1.

На вратата се позвъни. Чу се припев от песен, наречена ,,Къщата, която Джак построи“:

,,Колкото по-нависоко си,

по-отвисоко падаш.

Колкото по-дълго вървиш,

по-надалече ще изпълзиш.

Моето тяло е моят храм,

но този храм се накланя.

А ти спиш в къщата,

която Джак построи.“

След няколко минути вратата се отвори и на прага ù се показа млад човек, на около двадесет и осем години с интересно облекло - бял костюм, зелена риза и лилава вратовръзка на черни точки. Косата му стърчеше нагоре и бе боядисана в три цвята – лилаво, зелено и бяло. На устните му имаше весела усмивка, която често стоеше там и караше някои хора да го вземат за особено приветлив човек, а други за съвсем умопобъркан, но той нямаше проблеми с нито едно от двете.

Казваше се Брамбъзи Гъдулков, а къщата му ,,Музикален пристан“.

Със същата ,,приветлива“ усмивка (пак казвам – зависи от контекста) той приветства по приветлив начин своя приятел и му каза:

- Винкел! Как се радвам да те видя! - хвана приятеля си за дясната ръка и го потупа здраво по рамото.

Философът Винкел Патрашков, залитна.

- Как си, друже, какво те довлече насам?

За разлика от Брамбъзи Гъдулков, Винкел Патрашков никак не беше усмихнат.

Беше подтиснат.

- Ах, Брандъзи, Вранвръзи, не знаеш какво...

Другият се покашля:

- Бръмбъзи, Винкел!

- Да, Грангъзи, просто не знаеш... (за протокола, Винкел не можеше да казва думата бръмбазък и често бъркаше името на приятеля си с нещо друго, което на моменти звучеше смущаващо)... просто не знаеш... ако знаеше... такъв ужас, такова.. няма описание!

Брамбъзи вече беше погледнал към гигантската, кафява гъба на хоризонта, подобна на следа от напалм, издигаща се над живописния им град и може би вече бе разбрал повече, отколкото казваше философът.

Повдигна вежди и каза:

- Винк, това да не е... ?!

- Да, да, тя... тя... не очаквах...

- Леле!

- ... моята Чичарита, в бяло по-дяволита, отколкото...

- ,,... целият отбор на Манчестър Юнайтед взети наедно“, да, Винкел, всички знаем, на Манчестър им помагат съдиите. Затова съм за Тотнъм. Та... как да е – домакинът едва откъсваше очи от събитието - влез вътре и ми разкажи какво стана.

Те влязоха в ,,Музикален пристан“, а под рамката на врата Винкел пелтечеше несвързано неща от типа:

- Тя... легна на легло... като болна, ама... беше преяла... очаквах да отмине... както преди, но... този път... се материализира!

Двамата седяха в дневната на Брамбъзи Гъдулков. По стените се редуваха цветове на лилаво, зелено, бяло, а по тях имаше много картини, изобразяващи различни музикални инструменти.

Брамбъзи бе налял по чаша плодов сок (домашно производство) и на двамата. Дългогодишният му приятел седеше на лилаво канапе и се взираше ,,невзиращо“ в съдържанието на стъкления съд, а Брамбъзи крачеше прав и отпиваше.

- Така, до известна степен... се досещам за какво става въпрос, колкото и да не искам, но трябва да го чуя от теб пак и ако не те затруднява замени фрагментите с изречения. Какво стана с Чичарита?

Винкел отпи от чашата и започна:

- Ами, дойде време да се храним. Тя обича, нали знаеш, да си хапва, повече отколкото... ние двамата с теб взети заедно. Дори и в случая с онази фабрична шунка...

- Ааа, не бъркай в тази рана. Знаеш, че исках само да си хапна шунка, не да събарям завода.

- Но ти мразиш консервантите.

- От този случай нататък, да. Затова и го съборих. Продължавай.

- И естествено, преяде, легна на легло, а след това...

- Даде ли ù еспумизана?

- Да, но не беше достатъчно. Както виждаш...

- Да, доста добре се вижда – отвърна Брамбъзи и отпи от лимонадата, с примирено изражение към прозореца.

- Е, подготвен бях и за най-лошото, имаше моменти, когато трябва да си навличам цялата екипировка на състезател по мотокрос, преди да започнем да обядваме... Но това беше... извън всичко очаквано.

- Неочаквано или неочаквано - неочаквано.

- Неочаквано, неочаквано, неочаквано.

- Да, това е очаквано.

Винкел отпи, погледна музиканта в очите и каза:

- Нямаше опасност къщата да падне, сам наливах бетона за такива случаи, след като падна последната, но... очаквах напълно успокоен кафявата некрасива пара да изветрее, както другите пъти, но вместо това се сгъсти, започна да се вихри и оттам взеха да изхвърчат разни... чудовища.

Брамбъзи кимна разбиращо.

- Но не само това, носеха след себе си нещо друго – някаква нова музика, не бях я чувал.

- Какво наподобяваше? - попита музикантът.

- Трудно ми е да кажа – комбинация между духови, ориенталски инструменти, равноделни тактове и пеене с еротични послания.

Това първоначално не говореше нищо на Брамбъзи, но музикантът изпита някакво смътно безпокойство. Струваше му се, че бааавно се досеща за какво говори приятелят му и ако беше така, сегашните му емоции щяха да прераснат в жив ужас.

Това, за което предстоеше да се замисли бе изтласкано дълбоко в подсъзнанието му и китаристът никак не приветстваше идеята то да напусне тези дълбини.

Брамбъзи остави чашата на масата, седна и каза:

- Интересно, трябва...

Изведнъж мускулите му се стегнаха и китаристът настръхна, бутна сока си (който естествено се строши и разля) и падна на колене. Винкел също го усети, но той нямаше толкова изострен слух за музиката, както приятелят му.

Тя се чу по-силно. Далечна, приглушена, откъм квартала на Винкел, но истинска.

На философа също никак не му беше благо да я чува.

Двамата бързо дойдоха на себе си и отидоха до прозореца. На хоризонта огромната пушечна гъба се разрастваше и паралелно с това се усилваше и ужасната музика, чието име Брамбъзи не можеше да се сети. Но я беше слушал, когато преди години той и Окуляр Телескопов бяха направили онзи експеримент.

Жителите на ,,Пърпълтаун“ бягаха от нея.

Но не всички. Някои от по-младите вървяха в обратната посока, въпреки неприятната миризма.

- Тактът – каза Брамбъзи – равноделен, кара те да го слушаш!

Той се дръпна от прозореца и каза:

- Бързо вземи си барабаните, аз си вземам китарата и отиваме на търсим Скръндзи Стотинков. Не знам защо правим това, но мисля че така трябва.

- Събираме групата? - попита Винкел.

- Да, какво казват Металика?

- Бий огъня с огън.

- Именно!

Брамбъзи скочи в ъгъла на хола си и грабна китарата ,,Гибсън“ от поставката. Винкел бързо отиде в съседната стая и взе соло барабана от резервния си комплект, който стоеше на съхранение при продуцента, защото... в къщата му беше доста тясно по ред причини.

Освен че беше философ, Винкел свиреше и на барабани, преди да започне да дълбае във световната човешка мъдрост.

И преди да се запознае с Чичарита.

Дотогава те често свиреха, но когато се захванаха и с отделните си занимания стана невъзможно да поддържат репетиции.

Щом Винкел се върна в хола, се беше появил още един човек – вокалистката на групата и жена на Брамбъзи Гъдулков – Лютня Тритактова Гадулкова. В дясната си ръка тя държеше микрофон, имаше черти на шведка - русокоса, с издължено лице, сиви очи и триъгълна дреха в цвят на шахматна дъска.

(За протокола – думата ,,женен“ тук далеч не обозначаваше нещо толкова обвързващо, колкото същата дума в едно друго измерение. В Пърпълтаун за ,,женени“ се приемаха хора, които за по-дълго споделяха едно време-пространство. Това можеше да се случи и на такива от един и същи пол, но у жителите на града, а и по-нататък, не съществуваха предразсъдъци за хомосексуализъм. И всичко ставаше на думи. В кметството имаше само индикатори, където всеки жител имаше собствен време-пространствен квадрант.)

Лютня се различаваше диаметрално противоположно от неговата незаменима, неназовима и неописуема Чичарита. Тя беше онова скучно, банално и възхвалявано до втръсване от поетите нещо, наречено красота. Дори и сега, за Винкел нямаше място за друга жена, освен за Чичарита. Скритият играч от женски пол на Ман Юнайтед заемаше цялото негово пространство(време), както вътрешно, така и външно.

Лютня му се усмихна и каза:

- Здравей, Винкел – все пак мелодичното ù сопрано бе приятно за слушане. Дори и в моментите, когато започваше да се дере, грухти и пищи на сцената като мъж.

За протокола и вокалните педагози – гласът ù бе странна комбинация между сопрано и баритон, а техниките на метъл-певците тя бе заучила от една доста приветлива, малка и енергична женица.

- Разбрах, че жена ти е в беда, този път сериозна. И тази – тя сбърчи нос и вежди в отвращение - музика има нещо общо, предполагам.

- Да, Лютня, моята неповторима, не...

- ... назовима - вмъкна певицата.

- ... неописуема и некрасива, Чичарита.

Лютня кимна разбиращо:

- Ахам.

- И трябва да я спасим! Сега!

- И Пърпълтаун – каза Лютня.

- Да, и тази музика...

- Ужасна е...

- Заглушава нейните викове за помощ. Последното, което чух от нея беше да... да... измия чиниите!

Люня се приближи към него и го поптупа по рамото.

- Горкичкият, разбирам колко ти е тежко.

Скоро се появи Брамбъзи, метнал електрическата си китара на гръб. Погледна към жена си, съкрушения Патрашков и с едно кимване ù подсказа, че е пределно наясно за какво става въпрос.

- Хайде, Викел, няма страшно, ще спасим Чичарита. Тя не вярвам да е мръднала много много от... там - каза той.

Лютня го изгледа и каза през стиснати устни:

- Брамбъзи!

- Така - китаристът не ù обърна внимание. - Помогнете ми да качим апаратурата. Трябва да оборудваме микробуса. След това да потърсим Скръндзи Стотинков.

- Така е – каза Винкел Патрашков, посъвзел се от мъката за неизмитите чинии. - Без басист музиката не върви.

- Между другото – каза Брамбъзи, като подпря китарата на пода и се загледа замечтано в стената. - Басът е като хоросана между тухлите, като олиото в салатата – очите на ,,жена“ му се завъртяха в орбитите – като кетчупът в сандвича, като уасабито в... ахъ...

- БРАМБЪЗИ!!! - не издържа певицата.

И тук сопраното отстъпи място на баритона.

Философското прозрение на китариста беше прекъснато и той се върна в действителността.

- Да, хайде, да се захващаме за работа и да тръгваме.

Тримата се запътиха към гаража, влачейки останалата част от техниката. Съвсем скоро я качиха в превозното средство и микробусът на ,,Гадулков рекърдс“ излезе.

Гаражната врата се затвори дистанционно, продуцентът натисна газта и тримата музиканти потеглиха към третия член от старата си - нова банда, наречена ,,Обезумелите ангели“.

А на хоризонта пред тях кафявата, некрасива, пушечна гъба нарастваше. Край нея хвърчаха стотици кафяви привидения, тинейджъри играеха кючек по улиците, а над всичко това пъплеше непознатата, повърхностна и вклиняваща се в ума музика, която в едно друго измерение носеше името ,,поп-фолк“.

Следва...