Той не бе глупав, благодарение на което осъзнаваше и разбираше чудесно до дълбините на изтерзаното си от множество връхлетели го проблеми същество, че политиката на държавата, в която живее, никога няма да се промени. От време на време го обливаше като топъл душ някой рехав слънчев лъч надежда, че когато утре се събуди и за пореден път направи глупавата грешка да включи смахнатия телевизор, по новините ще бъде съобщено, че са се случили някакви много хубави неща, които – за учудване на всички нас – не представляват просто фрагмент от незавършен сън. Да си позволим да предположим, помечтаем или пофантазираме.

            Може би група от възторжени млади момчета са решили да се организират да раздават рози на минаващи момичета и жени по емблематичната улица „Богориди“ в Бургас, без за това да има някакъв предварително обмислен повод, който обикновено годишният календар уморено заключваше в датата 8 март. Може би разпространението на наркотици, за което изначално очите се затваряха и ушите механично заглъхваха, бележеше нечуван спад, а от другата страна на житейската везна продажбата на книги с поезия и проза се намираше в своя исторически златен възход, ро̀ден от естетическите търсения на жаден за знания, образование и културен прогрес народ. Може би в сутрешната емисия с изтощената и обезверена аудитория щеше да бъде споделено няколкоминутно видео, пораждащо приповдигаща гордост и своеобразно удивление, на което усмихнат и спретнат младеж помага на старица да пресече дълга улица, което мигновено щеше да бъде последвано от положителната новина, че няколко лъчезарни депутати са финансирали подобряването на дейността на редица читалища и училища в Северна България. Може би за тях желанието да окажат съдействие на хората да получат по-качествено образование и по-висок стандарт на живот, е успяло да се издигне над импулсивния стремеж на властимащите финансово да се замогнат и заедно с това да забравят откъде са тръгнали и накъде отиват.

            Открай време не искаше да вярва, че политиците са лоши хора, които крадат с лакоми шепи от жадното за спасение сърце на народа, решил да им гласува доверието си и избрал ги да изпълняват отговорно своите управленски функции. Неведнъж се обвиняваше, че самият той е лош човек, който с лекота обсъжда и осъжда другите, „без да гледа себе си“, както многократно близки и приятели с фина майсторска прецизност му бяха вменили, че не бива да прави. Чувстваше се потиснат и объркан. Истината е, че се случваше във влудяващите мигове от претовареното му ежедневие да го смущава и преследва зловонието на тягостните мисли, че или той не разбира смисъла на думите им, или те не разбират и не приемат него такъв, какъвто е.

            А това го убиваше всеки ден...

      Когато любимият му град се събуждаше с мирис на кафе и цигари, с крещящите клаксони на изнервени таксиметрови шофьори, с апатичното тракане на високите токчета на онази жена, която през изминалата нощ отново продаде тялото си на запуснат тираджия в хотела с прах по мебелите и неоправени легла от камериерките; с истеричния плач на вдовицата над трупа на отлетелия ѝ Отвъд съпруг, пред лицето му зейваше гола и беззащитна гледка – тъй очарователна и позната, тъй отблъскваща и плашещо привлекателна с внушителната си и недвусмислена яснота. Тя му шептеше като фатална жена, че всичко онова, за което мечтае, е всичко онова, което никога не се случва в реалността и винаги остава са̀мо под формата на думи, несръчно написани на лист хартия, който някой, връщайки се пиян или пребит от кварталната кръчма, обичаше да смачка и да захвърли в коша за боклук. Възторжени млади момчета не подаряваха с добри, чисти намерения рози на случайно преминаващите досами тях момичета, а както всички ние най-вероятно се досещаме, осторожно пресмятаха и вещо се консултираха помежду си по какъв начин да придобият жизнените им, бодри тела, да ги употребят за лично удоволствие и впоследствие да ги подчинят в кухненския кът на домовете си. Приветливи и честни политици не съществуваха, а като че ли целият отчаян от безпътица свят бе разяден до дъно единствено от ограбващото и токсично присъствие на такива, които сутрин, обед и вечер се появяваха екстатични в телевизионните ефири, за да заявят с цинична безобразност колко целесъобразно е да се вложат усилия за изграждането на светлия облик на държавата, в която всички ние сме искали да живеем.

            Той не бе глупав, но някак глупаво и лековерно подхождаше към видните недостатъци на морално обезличеното време, в което му бе отредено да Бъде. Отричаше с остра инфантилна наивност човешките пороци и сякаш не забелязваше дребните похотливи очи на дрогирания сводник, който обръщаше механично глава в късните часове на нощта след всяко момиче или жена, за да нахрани отблъскващите фантазии на извратения си ум. Нямаше сили да си представи болката на децата и лекуващия ги персонал в детските онкологии, макар че с прекалена предубеденост се имаше за най-чувствителното същество на планетата, което е концентрирало в себе си цялото страдание на красивата и безгранична вселена. Опиянен, залиташе между илюзиите, че всичко е наред, и това му харесваше, защото го успокояваше и го зареждаше с неизчерпаемата вяра, че нещата – каквито и да бяха те – може би все някога щяха да се наредят. От скоро време му се искаше, когато някой ден се събуди, в главата му да не звучи щурият концерт, изнесен от хилядите преплитащи се гласове на несбъднатите мечти, неизживените копнежи и неслучилите се от страх и неувереност любови, защото заради тях по цели дни се движеше по улиците като пиян и не знаеше къде се намира – уморен, объркан и депресиран.

            Депресията бе познат стар гост в къщата на неговия живот. Нападна го, както хиени се премятат ловко във въздуха и налитат на отчаяната си жертва, улавяща с широко отворени очи горчивия вкус на неизбежно приближаващата смърт в пространството, веднага след като завърши бакалавърската си степен на обучение в университета и започна да се скита напълно сам в пустинята, наричана с приповдигнат тон от млади и стари живот. Ден преди да се дипломира официално, получи съдбоносно обаждане по телефона, което за малко щеше да го убие на място. Но не успя. За щастие или не. Висок и хладен глас от отсрещната страна на слушалката го разсече на две, докладвайки с тон на лишен от емоции военен, че баща му е открит мъртъв в спретната им родна къща на село, в което все по-рядко се прибираше. Клетият мил старец паднал по дървените стълби, спукал си главата, получил контузия на мозъка и починал в рамките на няколко жалостни минути, без да има някого до него, който да го изпрати в последните му секунди дихание.

            Колко ли изплашен е бил точно тогава?

            Съседите, с които често се събирали в дома му да си говорят, кротко да хапват сладки и да играят на карти или на шах, звънели цял час на вратата, но след като никой не отворил, се разтревожили и подчинени на обзелото ги значително безпокойство, извикали полиция. Униформените си свършили работата, а от разкрилата се пред всички изключително нелицеприятна гледка на безмилостно деформиран труп – натрошени и изкривени ръце и крака – една от съседките светкавично припаднала, друга повърнала, а трета се разплакала и изпуснала урина в бельото си от фина дантела, което старателно пазела за погребението си, което с някаква лудешка гордост усещала, че наближава, и бдително се подготвяла за него като накипрена мома преди сватба. Животът май не е чак толкова поетичен...

            В онези дни той хвана такси и по пътя към гарата на града видя в двора на университета как щастливите му колеги хвърлят шапките си в налетия с възгласи въздух, който сякаш ги поемаше с невидима грижовна ръка и ги запращаше към светлото небе, а то – към усмихнатия като горд баща космос, който с родителско умиление ги поемаше и с покровителско вдъхновение наблюдаваше финалното тържество на изучилите се вече негови малки чеда. На студента, изгубил баща си, му стана безкрайно тъжно и съвсем откровено през ума му профуча мисълта дали няма да припадне от болка, когато от плавно клатушкащата се напред по асфалта кола съзря като на забавен каданс елегантните движения на онази колежка от курса си.

            Обичаше я, но прекрасно знаеше, че повече никога няма да я срещне. Не се възприемаше като достатъчно достоен да привлече и да спечели нейното очарователно внимание, което би отворило вратите на топлото ѝ женско сърце за стабилното му и внасящо радостно спокойствие мъжко присъствие. Докато таксито потъваше в края на улицата, подминавайки импозантната сграда на университета, той затвори очи, отрони сълзи и се помоли наум тя след време да намери добър и съвестен мъж на място, който ще я обича и оценява такава, каквато е, и със старание ще ѝ помага да открива и развива най-доброто от себе си. Но това не се случи и колежката, към която изпитваше много силни и затрогващи чувства – жената, за която мечтаеше в кулминацията на сънищата, които не споделяше с никого – не след дълго сключи граждански брак с мил и образован адвокат – стриктен от Юридическия факултет, който първоначално я галеше с роза и ѝ сваляше звезди от небето, но не след дълго маската му падна на земята като след ювелирно представление на обичан от възхитената тълпа илюзионист и розовата приказка цопна в калната локва на действителността.

            Цоп. Цоп. Цоп.

            Чухте ли звука?

          Като по учебник, след първия, втория, третия, четвъртия, петия, шестия, седмия, осмия, деветия и десетия шамар, тя продължи да си повтаря, че той я обича, и това, което прави с нейното тяло и човешкото ѝ достойнство, е закономерно следствие от натрупаната му умора, породена от нелекото естество на неспирните му работни задължения. Намираше си всякакви смайващи поводи да го оправдае, докато той я налагаше с шамари и юмруци по лицето и гръдния кош, като най-много му харесваше, когато успяваше дотолкова да я размаже от бой, че жената припадаше и се връщаше в съзнание най-рано половин час след същинската боксова канонада. Поглеждаше го уплашена, подобно на полуизядено от хищник зайче, което го възбуждаше и го подтикваше да я дари с нова порция ритници и юмруци, след което идваше най-хубавата за него част, превъзходната черешка на тортата, която бавно и с гнусна наслада поглъщаше, докато я гледаше право в омаломощените очи – изнасилването. Тогава се чувстваше точно като баща си, който в чудовищните години на мрачното му детство пребиваше и изнасилваше майка му абсолютно всяка вечер и абсолютно по същия начин – беше изключително методичен и никога не пропускаше – пред нищо неподозиращия му фрапиран момчешки поглед, който хаотично изпращаше към мозъка му бурни сигнали да запомни много добре това, което тогава се случваше, и когато след време порасне достатъчно, да го убие, но сърцето му го спираше да го стори, използвайки срещу куршумите от негативни чувства като щит обич, привързаност и крайна синовна преданост, замъглявайки и обезценявайки факта, че няколко пъти преби и изнасили и самия него.

            На гарата всички лампи спяха, ала един мъжки ум тичаше под техните отпуснати снаги с хиляди километри в час. В смазващата го умора единственото, което отчаяно търсеше, бе уютно пространство, в което да спре, да си поеме въздух, да си почине за части от секундата и благодарение на това да успее да оцелее. Унесен от поредните си меланхолични епизоди, той бе прекалил за кой ли път с алкохола и отново не знаеше какво прави, къде се намира и къде предстои да отиде. Срамуваше се като изпуснало се пред всички в детската градина дете. Страхуваше се и се определяше като глупак и нищожество. Отново и отново. Сърцето му, биещо лудо, трептеше като малко врабченце, стиснато от недружелюбна човешка ръка, от притеснение и недоумение как си е позволил да стигне дотук, а специфична, отделена част от ума му бе спокойна като бебешки сън и топли морски води в началото на месец юли.

Мислите му летяха като стрели и го връщаха към нелепата смърт на баща му, която отровно беляза девствената плът на дните му завинаги в следната последователност на очевиден и интимно изживян личностен и житейски упадък – непреодоляна мъка, родила гневна носталгия, тласнала го към чашата с алкохол; липса на приятели и екстремно изолиране от най-близките му хора, които се интересуваха от това той да се чувства добре. Изпадаше в ступор и го пронизваше убийствена горчивина, принуждаваща го да счупи нещо от хищническо озлобление, когато размишляваше върху изгарящото го обстоятелство, че не познава родната си майка, която, когато е бил на три години, си е събрала багажа и е заминала нанякъде, без да каже и дума накъде отива, с кого ще бъде и за колко време ще отсъства. Така и не се е върнала. Да не би пък хоризонтът да я бе глътнал?

            Искаше му се да не бе загубил неопетнената си енергия и ангелския си морал, за който неведнъж се питаше от кого ли го е наследил, в проклетата яма на живота, изглеждащ му като побеснял хищник, от който може да избяга и да се спаси само ако се отпусне в прегръдките на умиротворяващата смърт. Бленуваше да бе създал стабилно семейно огнище с колежката си от университета, ако и тя имаше чувства към него, да бе работил с непоклатимо мъжко достойнство, чест и посока; да бе имал поне няколко верни приятели, които са готови да му помогнат на всяка цена и по всяко време на денонощието, но всичко това сега олицетворяваше нещо тотално недостижимо, изопачено и болезнено. Просто химера, която трябваше завинаги да остане прилежно закътана в цветните светове на сънищата му.

Когато тя му отвори вратата на дома си, след като той се престраши да позвъни на звънеца ѝ след толкова много време, откакто не се бяха виждали на живо и не бяха разговаряли на каквато и да е тема, мъжът се изправи пред точно това, което се случва по низките етажи на нашата реалност, това, за което очите се затварят и спират да разпознават характеристиките на приближаващата опасност, а ушите автоматично загубват ключовата си способност да чуват дрезгавите ѝ и скърцащи звуци.

            Нищо не бе останало от предишната красавица, която изпращаше с унил и прощално влюбен поглед от онова потъващо в края на улицата такси преди много години. Двете ѝ сини очи не бяха жизнени и оцветени от развълнувано момичешко желание за динамичен живот, както преди сияеха по коридорите на университета, а бяха виновно отпуснати и зверски посинени от грубите удари на този, за когото се омъжи. Ако можехте да се приближите до тях, неминуемо щяхте да се изплашите и да отстъпите с крачка назад, но и да забележите, че като че ли злощастно очакваха сетния час, в който ще се затворят завинаги, ще спре да ги боли и така тяло и душа ще намерят жадувания покой. Ако влезете в подредената къща на тази смирена жена, поразходите се из стаите ѝ, разгледате вещите, които притежава, след това излезете навън и се огледате около себе си, а и надзърнете в шкафчетата на душите си, мисля, че ще си кажете, че дяволът носи чисти дрехи и може да работи като адвокат, банкер или учител, както и да бъде нежният съпруг романтик, който те гали с роза и ти сваля звезди от небето, докато не се събудиш от розовия блян и не осъзнаеш, че точно той е този, който те удря и удря с всички сили по лицето, гледа на теб като на парцал и се присмива над невъзможността ти да се защитиш, да му отговориш и да бъдеш равностоен противник.

       Скъпи татковци на млади девойки, които тепърва бурно ще навлизат във вътрешността на живота и ще го опознават с отворени души, влюбени сърца и необуздани сетива, простете ми и се опитайте да не се ядосвате, но това момиче, стоящо на прага на вратата си като отлитащ тъжен спомен за човек, за пореден път бе полуунищожено от нечовешки бой. Скъпи майки, пригответе носните си кърпички, защото ще трябва да разберете, че тъжният спомен за човек и през този ден бе зверски изнасилван от мъжката фигура, която, както всички ние се досещаме, трябва да внася сигурност, безопасност, защита и чувство за устойчива топлина в семейното огнище, което за нея бе адското мъчение, пишещо всеки ден с кървави пръсти в душата ѝ думата: Ад...

            Адът се стовари на земята и другият мъж пред пребития спомен за човек се почувства малък, нищожен и слаб в подножието на това, което наблюдава. Сякаш бе изправен пред планина от страдание. Не бяха ли те двама мъченици, открили се в правилния момент, подарен им от този капризен и амбивалентен свят? Как се бе стигнало дотам? Веднага му се прииска да отмъсти за причинената болка на момичето, за което мечтаеше в кулминацията на студентските си сънища, но когато тази дивашка мисъл оплоди безпощадно натрошения му от ярост ум, коленете му се подкосиха от слабост и едва се задържа в изправена позиция. Гледката бе толкова разгневяваща, плашеща, умиляваща и ужасяваща за него, а и за всеки нормален човек, че той не издържа и загуби трезвата си преценка за реалността, в която дишат, обърна се и светкавично хукна към утробата на тъмнината, нокаутиран от странната мечта, която го превзе, както пирати превземат нечий кораб в открито море – да се изгуби завинаги в нищото и повече никога да не вижда подобни неща, защото няма сили да ги понесе. Струваше му се, че е бебе, което сънува кошмар, бебе, което плаче за майка си, която никога не идва да го утеши, и това го обезсили още повече. На върха на съзнанието му в тези непосилни секунди се изкачи мрачно и непоколебимо решение, което никой не иска да чува и никой не иска да вижда, когато се погледне в огледалото, но всеки знае, че то съществува някъде там – да приключи земния си път на гарата, където криминалистите щяха да започнат да търсят разхвърчалите се навсякъде части на тялото му чак на следващата сутрин.

          Бягайки, достигна задъхан до гарата за не повече от десет минути и тъкмо когато се опитваше да си поеме въздух на първи коловоз, за да диша свободно, докато довършва с ясно съзнание започнатото, в ушите му нахлу ревът на приближаващия като край на любим роман влак. Всичко беше готово. Подобно на второстепенен герой, един човек мина наблизо, но си помисли, че това е просто уморен пътник, който е тичал, за да хване навреме влака си, и благо се успокои, че друмникът ще се качи и ще замине натам, накъдето е тръгнал.

         Нямаше и капка страх в сърцето, което бе решило, че иска да спре да бие. Светлините на последния влак в неговия живот приближаваха шеметно бързо, врязваха се като олимпийски спринтьори в дълбините на града и точно когато той се отпусна на линията, някаква божествена сила, която не знам как да опиша, го накара за последен път да се обърне и да погледне встрани.

            Видя я някъде там, ужасена от това, което възнамеряваше да стори, и когато гладните светлини на прииждащия железен край щяха да го погълнат и да ревнат гороломно „Финал!“, отскочи като пъргава котка на коловоза, изкрещя с все сили към притихналата луна „Обичам те!“, зарови лице в дланите си и заплака.