко дни. Но в този момент просто нямах сили да реагирам, стоях и се усмихвах глуповато, очарована от усмивката срещу мен. В следващия момент съзнанието ми регистрира, че тя принадлежи на изключително симпатично момче, което ми говореше нещо. За мое огромно учудване, не можех да анализирам думите му, а просто слушах гласа му-топъл, мек и завладяващ. И този миг съпротивата ми бе сломена окончателно. Бавно отворих вратата на сърцето си и влязох вътре. Новият наемател, който не беше много далеч от представата ми за принц, ме последва без никакво колебание. Заедно изхвърлихме всичко ненужно. Всички спомени и снимки бяха сложени в кутии и изнесени навън...

Няколко дни по-късно той се нанесе окончателно.

И оттогава си имам нов наемател. Не е принц, а един обикновен човек. Е, не точно-щом успя да ме омагьоса за толкова кратко време, сигурно има нещо по-особено в него. Но така или иначе, той се разполага в сърцето ми, при това съвсем безплатно. И да си призная, нямам нищо против. Защото аз пък живея в неговото...