25 мар. 2023 г., 20:40

Обич 

  Проза » Сказки и произведения для детей
1139 0 2
6 мин за четене

ОБИЧ

В София съм, при внучката. Родителите ѝ са на работа, ние двете закусваме и излизаме за разходка…

Бабо, къде отиваме?

Където поискаш!...

Очаквам да избере между близката градинка и другите места, на които сме ходили. Но тя приема думите ми като готовност да сбъдна нейно желание:

Искам с влака, при баба Йонка!

Ще отидем всички, с колата. Когато мама и тате не са на работа.

Не с колата, искам с теб! С влака!

Утре – казвам аз, помирително, просто ей така.

Не утре, няма утре! Първо!

Добре.

Хайде, бабо! Тръгваме да търсим влака!

Време беше детето да се отдели от родителите си за повече от денонощие, бяхме говорили за това. И кога, ако не в момент, когато само́ е изявило желание? Докъдето стигнем…

Отиваме да вземем багажа! – казвам аз, и чувам познатото, напевно „До-брееее!“, а после, още от вратите:

Бабо, къде ни е багажа?

Ние ще си го приготвим! Какво да вземем?

Всичко!

Май пак зададох грешен въпрос, но тя, припряна и ентусиазирана, си остана там, до външната врата и не упражни контрол.

Излизаме от входа, хващаме трамвая, и тя пак:

Бабо, къде отиваме?

На Враца, при баба Йонка!

А защо не? Да! Само "да", няма „не“!

На спирка Централна гара видя стъпалата на подлеза и викна, радостно и със всички сили:

Надолу, бабо, надолу! Слизаме надолу по стъпалата! Тук е за баба Йонка!

Стигаме до ескалаторите. Знам, че не се страхува, но предпочитам да я държа за ръка! Тя обаче се отскубва, стъпва първа –  навреме и стабилно – и казва:

Няма страшно, бабо! Бабо, не се ядосвай!

Намерихме местата,  настанихме се, нещата стават сериозни. Време е да информирам родителите ѝ. Да кажа, че вече сме във влака и остават само десет минути.

А, значи още не сте тръгнали! – казва недоверчиво дъщеря ми.

Но Ванеса е доволна:

Бабо, влакът ми харесва!

Та да знаете, за статистиката, има и такива, които харесват нашите влакове.

Хората от купето ни посрещнаха много мило. Те говориха много, тя – малко, но изпълни желанието да изпее песничка. Рисува, игра. И уморена от впечатления,  притваря очички. Стигнахме Черепиш, остават петнадесетина минути до Мездра! Казах, че слизаме, за да продължим с автобус. Излязохме рано в коридора. Гледам река Искър, скалите, толкова е красиво! Но Неси е гърбом към пейзажа, гушкаме се, придържам я да не падне. Все пак не заспа.

Гара Мездра. Слизаме и бързам към първото такси. Ванеса вече е съвсем будна, но нещо се дърпа назад. Дали пък не е премислила?

Бабо, това не е автобус! Това е кола!

Но ще ни закара право при баба Йонка.

На минути сме от Враца, стигнахме, движим се по познати улици, Ванеса е затаила дъх. Първи завой, втори завой и най-накрая  крещи от радост:

Да, това е! Тук е! Тук живее баба Йонка!

Милата ми майчица, не знае още каква радост я чака! Тя е била денонощно до детето от изписването от болница до първия рожден ден, аз работех. Но днес аз се чувствам като добрата фея, сбъдваща най-съкровените, дори неизречените,  желания на малки и големи.

 

© Цонка Петрова Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Разкази за деца и внуци »

8 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??