Съдбата седеше на земята с колода Таро в ръце.  Преброи мислено до пет и изтегли една карта. Усмихна се. Картата беше „Влюбените“.  

                *****************************

Наталия се завъртя пред огледалото в коридора. Тъмносинята пола и бялата риза подчертаваха тялото ѝ, все още стройно и гъвкаво. Годините, прекарани в гимнастическата зала и хранителният режим, който и сега поддържаше, ѝ помагаха да изглежда много по-млада. Да, идеята на Марина да се облекат като ученички определено беше добра. Тридесет и пет години от завършването на гимназията са все пак юбилей и повод да се направи един мини бал. За съжаление новопоявилата се пандемия попречи на планираното събиране на класа. Затова щяха да празнуват само те четирите - Красимира, Людмила, Марина и Наталия. Сприятелиха се още в пети клас. Случайно или не, номерата им бяха поредни и седяха на чиновете една до друга. А това предполагаше и куп ученически бели, шушукане по време на час, подсказването... Записаха се и заедно в математическата гимназия и така си останаха до края на училищните дни – неразделни. Вярно, че студентските си години изживяха в различни градове, но поддържаха приятелството си живо – срещаха се при всяка възможност, а и съвременните комуникации предоставяха безброй варианти за връзка. Но определено предпочитаха да седнат някъде четирите и да си говорят на чаша питие, което беше винаги различно в зависимост от сезона, настроението и помъдряването. Само топлото приятелско чувство не се изменяше във времето. И подкрепата.  Благодарение на приятелките си Наталия успя да преодолее огорчението и мъката, когато след двадесетгодишен брак мъжът ѝ подаде молба за развод и заживя със значително по-младата си  колежка.

Наталия се огледа още веднъж. В ръцете си държеше елегантни бели сандали с висок ток и кокетната бяла чантичка. Всичко в облеклото беше изпипано до най-малкия детайл. Но..Колко лошо е когато се появи едно „но“, което разваля  и най-перфектния план. Преди три дни, ей-така от нищото Наталия стъпи накриво и навехна глезена си. Отокът беше спаднал, но кракът все още я наболяваше. Като бивша спортистка  Наталия знаеше, че обуе ли сандали с висок ток рискува отново да получи травма.  Погледна към другия чифт сандали-бежови на равна платформа, подобрена с технология Shock Absorber, Sky Effect System. Да, безспорно с тях нямаше да почувства болка, но те изобщо не вписваха в дрескода (колко я мразеше тази думичка), а и откъдето и да го погледнеш комбинацията я дразнеше. Имаше още съвсем малко време да реши на какво да заложи – на елегантността или на удобството.  Да извика такси беше почти невъзможно - домът на Марина, в който се събираха  беше близко до апартамента й, сигурно нямаше и 500 метра. Но дали щеше да издържи на високите токчета?  Трябваше да избере...

Наталия се наведе и обу белите сандали.

Наталия вървеше внимателно по тротоара и гледаше да избягва разклатените плочки. От натоварването кракът започна да я наболява. За да се разсее от болката, тя си представяше как ще сюрпризира приятелките си с Писмото. Старото писмо,  получено в общежитието през първия месец на първия семестър от следването. Още си спомняше колко учудена беше, когато портиерката й го подаде. Не очакваше да получи писмо и то от бившия си съученик Валентин. Не му беше давала адреса си. Искаше й се  да остане в миналото като един приятен и мил спомен от ученическите години. С Вальо никога не бяха  спорили, понякога в междучасията си говореха за някоя новоизляза песен, разменяха си аудиокасети, обсъждаха някой филм или задача по математика, общо-взето обикновени отношения между съученици. Беше й приятно как той изговаряше нейното име по-френски маниер „Наталѝ“ и понякога си мечтаеше да долови от онези особените искрици в сините му очи с цвят на незабравка. Но това така и не се случи и Наталия залягаше над уроците и се веселеше с приятелките си. Мечтите ги пазеше само за  себе си. Затова остана учудена, когато получи писмото. А съдържанието му... И сега, след толкова години тя си даваше сметка, че в писмото имаше най-красивото любовно признание, което някога бе получавала. Четеше думите, които мечтаеше да чуе преди няколко месеца. Не знаеше как да постъпи, но осъзнаваше, че студентският живот я беше променил, че е в началото на нов път. И че не е момичето от писмото. „Ти закъсня, ужасно закъсня“, точно както се пееше в популярната песен на Г. Станчев... Реши да не отговаря.... А писмото прибра в ученическия албум със снимките на целия клас.

Вчера, докато разглеждаше стария албум, Наталия отново си припомни ученическите години, прочете пак писмото и се запита дали не беше сгрешила с решението си да не пише на Валентин. С него не се видя повече. Той не идваше на организираните срещи на класа. На една от тези срещи Людмила спомена, че Валентин работи в София, към Министерството на отбраната и даже наскоро бил командирован в Америка. Тогава Наталия не попита приятелката си от къде има тази информация. Но днес беше решила да разбере всичко за Валентин и затова носеше и писмото.

            Наталия се поспря. Кракът ѝ я болеше все повече. Добре, че трябваше само да пресече улицата. Вглъбена се в мислите си и стараейки се да преодолее болката, стъпи на пешеходната пътека, без да погледне червеното око на светофара. От унеса я изтръгна скърцането на спирачки. А след това последва ударът. Беше слаб, но попадна в болният ѝ крак. Наталия усети, че от шока губи съзнание, подпря се на колата и като през мъгла видя шофьора, забързан към нея. ...Незабравки, сини незабравки, кой знай защо беше последното което си помисли преди да потъне в мрака.

            „Дъжд ли заваля, от къде е тази вода по лицето ми?“ – стресна се Наталия. След това си спомни удара. Явно я бяха напръскали с вода, за да се свести. Полека отвори очи и установи, че се намира на предната седалка на лека кола.

            - Наталѝ, добре ли си?

            Така само един човек изговаряше името ѝ. Вдигна поглед. Да, не се лъжеше пред нея стоеше Валентин. Променен с годините, но очите му си бяха все същите, сини с цвят на незабравка.

            Наталия се опита да излезе от колата, но болката се завърна със страшна сила и тя се отпусна на седалката.

            - Ще те закарам до болницата – каза Валентин – И моля те, не се прави на герой.

            По пътя той ѝ каза, че е тук, за да изнесе доклад на провеждащата се  конференция във военния университет, която започваше след десетина минути. Успя само да я придружи до кабинета на ортопеда. Съжаляваше, че не може да остане с нея докато трае прегледа. Набързо си размениха телефонните номера, с обещанието да се чуят след края на доклада му.

            „Дали това не е знак от съдбата - си мислеше Наталия, докато набираше телефонния номер на Марина - Не знам, бъдещето ще покаже. А сега да успокоя приятелките си, които сигурно вече се притесняват за мен.“                         

***********************

Наталия се наведе и обу бежовите сандали.

            Наталия вървеше по тротоара. Добре направи, че обу бежовите сандали – така кракът не я болеше, а и не ѝ пречеха изпочупените плочки. Стараеше се да не поглежда хората, с които се разминаваше. Струваше се ѝ се, че всички я гледат критично, заради лошо подбраните аксесоари. А и самата тя знаеше, че бежовите сандали и спортната чанта не подхождат на копринената пола и блуза. Наталия винаги се стремеше да изглежда перфектно. Малко преди да завърши гимназията се беше научила да шие на машина и щом се сбогува с униформата започна да си шие весели, пъстроцветни дрехи. Ставаше ѝ смешно, когато завистливо я гледаха и шушукаха зад гърба ѝ колко много пари дава за тоалетите си.

            Наталия се опитваше да върви бързо и си мислеше как ще покаже на приятелките си едно писмо от преди тридесет и пет години. И как ще им разкаже за една несъстояла се ученическа любов. Навярно те щяха да се изненадат, че тя е премълчала за чувствата си към Валентин. Маринка сигурно ще се разсърди отначало, после ще съчини някаква история. Тя беше скрит талант – пишеше стихове, които показваше само на приятелките си. Краси вероятно щеше да реши, че така е било предопределено и да измисли някаква философска теория – все пак беше преподавател по психология. Наталия се надяваше, че Люси знае къде е Валентин. Нали преди години при една от срещите на  класа приятелката ѝ спомена, че Валентин работи в София, към Министерството на отбраната.

            Наталия се забърза.. Да, определено имаше подигравателна нотка в очите на момичето, с което се размина. Още малко и ще стигне да дома на приятелката си, само да пресече пешеходната пътека. Но и светофарът я бавеше. И докато чакаше зелената му светлина,  Наталия видя критичния поглед на шофьора на колата, която завиваше край нея.  Тя се ядоса и удари по багажника на отминаващата кола. Сепна се – какво ѝ ставаше ?. Досега винаги бе успявала да не се поддава на емоциите си. Ето и колата спря. Ако беше малко момиченце щеше да е избягала, но сега трябваше да изтърпи гнева на мъжа. И да се извини. Наталия гледаше към злополучните бежови сандали, заради което стана всичко и мислено редеше думите, с които да помоли за прошка. „Дано само да не е скандалджия“-молеше се тя.

            Черни мъжки обувки се спряха до нея. Тя чакаше да чуе първите гневни думи, но странно, мъжът мълчеше. Наталия вдигна бавно поглед и се взря в сините очи с цвят на незабравка. Колкото и невероятно да беше пред нея стоеше Валентин.

            - Наталѝ! Ти ли си? Не бях сигурен и затова се загледах по теб при завоя. Ама и ти си една емоционална. Какво ти направи колата, че заслужи този удар? Обещаваш ли да се срещнем по-късно и да ми разкажеш всичко? Защото сега бързам, след десетина минути трябва да изнасям доклад на конференция във военния университет.

            Размениха телефонните си номера, с обещанието да се чуят след края на доклада му.

            „Добре че бързаше - мислеше си Наталия преди да влезе в дома на приятелката си. - Какво ли щях да кажа, толкова внезапна беше тази среща. А дали не е някакъв знак от съдбата? Бъдещето ще покаже.“

*********************************

„Какъв дълъг ден - мислеше си Съдбата – и то заради женската суета. Бели сандали, бежови сандали. Лесно е да смениш едните с другите. А мен някой пита ли ме какви случайности трябва да  измислям, за да събера две души.  Да си почивам вече е време, че утре ме чака нова карта“.

© НадиКа-Надежда Тодорова.