Слизаше бавно по стълбите и бършеше сълзи с напуканата си длан. Груба длан, в която влагата попиваше като юлски дъжд в напукана земя. Излезе и затвори внимателно тежката врата на дирекцията на железниците.

   Две трети от живота си Желязко Пътев беше прекарал в работа  и не каква да е работа, а работа по железните пътища. Може би името беше орисало професията му. Дядо му е бил железничар, и баща му беше, надяваше се синът му като порасне, да продължи семейната традиция. Е дано не обикаля потен и мръсен като баща си, нарамил кантонерската чанта, а да стане началник, за да командва наляво и надясно, както правеха началниците. Дано от него да излезе човек, а не подлога като сегашните началници-голишарчета, мислеше Желязко. То не се качвало още на влак, учило-недоучило, попреписало на трийсетина изпита, дрямало по банките три-четири или пет години, ама някой голям роднина наредил по телефона и веднага го назначили да управлява. И то сяда на бюрото, привиква го и го заплашва, наставлява и учи, ама и на него, и на другите нещата им неясни в главите. А бре таранкоолу, аз съм бил на линията, още когато си бил любовен пламък в очите на баща си и майка си. Нали започнах работа още на шеснайсет и то на Бургаската жп линия, дето влаковете се движеха със сто километра, а сега със шейсе’. Остаря пътят, защото няма поддръжка. Ама нали назначаваха такива като тебе, а за да има такива като тебе, съкращаваха такива като мене. Докато не станахте повече и от синца ни, дето работим. Каквото да поискам - няма, ама обещават, ще направим ремонт, пътят ще стане нов, по-здрав, по-бърз, а работата по-лесна... А видяхме им ремонта... Дойдоха, напънаха се, с извинение изкараха едно рядко, обърсаха се отзад и се изтъпаниха на трибуната да режат лентата и да държат речи. Ама много ги бива началниците в речите. Само дето работата им за пет пари не чини. Уж щяха да направят всичко да е като в Европа, пък то сложиха жп линията на мястото на старата, нито ушириха отдолу, нито отводниха, нито пресичания като по книгите им, че даже и пероните останаха като преди – стъпиш на първата степенка на влака и някой трябва да ти натиска дупето, че да те повдигне нагоре. А друго пише в книгите, ама пусти икономии в нечий джобове влизат.

   Викам му на баш началника, някои си Митков, инженер ужким бил, абе господин началник, не я правят тази работа както трябва, виж какъв баласт слагат, кален като в нивата, ами виж колко тясно стана край камъните, няма къде да вървим, а пък мостовете вече може да не текат отдолу, щото реката сега е пресъхнала, но текат отгоре след дъжд като продънени покриви. Спокойно – ми вика – всичко е по проекта и под европейски контрол. Да ви пикая на проекта, да ви пикая на контрола, като не знаете какво и как да проектирате и контролирате. Язък ви и за дипломите, и за джиповете, и за големите заплати, и за лъскавите канцеларии, компютори и джаджи по вас. Язък и за милионите, дето държавата харчи за ремонта, като недоносче пръкнахте. Ама то лесно се харчат чужди пари, щото премиера, вика дал съм за туй, дал съм за онуй, дал си, ама си дал нашите пари, моите, на жена ми, на детенцето, дето чак да четиридесет и нещо ми се роди и дано дочакам да стане човек и да си вземе хляба в ръцете. Дал си и неговия хляб, ама на хайдуци и некадърници си го дал, като нито проекта ви проект, нито контрола ви контрол, нито качеството ви качество...

   От министерството разправят по телевизията, че следващото лято щели да пътуват с влак от София до морето за два часа и да ходят на плаж, а вечер да се прибират в къщи. Два часа от София до Бургас ли бе, ами че да не би да не зная за колко пътуваше влака преди, когато линията беше нова? Ще пътувате, ама не за два, а пет часа и то най-рано след десет години, като направите всичкия ремонт. Във Франция например пътуват с обикновената железница, дето е като нашата, за пет часа от Париж до Ница, за да се плискат и пекат на Лазурния бряг. Ама там разстоянието е два пъти по-голямо. Те хората затова си построиха и високоскоростната линия, тежеве и викат, демек трен гранд витез, че да пътуват не пет, а два часа.

   Ние в нашенско си пътуваме до морето за два часа. Стига да няма закъснение. От Стралджа до Бургас си е било и ще бъде все толкова. Софиянците ще пътуват два часа, като си оправят и ръководството, и проектите, и контрола... Ние с жената на морето не ходим. Не че не ни се иска, ама нито време, нито пари, а пък и отпуска не ми дават, че то кантонерите през лятото и покрай ремонтираната линия пак трябва да обикаляме и да контролираме, щото сто километра не са малка скорост. Чудя им се на французите, как техните влакове с двеста се движат. А пък тежевето два пъти по-бързо летяло. Голяма работа са тези французи ей... Ама и испанците били така, и германците, и... Абе остави ги тях, те си нямат такива петлета като това, щяло да ме уволни, че много съм говорел. Ами да не мислиш, че ако не съм в жепето, няма да ви се види нескопосаността, бре? А? Ай да ви видим! Аз работа мога веднага да си намеря и другаде, че такива дето не си жалят силите и мислят с главата си се търсят на много места. Ти му мисли! Е, наказа ме. С последно предупреждение за уволнение. Мене ще предупреждава.

   Аз сега бързам за влака, защото ме чакат шест часа от София до Стралджа, че то ремонтите още не са свършили. Ще ви кажа, ама тихичко, понеже ми забраниха да говоря, разправят обаче, че парите били свършили, ама щели да намерят. Ако Юнкер не дадял, Борисов щял да даде. Еййй тц, тц, тц, каца без дъно е туй държавната хазна значи. Ама здраве да е! Ще оцелеем някак си. Малко заем – няколко милиарда, малко ще вдигнат данъците и готово...

   Желязко Пътев крачеше широко по улицата към гарата. Бързаше за влака, а в главата му се блъскаха мисли за нещата, които обикновено го вълнуваха: нескопосаното управление на държавата, батака в компанията, фалшивите обществените поръчки с предизвестен победител, корупираните политици, корупираните магистрати, корумпираните чиновници, некачествените ремонти, некачествените превози, некачествените началници... Обикновени неща, за които си мислят обикновените българи.