Виждаше  мъже от рибарски кораб, които радостни махаха с ръце към тях, поздравяваха ги, подаваха им плетени кошове пълни с риба. Разговаряха с телепатия, шегуваха се помежду си, казаха си, че след седмица отново ще се видят... После  вратата на „кората” се затвори. Мария вървеше след тях наблюдаваше ги, чуваше смехът им, шегите им и отново реши, че това е само сън.  И в този миг пред нея застана Тот.

         - Ела! - заповяда ѝ той.       - Седни! - тонът му бе строг но някак бащински. Тя се подчини. Беше се обърнал с гръб към нея смесваше някакви прозрачни течности. - Какво ще ме правиш? - изплашена попита тя.

         - Спокойно, стой си спокойно!

- Днес се нарани лошо Лицето ти ръцете ти ще останат грозни следи, не мога да го позволя, ти си съвършена и такава трябва да останеш до края! Това което държа в ръцете си  е еликсир от вечната младост, ще ти поръся капки от него в раните! Така ще залича всички следи от изгарянето и утре.. сама ще си  отговориш на въпроса - дали това, което преживяваш, е сън или е самата действителност.        Тя затвори очи, цялото ѝ тяло трепереше от неизвестното.Течността безболезнено се разля по раните й.

Мария се събуди и отвори очи. Беше тъмно. Напрегна зрението си и разбра, че е в стаята при детето и съпруга си. Скочи от леглото. Изтича в коридора, където висеше голямото огледало. Включи осветлението и се погледна. По лицето и ръцете ѝ  нямаше и следа от изгаряне. Гледаше се, докато не усети, че краката ѝ се подкосяват после се свлече на пода. Цялата 

трепереше, нямаше начин повече да лъже себе си, не можеше и да приеме това, което и се случваше, защото, защото тя беше просто човек. Едно от всички останали човешки същества. Как щеше  да обясни случилото се сега на близките си, които само след минути щяха да се събудят, на лекарите, които трябваше да дойдат, за да сменят превръзките. Как?

         Чувстваше се така сякаш висеше от висока скала. От едната страна бяха противоречията и тревогата, от другата усещането на космически допир и избрано същество. Тя беше обречена !

Дочу съненият глас на съпруга си и стана от пода. Нозете й бяха изтръпнали. Разтърка ги. Едва не се сблъскаха двамата в коридора. Мария стоеше все още с глава наведена надолу и продължаваше да масажира краката си.

         - Рано си се събудила, Мери - отбеляза съпругът ѝ, не можа да спиш…нали? Не бих могъл да си представя колко много те боли, но искам да знаеш, че съжалявам… трябва да внимаваш повече!

         - С какво да внимавам? – попита с леден глас Мария. 

- Ами виж, все си отнесена, мълчалива, просто не разбирам какво се

случва в красивата ти глава. Трябва да внимаваш повече, да се пазиш сама!

         След тези негови думи тя се изправи срещу него и го погледна в очите. Мъжът и онемя, опитваше се да и каже нещо, но само устните му леко помръдваха, глас от него не излизаше. Очите му, бяха толкова широко отворени, сякаш не човешко същество стоеше пред него а, призрак красив облечен в дрехи на жена. Мария се доближи.

         - Знам, че ме обичаш и това ме радваше до сега, защото аз  също изпитвам чувства към теб! Но, не това е причината, поради която трябва да се разделим трябва да си тръгнеш от мен! Искам да си далеко! Искам да си щастлив, искам да си свободен, искам някой ден да се погрижиш за всичко онова, за което аз няма да успея! Мога или по-скоро вярвам,че мога  да залича от съзнанието ти нашите  общи спомени, така ще ти бъде по-лесно да продължиш без мен. (Сега в този момент сякаш някой друг говореше през Мария. Тя не разбираше как толкова спокойно изрича тези думи…)    

         Съпругат й успя да поклати отрицателно глава.

         - Не чувам душата ти, но разбирам, че ме искаш в съзнанието си. Благодарна съм Ти! Но сега ще трябва да живееш с тази реалност. Бих казала, че съжалявам, защото моята тайна или тревога  ще ти причинява въпроси!

-Мария, шепнеше съпругът и - винаги съм разбирал,че ти си различна. В тази твоя различност аз се влюбих. Къде ме прогонваш Мария? Как..да приема сега това което виждат очите ми? Искам да ми обесниш още сега веднага! Как се излекува за една нощ?-гласът му се повиши. Наближаваше момента на паниката която се надигаше в него. - И, дъщеря ни ли е като 

теб?          

- Защо, се омъжи за мен, защо ме излъга, Мария?

         - Не, не съм те лъгала никога досега и няма да го направя има случки, разбери ме,  които не мога да споделя с тебе.Защото и Аз не разбирам. Омъжих се за теб защото знаех, че се обичаме, вярвах в чувствата ни знаех, че ще бъдеш добър баща и съпруг. Но днес разбирам, че има случки, има неща, които не бива да преживяваш заедно с мен! Трябва да те предпазя от себе си, разбираш ли ме? Вземи дъщеря ни и си вървете, Аз ще ви намеря някой ден! Хайде, тръгвайте, вървете, бягайте от живота ми!!!       

И защо ли точно в този момент си спомни за майка си, която толкова години живееше далеко от тях. Сама.Беше художничка, след всяка изложба даряваше голяма част от финансовите си приходи на домове за сираци или за стари хора, изграждаше църкви и параклиси. Оставяше само малка частица от приходите за себе си. Твърде много години Мария плачеше по детски за нея защото тя и липсваше. И ето сега беше дошъл моментът, в който тя се отделяше от детето си, за да бъде сама. Това което толкова мразеше, сега го причиняваше, сякаш правеше нещо нормално и естествено! Сякаш цял живот беше чакала този ден, този миг. Сякаш..сега приемаше случващото се за напълно естествено. Сякаш до сега беше живяла точно за този момент. Сякаш времето за истина беше дошло. Горкият ми баща често си мислеше Мария,остана завинаги отдаден на  майка ми. Вечер  не излизаше никъде,стоеше вкъщи и чакаше телефонното позвъняване по стационарния телефон за да чуе гласът и. Лицето му се озаряваше със странна светлина докато разговаряха. Гостуваха си по няколко пъти в годината. Мария често задаваше през сълзи въпроси: –защо мама не живее с нас? –Тайната на голямата любов е разстоянието. - отвръщаше баща й. Когато срещнах майката ти, се влюбих от пръв поглед във нея. Пет години двамата живяхме в мислите си. Когато за първи път се любихме майката ти зачена с теб. Създадохме те с цялата си любов Мария. Радвай се на живота си, дете!

След по малко от час в апартамента беше тихо вече нямаше никой. Баща ѝ бе отишъл при майка ѝ за няколко дни, съпругът и отведе дъщеря ѝ. Мария беше сама със себе си или сама със тях или сама с непонятното – занапред и предстоеше да разбере.

Тази вечер си легна рано, към осем вечерта. Изкъпа се, среса дългата си черна коса, облече си красива нова нощница, затвори очи и извика душата на детето. Малката Марина беше спокойна, нахранена завита, заспиваше в домът на баща си. Затвори очи и пренесе съзнанието си, майчината ѝ милувка докосна детското лице. Унесе се. Когато отново започна да усеща, вървеше по стръмната улица нагоре и все нагоре докато стигна до големите дървени врати. Застана смирена и зачака. Отвориха се бавно и металната стълба се спусна пред нея. Вече знаеше пътя, отиде на мястото си, седна, сложи предпазните колани и спусна облегалката. Мълчеше и седмината мълчаха. Усети мощната сила, която ги отдели от земята, нещото което всички около нея и дори сама тя наричаха „кораба“‚ излетя. Това убийствено ускорение се усещаше не повече от броени секунди. После небето  се превръщаше в спокойно море,океан от безброй звезди. Сякаш тези малки огнени слънца бяха нечии очи, очи които не спираха да гледат! Усети докосване, обърна се рязко назад. Тот ѝ се усмихваше.

— Днес Мария реших да ти покажа всички онези места, на които беше и  ще бъдеш. Ето, погледни ! Картините се сменяха толкова бързо пред очите й. Мария забрави да диша от вълнение. Гледаше градове които се събуждаха от първите слънчеви лъчи. Сградите които виждаше бяха  стъклени небостъргачи които отразяваха изгряващата светлина. Виждаше и лицата на хората от бъдещето. Усмихнати сякаш изпълнени с безпричинна радост, сияеха. Хората вървяха, под звуците на мелодии не бързаха заникъде.

-Запомни само усещането, уханието, топлината която се разлива вътре в теб!-

заговори облегнал се на рамото и Тот. Запомни всичко в твоя свят, е само усещане! Но.. има едно събитие което може да обърне живота ти в друга посока. Наградата!!!

- Наградата, - повтори думите тя с учудване!

— Да, Мария!

- И каква,е наградата?

— Не, ти ще трябва сама да я откриеш, ще трябва да извървиш дълъг път ще трябва сама да разчиташ кодове и послания ще трябва да вървиш ден след ден, ще трябва да вярваш в себе си във силата си ще трябва да държиш сърцето си свободно да се доверяваш само на усещането си!

–       Как ще разбера? Как ще разпозная наградата?

(следва продължение)