Виктор се придвижи бързо до на центъра на града. Половин час след полунощ автомобилите по пътищата се броят на пръсти и без да пуска сирената, той пристигна малко след като го повикаха. Беше странно – имаше труп, хората около него се суетяха, но мисълта му беше при нея. Започваше да се плаши от всичко това - тя го беше обсебила, вършеше неща, които не е подозирал, че може. Боеше се какво още може да се случи.
Катя също обмисляше ситуацията. Всъщност няколкото ситуации – Вик, обира, убийствата... Обичаше динамиката на живота, но това беше малко в повече. „А сега и на разпит ще ме викат!” – но остана спокойна. „Все едно – продължаваше да си мисли, - не съм убила никого. Ще отида, ще ме разпитат... Да, да... знам ги какви са гадни. Ако си наумят, че аз съм виновна, ще ме пекат на бавен огън, за да изкопчат признание...” Тя вече лежеше в огромното си легло, но мозъкът ù работеше. По някое време сънят я надви. Събуди я позвъняване на мобилния. Сънена, с бучаща глава и с едно полузатворено око, тя напипа устройството върху нощното шкафче.
- Добро утро! – отсреща звучеше доста свежо непознат мъжки глас. – Катерина Данаилова?
- Да-а-а... На телефона. Кой се обажда? Ъ-ъ-ъ... добро утро!
- Борис Йорданов. Запознахме се на партито. – И след като отсреща получи мълчание като отговор, продължи с обясненията – Всъщност за мен беше коктейлът. Вие...
- Да, да - Катя вече звучеше по-бодра, - сетих се. Но спях и реакциите ми са малко забавени. – Тя знаеше, че това ще накара политикът да се почувства поне мъничко виновен, а това можеше да е добре за в бъдеще. Щом се обажда, значи има нещо предвид.
- Извинете ме, но не предположих, че... Да звънна по-късно? - Катя се усмихна. Нормално да не предположи – в 11 ч за някои е минал вече половината работен ден.
- Няма нужда. Кажете!
- Тази вечер ще има коктейл. Бих желал да присъствате. Ще ми бъде приятно. Освен това имаме недовършен разговор. Извинете, че толкова късно, но...
- Да, да, нямахте координатите ми. Много често правите коктейли! – засмя се тя. А за идването - не зная – имитира колебание тя. – За какво става въпрос?
- Събиране. Сезонно събиране на нашата партия. Политическо. Но ако не искате да присъствате на разискванията, отчетите и т.н., може да дойдете направо за веселата част след това. Какво ще кажете.
Катя можеше да лази по нервите на хората доста успешно. Тя мълчеше в слушалката и само от време на време въздишаше тежко, за да покаже, че още е на линия. Умишлено тропаше с нещо и доближаваше телефона. Усети, че г-н Йорданов започна да се изнервя – едва доловимо за ухото, чуваше, че той потропва с пръсти по, вероятно, бюрото.
- Момент да проверя дали съм свободна – след дълго мълчание тя продължи да бави отговора. Започна да прелиства някаква книга възможно най-шумно. И когато събеседникът ù почти се отказа да чака, тя отговори:
- Да. Ще дойда. Но направо за веселата част. Е, до довечера.
- Да... До тогава...
Стана ù весело. Толкова го изнерви – той вероятно реши, че не го е харесала, а какво по-голямо зло за един политик; човек, който непрекъснато търси одобрение. И затова си мени мнението и вижданията според аудиторията; противоречи си непрекъснато. И няма идея какво мисли в действителност – важното е да се хареса на другите. Непрекъснато лавира за добро впечатление, а всъщност няма нищо истинско в поведението му. Хареса ù, че ще може да играе игрички. Знаеше някои от слабите му места, а щеше да разбере и други като се срещнат отново.
В уговорения ден на паркинга пред хотел „Принцеса” почти нямаше празно място. В конферентната зала вече се обсъждаха наболели и горещи въпроси. Официалната част завърши и всички се отправиха към запазения ресторант. Разговорите продължаваха, но този път на малки групички. Някои от присъстващите се пренасочваха от едни събеседници към други; а други продължаваха дебатите и стояха като закотвени. Катя се появи и, както винаги, привлече вниманието на голяма част от присъстващите към себе си. Макар че не я познаваха, усмихваха ù се, кимаха ù, поздравяваха я. Г-н политикът остави за момент компанията си и я посрещна, сякаш беше най-важният присъстващ на събитието.
- Радвам се, че дойдохте. Елате, ще Ви представя. – Катя се вписа много добре в обстановката и разговорите. Стана въпрос за талантите на България; за това какво се прави, за да са доволни и да не бягат в чужбина. Разбира се, хвалбите нямаха край. И като че всички се надпреварваха кой какви суперлативи ще поднесе... Но тя още не беше провокирала никого и сега се усмихна леко:
- Извинете, че се намесвам, но не мисля, че е достатъчно. Ние не си ценим талантите. Дори повече – обиждаме ги. И когато по някакъв начин те успеят да представят страната пред света, ние не показваме нужното уважение. Особено, не искам да ви засегна, хората на властта.
- Но защо?- обади се един от групичката – Нещо конкретно ли имате предвид?
- Да. Но, за съжаление, не е единичен случай. Помните ли представянето на примата на българската естрада в „Олимпия”?
- Да, разбира се. И?
- Какво направи държавата за това. Лили Иванова сама си е организирала всичко. Дори в посолството ни във Франция не са реагирали по никакъв начин на молбата ù за подкрепа. Това не е ли пренебрежение?
- Знаете ли, не всеки харесва Лилито. Много хора я намират за превзета, изкуствена и...
- Не е нужно да я харесва. Не е нужно да си фен на някого, за да оцениш работата му, таланта му, труда и всичко, което прави и прославя страната ни. Нужно е само да сме... БЪЛГАРИ! Не сте ли съгласни? – Катя гледаше дяволито, с поглед, който казваше: „Каквото и да мислите, накрая ще се съгласите с мен!”
- Така е, но все пак... – някой от групата се опита да каже нещо. – Насила не става.
- Кое – да изкараме изкуството от десетата глуха или да не плюем и прогонваме талантите си? – тя продължаваше – Не зная за вас, но аз съм възмутена. Накрая на концерта да ù поднесат цветя кметът на Париж, организаторите, но не и Президентът, премиерът или културният ни министър, както е прието. Това не е ли възмутително? Не е ли обидно?
- Като се замисля, май сте права. – Катя погледна в посока на гласа. Искаше да прецени дали наистина говорещият го мисли или просто иска да я накара да млъкне. Но той продължи разговора с нейната позиция: - Когато в даден спорт някой спечели златен медал – от Олимпиада или световно, всички го издигаме на пиедестал. Дали е плуване, борба или друг спорт. И без да сме негови привърженици, пак го правим. Защото това е прослава на България. Но ако някой спечели златен медал в областта на изкуството, мълчим. А не трябва. Наистина е така. Защо не се занимавате с политика? Имате дарба и ум.
- Не съм за това – ако започна, боя се, че ще си изгубя и двете. – Групичката прихна в смях, разбрали закачката. Не ù се сърдеха, не се чувстваха обидени.
Йорданов гледаше Катя и нещо щракаше в главата му. Той като че прие сериозно думите на колегата си. И когато останаха двамата, той беше съвсем сериозен:
- Наистина трябва да се занимавате с политика. Имате харизма. Имате мнение. И по-важно – не се боите да го изкажете. Всички Ви харесаха.
- Не мисля – повтори тя – да се занимавам с политика. Със сигурност ако стана добър политик, ще загубя всичко това, което изброихте като качества. Какъв е смисълът тогава?
- И все пак си помислете – не се отказваше той. Но тя вече вървеше към изхода.- Ще Ви изпратя! Беше ми приятно! Благодаря, че дойдохте. Може ли пак да Ви се обадя?
- На мен също ми беше приятно – Катя го погледна въпросително – Във връзка с какво искате да говорим?
- Ами... във връзка с нас – смотолеви политикът.
- Нас? Няма нас. Но може да ми се обадите. – почти лековерно отговори тя. След това се качи в автомобила си и потегли.
Когато стигна до дома си, там я чакаше полицейска кола.
- Бихме желали да дойдете с нас за разпит. Относно убийството на Христо Христов!
- Имам ли избор?
- Може, след като Ви арестуваме и обвиним.
- Няма нужда – и Катя се качи на задната седалка.
© Мария Петрова-Йордано Все права защищены