ВТОРА ГЛАВА

БЯГ

            Сутрешното слънце заигра по очертанията на лицето ù. Тя се обърна на другата страна с надеждата да удължи нощта. Нямаше никакво желание да посреща новия ден. Нещо странно се случваше с нея и тя не можеше да си го обясни. Неведението я вбесяваше, но и плашеше до смърт. Беше сигурна, че това не е просто плод на въображението ù. Ужасяваше се от спомена за собствения си образ, който натрапчиво изплуваше в съзнанието ù. Реши, че е недопустимо да лежи повече, но все пак не направи усилие да стане от леглото. Обърна се и се загледа в тавана. Това често ù помагаше да избистри съзнанието си. Но този път беше повече от объркана, беше шокирана, ужасена, не знаеше какво се случва и започваше да полудява.

            - Кейс, миличка, закъсняваш за училище. – загриженият глас на майка ù, който долетя откъм кухнята, я изправи на нокти. В това състояние последното, което искаше, беше да общува с други хора.

            - Кейси Монгомъри, ако не се появиш в следващите две минути, ще ме принудиш да  се кача горе и… - не искаше да слуша повече и усили на max музиката в ушите си. Вече не ù пукаше, че ще закъснее. Не искаше да вижда никого.

            Песента на Nickelback я откъсна от реалността, но спокойствието ù не продължи дълго. Без никаква причина музиката постепенно затихна. Започна да натиска копчетата нервно, без да мисли кое точно попада под ръката ù. Но без резултат. За сметка на това едно тихо, задавено ръмжане забуча в ушите ù. Последва много силен трясък, наподобяващ счупване на дебел клон. Тътенът отекна в главата ù и тя изтръпна. Спря плейъра и свали слушалките. Усети, че е обляна в студена пот и краката ù са сковани.

Погледна към вратата и там видя ядосаната физиономия на майка си. Кейси не бе усетила кога се е качила и се страхуваше какво точно е успяла да види. Мелъни беше скръстила ръце пред гърдите си, наблюдаваше дъщеря си изпитателно и сякаш очакваше някакво логично обяснение за случващото се пред очите ù.

            - Има ли нещо, което трябва да знам? – думите ù прозвучаха не толкова като въпрос, а по-скоро като укор.

            - Знаеш, че мразя този въпрос! – за сравнително кратко време Кейси успя да дойде на себе си и реагира адекватно на въпроса.

            Този отговор обаче далеч не беше достатъчен да задоволи родителското любопитство и загриженост.

            - Мога ли да ти помогна с нещо, мила, наистина се тревожа за теб. Не мога да си обясня поведението ти напоследък. – Мелъни реши да смекчи тона, надявайки се да постигне по-голям успех.

            - Мамо, наистина няма нищо съществено, което трябва да разбереш. Ако има нещо важно, ще те осведомя. Не искам да се тревожиш излишно. Просто не спах добре, предполагам заради пълнолунието. – Опитваше се да звучи убедително, но ù беше трудно, имайки предвид мислите, които се лутаха без посока в главата ù.

            - Добре, няма да те разпитвам повече, но искам да знаеш, че можеш да ми имаш пълно доверие. Хайде, оставям те да се приготвиш. Чакам те долу, ще те откарам, но все пак побързай, нямаме много време.

            В момента, в който майка ù затвори вратата след себе си, Кейси изпита леко облекчение. Но за кратко. Мисълта, че ще се срещне със съучениците си и най-вече с най-добрата си приятелка – Тифъни, а тя не можеше да скрие нищо от нея, я върна в реалността.

            Въпреки опасенията, опита да се организира, за да не се издава. Никой не биваше да разбира за случилото се снощи и тази сутрин. Щяха да я помислят за луда.

            Непохватно се намъкна в избелелите си дънки, облече първата тениска, която видя, прокара гребена през косата си, грабна чантата и изхвърча по стълбите.

           През целия ден в училище се опитваше да избягва Тифъни. Но това сякаш бе невъзможно. След толкова години приятелство бяха свикнали да са навсякъде заедно.

През голямото междучасие усети някой да върви зад нея.

          - Хей, Кейси! Къде се губиш? - Тифъни я настигна и се опита да я  прегърне.                                                                         

Момичето не отвърна

           - Какво става с теб? - След кратко мълчание усети, че няма да  получи отговор и продължи. - Нали знаеш че можеш да ми кажеш всичко?

      Кейси въздъхна тежко и отвърна ядно.

           - Защо днес всички ми повтарят само това? Добре съм. Нямате ли си собствени грижи, че се занимавате с моите. - Изстреля го на един дъх.

           - Хей, не ми говори така. Тревожа се за теб, защото те обичам и твоите грижи са и мои. Познавам те отдавна и мога да преценя че нещо става с теб. Ако искаш, не ми казвай, но знай, че съм насреща.

            - Права си, извинявай. И все пак предпочитам днес да остана сама. Може ли?

      Тифъни кимна леко в отговор, дари я с топла усмивка и се отдалечи. Кейси седна на най-отдалечената маса в столовата и започна бавно да яде, като следеше колко пъти сдъвква всяка хапка, с надеждата да се успокои.

Пети час правеше контролно.Тишината бе разкъсвана единствено от звуците на пишещи ръце. Кейси започна нервно да тропа с крак. Почувства, че не може да стои на едно място. Усети студена пот да се появява на врата ù и настръхна. Тогава чу тихото сподавено ръмжене от сутринта. Ръмжене, напомнящо ù за вълк, приклекнал, готов да скочи във всеки един момент и да разкъса на парчета противника си. Потта започна по-обилно да се стича по настръхналите косъмчета, въпреки което тя изпита студ. Пръстите ù се вкочаниха. ”Това е само спомен. Не се случва наистина. Просто съм го запомнила добре.” Сега обаче, за разлика от сутринта, последва и вик. Вик, до болка познат. Вик, който тя чуваше, когато падне или се уплаши. Вик, който излиза точно от нейната уста, но далеч по–силен. Огледа се наоколо, но никой от замислено пишещите ù съученици не издаваше признаци, че чуват смразяващия кръвта писък. Сложи ръка на устата си, уплашена, че всеки момент ще се обърнат към нея. Но викът не спря. Ужасена стана и избяга от стаята, като остави зад себе си изненаданите ученици и недоумяващия поглед на учителя.

          Запъхтяна се спря, едва когато стигна познатите люлки до училище. Чак тогава зловещият звук бе спрял.