Слизаше бавно по стълбите и бършеше сълзи с напуканата си длан. Груба длан, в която влагата попиваше като юлски дъжд в напукана земя. Излезе и затвори внимателно тежката врата на дирекцията на железниците.
Две трети от живота си Желязко Пътев беше прекарал в работа и не каква да е работа, а работа по железните пътища. Може би името беше орисало професията му. Дядо му е бил железничар, и баща му беше, надяваше се синът му като порасне, да продължи семейната традиция. Е дано не обикаля потен и мръсен като баща си, нарамил кантонерската чанта, а да стане началник, за да командва наляво и надясно, както правеха началниците. Дано от него да излезе човек, а не подлога като сегашните началници-голишарчета, мислеше Желязко. То не се качвало още на влак, учило-недоучило, попреписало на трийсетина изпита, дрямало по банките три-четири или пет години, ама някой голям роднина наредил по телефона и веднага го назначили да управлява. И то сяда на бюрото, привиква го и го заплашва, наставлява и учи, ...