Обич

ОБИЧ

В София съм, при внучката. Родителите ѝ са на работа, ние двете закусваме и излизаме за разходка…

– Бабо, къде отиваме?

– Където поискаш!...

Очаквам да избере между близката градинка и другите места, на които сме ходили. Но тя приема думите ми като готовност да сбъдна нейно желание:

– Искам с влака, при баба Йонка!

– Ще отидем всички, с колата. Когато мама и тате не са на работа.

– Не с колата, искам с теб! С влака!

– Утре – казвам аз, помирително, просто ей така.

– Не утре, няма утре! Първо!

– Добре.

– Хайде, бабо! Тръгваме да търсим влака!

Време беше детето да се отдели от родителите си за повече от денонощие, бяхме говорили за това. И кога, ако не в момент, когато само́ е изявило желание? Докъдето стигнем…

– Отиваме да вземем багажа! – казвам аз, и чувам познатото, напевно „До-брееее!“, а после, още от вратите:

– Бабо, къде ни е багажа?

– Ние ще си го приготвим! Какво да вземем?

– Всичко!

Май пак зададох грешен въпрос, но тя, припряна и ентусиазирана, си остана там, до външната врата и не упражни контрол.

Излизаме от входа, хващаме трамвая, и тя пак:

– Бабо, къде отиваме?

– На Враца, при баба Йонка!

– А защо не? Да! Само "да", няма „не“!

На спирка Централна гара видя стъпалата на подлеза и викна, радостно и със всички сили:

– Надолу, бабо, надолу! Слизаме надолу по стъпалата! Тук е за баба Йонка!

Стигаме до ескалаторите. Знам, че не се страхува, но предпочитам да я държа за ръка! Тя обаче се отскубва, стъпва първа –  навреме и стабилно – и казва:

– Няма страшно, бабо! Бабо, не се ядосвай!

Намерихме местата,  настанихме се, нещата стават сериозни. Време е да информирам родителите ѝ. Да кажа, че вече сме във влака и остават само десет минути.

– А, значи още не сте тръгнали! – казва недоверчиво дъщеря ми.

Но Ванеса е доволна:

– Бабо, влакът ми харесва!

Та да знаете, за статистиката, има и такива, които харесват нашите влакове.

Хората от купето ни посрещнаха много мило. Те говориха много, тя – малко, но изпълни желанието да изпее песничка. Рисува, игра. И уморена от впечатления,  притваря очички. Стигнахме Черепиш, остават петнадесетина минути до Мездра! Казах, че слизаме, за да продължим с автобус. Излязохме рано в коридора. Гледам река Искър, скалите, толкова е красиво! Но Неси е гърбом към пейзажа, гушкаме се, придържам я да не падне. Все пак не заспа.

Гара Мездра. Слизаме и бързам към първото такси. Ванеса вече е съвсем будна, но нещо се дърпа назад. Дали пък не е премислила?

– Бабо, това не е автобус! Това е кола!

– Но ще ни закара право при баба Йонка.

На минути сме от Враца, стигнахме, движим се по познати улици, Ванеса е затаила дъх. Първи завой, втори завой и най-накрая  крещи от радост:

– Да, това е! Тук е! Тук живее баба Йонка!

Милата ми майчица, не знае още каква радост я чака! Тя е била денонощно до детето от изписването от болница до първия рожден ден, аз работех. Но днес аз се чувствам като добрата фея, сбъдваща най-съкровените, дори неизречените,  желания на малки и големи.