ОГЛЕДАЛОТО
Градът беше притихнал. Не от страха, който носеше думата “война”. Беше замрял в тиха есенно-обедна леност. Врабците се криеха в сенките на стрехите. Тесните калдъръмени улици дремеха. От малко прозорче бяла завеска се опитваше да излети навън – първом трепваше леко, като клепка в съня, след това се устремяваше навън, като крило... и се връщаше пак у дома.
На ъгъла, до отворената врата на дюкян, стояха две жени. Отдалеч изглеждаха като застинали в хладната прегръдка на каменната стена. Шепнеха толкова тихо, като че се бояха да не събудят покоя. Околната тишина беше надхитрила провинциално-домашната им кресливост. В тихия им говор се процеждаше делникът, примесен с тревожна безизвестност.
Наблизо проскърца врата. Иззад портата плахо надникна малко момиче. Не посмя да пресече прага, преди да огледа улицата. След това бавно излезе и затвори портата. В ръцете си държеше парцалена кукла. Детето седна на близкия голям камък и тихичко заговори:
- Мама много ми се сърди... ти я чу... ...