ОГЛЕДАЛОТО

Градът беше притихнал. Не от страха, който носеше думата “война”. Беше замрял в тиха есенно-обедна леност. Врабците се криеха в сенките на стрехите. Тесните калдъръмени улици дремеха. От малко прозорче бяла завеска се опитваше да излети навън – първом трепваше леко, като клепка в съня, след това се устремяваше навън, като крило... и се връщаше пак у дома.

На ъгъла, до отворената врата на дюкян, стояха две жени. Отдалеч изглеждаха като застинали в хладната прегръдка на каменната стена. Шепнеха толкова тихо, като че се бояха да не събудят покоя. Околната тишина беше надхитрила провинциално-домашната им кресливост. В тихия им говор се процеждаше делникът, примесен с тревожна безизвестност. 

Наблизо проскърца врата. Иззад портата плахо надникна малко момиче. Не посмя да пресече прага, преди да огледа улицата. След това бавно излезе и затвори портата. В ръцете си държеше парцалена кукла. Детето седна на близкия голям камък и тихичко заговори:

-         Мама много ми се сърди... ти я чу... питаше защо го направих...  ако знаех, щях да кажа и тогава нямаше да крещи толкова силно... ти знаеш, че не знам... ти знаеш... И затова не ми крещиш...

От съседната бакалница проскърца звук от радио. Старият арменец се опитваше да намери някаква станция и като че целият свят се изсипа в гласове и музика. Приличаше на танц, който танцуват хиляди хора - пръснати по целия свят, а събрани в малката кафява кутия. Танц, който всеки танцуваше уж сам, а един миг и един такт ги събираше всички заедно...

-         Когато мама донесе огледалото, беше щастлива... смееше се, запя и заедно танцувахме... много време не беше пяла... не беше пяла, откакто татко замина...

В близкия двор ленив и протяжен глас повика някой по име. Гласът затихна, а вместо отговор изтопуртяха детски стъпки.

-         Седяхме и тя държеше огледалото в ръце. Рамката беше златна...  мама каза, че е много скъпо... имаше цветя... на гърба се гонеха в кръг слънце, луна, звезди...

По нагретия калдъръм се затътрузи стара жена и бавно влезе в бакалницата. След малко се промуши навън с пакет в ръце, плъзна се покрай двете жени, тихо им изсъска нещо и се скри зад ъгъла.

-    Всеки ден сядахме за малко така – мама с огледалото в ръце, аз до нея... оглеждахме се... мама ме прегръщаше и разказваше какво е било, когато е била малка... понякога плачеше... не ми казваше защо...

От долния край на улицата се изсипаха рояк момчета - повечето боси, малко опърпани. Косите им  блестяха мокри и носеха дъх на река. Едното мотаеше в ръце парцалена топка.

-   Понякога молех мама пак  да попее... тя  ме поглеждаше и тъжно клатеше глава... вече не се  усмихваше...

Гласовете на момчетата разгониха тишината. Яростно спореха за нещо. Подвикваха си и се кикотеха. Минаха покрай малкото момиче. Никое от тях не погледна към нея.

-     След това мама скри някъде огледалото... вечер пак седяхме двете и тя ме прегръщаше... не ми говореше нищо – само плачеше...

Исках да знам къде е огледалото. Не смеех да  попитам.

Детето вдигна очи и погледна към двете жени - те още бяха там, приютени като рисунка върху камъка. Бавно и несръчно заоправя кукленските дрешки. Измъкна отнякъде малка синя панделка и привърза с нея царевичното весмо на кукленската глава.

-    Ето, сега си като принцеса... само дето няма огледало, за да се видиш колко си хубава...

Вчера мама извади от скрина някакви писма. Докато ги четеше, видях под една завивка да  се подава огледалото. Когато тя излезе, взех огледалото и тръгнах към реката... Не бях ходила там сама...

От дюкяна излезе наконтен мъж. Спря за миг, огледа улицата и с пружинираща крачка пое надолу.

-    Огледалото потъна много бързо в реката...

 Двете жени се раздвижиха – някак странно и бавно.  Поеха всяка към дома си. След тях във въздуха остана да виси тревожната безизвестност.

-   Никога мама не е плакала толкова много... бях я видяла да плаче само веднъж, преди да донесе огледалото...

Бургас, септември 2009