,, Ограбен живот,, - вулгарен роман - 17-та,  последна част

Усещах нежно докосване по ръката, по лицето. Някой много внимателно си прокарваше треперещите пръсти през косата ми. ,,Къде съм? Какво се е случило?,, исках да попитам аз, но тялото не ме слушаше. От устата ми не излизаше никакъв звук. Опитах се да отворя очи, но имах чувството, че наместо клепачи имах олово. Почувствах пак докосване по дланта и пръстите си. Насочих усилието си натам. Опитах се да мръдна и успях. Почувствах как пръстите ми потрепнаха. Ръката, която ме докосваше ме стисна по-силно, но много нежно. Отново помръднах с пръсти.

         - Докторке! Госпожо докторке! – ясно разпознах гласа ма майка ми. ,,Какво става, по дяволите, тук?,, отново си помислих аз. Опитах се да си спомня какво се беше случило. Спомнях си силен шум, много силен, като че ли някой гърмеше. Изстрели. Спомних си дим навсякъде и разбита врата. Имаше хора, които стреляха. Спомних си как бях залегнал зад някаква маса и в този момент картина започна да се нарежда от само себе си. Започнах да си припомням всичко. Тунела, Джилянов, Шопа, тъмната стая в която се крихме. Стрелбата с онези бандити и края на всичко. Спомних си как държах Шопа в ръцете си и плачех. ,,Шопа! Мъртъв! Не, не беше възможно! Нямаше начин да е така.,, Спомних си и парещата болка в гърба. Отворих рязко очи и силна светлина ме заслепи. Бях в болница.

         - Докторкеее! – отново чух гласа на майка ми.

         - Какво има? – попита непознат глас.

         - Вижте, събуди се. Детенцето ми се събуди.

         Една бяла манта се доближи до мен и започна да ми разглежда очите с някакво фенерче.

         - Сестра – каза бялата манта на някой – спешно извикай доктор Карев!

         Усещах как в устата ми има нещо твърдо и стигаше много навътре през гърлото ми. Пречеше ми да дишам.

         - Момче, чуваш ли ме? – попита мантата. – Ако ме чуваш, мигни – аз мигнах. – Добре, сега не се притеснявай. В болница си, до мен е майка ти – опитах се да си извия глава и да я видя, но мантата ми каза да не мърдам. Светлината от лампите ме дразнеше и аз присвих очи. В това време в стаята влезе въпросният доктор.

         - Какво става? – попита той и се доближи до леглото ми.

         - Дойде в съзнание – отговори колежката му.

         Той ми опипа ръката, постави пръсти отстрани на вратът ми, отвори клепачите на очите ми и ги разгледа едно след друго. После каза на сестрата да му приготви някакви кубици от нещо си и след малко усетих убождане от игла в ръката. Почти веднага започнах да усещам тежест над клепачите и постепенно започнах да потъвам. Малко след това съм заспал.

         Когато отново се събудих, разбрах, че съм преместен в друга стая. Отстрани, на два–три метра от леглото ми имаше прозорец. Погледнах към него. Беше тъмно. Беше нощ. Не знаех нито колко съм лежал в болницата, нито кой ден сме.

         - Емиле – чух нежния майчин глас. Обърнах очи в посока на гласа. От слабата нощна светлина идваща от прозореца, различих силуета ù. Беше седнала на един стол до леглото.

         ,,Да, майче,, опитах се да кажа аз, но от устата ми излезна само един стържеш звук. Гърлото ме болеше ужасно, но за моя радост, онова нещо дето го бях усетил в устата си, сега го нямаше.

         - Тихо, тихо. Не говори. Докторът каза да не говориш.

         Аз поклатих глава и ù се усмихнах. Не знам дали го забеляза в тъмнината, но се надигна от стола и ме целуна по челото. Аз също се опитах да я целуна по бузата и успях. Тя пак седна и ме хвана за ръката, аз и отговорих като стиснах пръстите си около нейните.

         - Спи, момчето ми, спи – с такава нежност каза тя, както само една майка може да го каже. Аз се отпуснах на възглавницата и отново заспах. Не знам колко съм спал, но когато отново отворих очи, навън беше светло и освен болката и цялостната отпадналост която чувствах, се почувствах добре. Огледах се. В стаята бях само аз. Беше единична. Чух пускане на вода от тоалетната и след малко в стаята се показа майка ми.

         - Майче, тук ли си? – тихо казах аз. Думите излизаха болезнено от устата ми, но поне бяха думи, а не ръмжене.

         - Емилчооо, събуди ли се, бе мама? – каза тя и се разплака. Хвана ръката ми и започна да я целува. Нямах сили да кажа нищо, само усещах как сълзите се търколиха страните ми и започнаха да напояват възглавницата под мен. Слънцето напираше да влезе през прозореца и да ни погали с топла нежност.

                                                        *        *        *

         Времето в болницата си минаваше и с всеки изминал ден аз укрепвах все повече и повече. Вече можех да се храня сам, да се обслужвам, да ставам и да ходя. Разбира се много внимателно, но все пак. Разбрах от майка ми, че съм прекарал четири денонощия в кома на изкуствено дишане. Бил съм между живота и смъртта и самите лекари не са давали никакви гаранции, че ще оцелея. Претърпял съм шест часова операция за да ми извадят куршума, който е бил заседнал в белия ми дроб. Сега обаче лекуващата ми лекарка беше казала, че съм прескочил трапа и че се възстановявам учудващо бързо. На петия ден след като се събудих и след уверенията на лекарите, че вече няма нищо страшно, майка ми се съгласи да се прибере в Пловдив. Беше изтощена до краен предел. Единственият път, когато я бях видял в такова състояние, беше преди три години, когато баща ми почина след дълго боледуване. Аз се чувствах наистина добре и всеки ден си правих разходката из стаята. От единия край до другия и обратно. Храната беше добра и персоналът беше много внимателен. С лекуващата ми лекарка бяхме станали приятели. Тя беше жена около четиридесетте, но изглеждаше на не повече от тридесет – тридесет и две години. Беше много красива, с атлетично тяло и прекрасна усмивка, а като човек беше някакъв разкош. Беше късо подстригана, с червена коса, а отпред на бретона ù се подаваше един рус кичур. Модерна история. Казваше се Людмила, но аз я наричах Люси, както всички предполагам. Когато идваше при мен, се задържаше малко повече. Говорихме си за нещата от живота, за духовността на която повечето хора бяхме обърнали гръб и на всякакви други теми. Много обичаше да разказва вицове и всеки ден ме разсмиваше с някой нов бисер. И този ден влезе при мен с широка усмивка.

         - Как си, Емчо? – весело ме попита тя.

         - Добре, Люси, как може да съм след като те виждам – казах аз и се усмихнах.

         - Ей, мазнико – закачливо каза тя и двамата се засмяхме. Свали горнището на болничната ми пижама и започна да развързва бинта, който омотаваше почти целия ми торс. Почисти раната от операцията със някакъв разтвор и ме превърза отново.

         - Добре зараства, няма инфекция – обясни ми тя.

         - Супер – отбелязах аз. – А кога ще ме пуснете да изляза от тази стая?  Не ме свърта вече на едно място.

         - От днес вече може да излизаш, но преди това има едни хора, които искат да те видят.

         - Ооо, така ли? Кои са тея хора? – попитах зарадвано аз.

         - По-добре виж сам – тя отиде до вратата на стаята и я отвори. – Заповядайте – чух я да казва. Аз бях седнал на леглото и с огромно любопитство очаквах да видя кои са посетителите ми. В стаята влязоха Валя, Младен и родителите на Нора. Майка ù се спусна към мен и започна да ме милва и целува.

         - Жив си… живичък… Молихме се за тебе, момчето ми… всички се молихме да оживееш – гледаше ме в очите, а там блестяха сълзи. – Ти върна момиченцето ми… ти обеща и я върна… ти си… – не можа да довърши изречението си тя. Сълзите ù секнаха думите. Продължи да ме гали с двете си ръце по лицето и да плаче.

         - Успокой се, успокой се - всичко мина. Как е Нора, кажи ми как е тя? – попитах аз.

         - Спасена, всички са спасени… Всичките единадесет момичета.

         - Как е Нора?– продължавах да настоявам аз.

         - Тя е добре. В болница е, но е добре – отговори ми майка ù.

         - Къде? Тук в тази болница ли? – казах аз и се надигнах от леглото.

         - Не, в друга болница е, но е добре. Ще я видиш като оздравееш.

         Валя и Младен бяха застанали по встрани и гледаха към мен. Обърнах се към тях и ги попитах:

         - Как сте, бе дружина?

         - Добре сме. След като разбрахме, че си прескочил трапа, сме добре – каза Младен. Беше прегърнал Валя през рамо и се усмихваше, а тя ме гледаше с очи, в които се четеше благодарност. Бях спазил обещанието си, но на много висока цена. Бяха ми казали, че Шопа е в критично състояние в реанимацията и шанса да оживее е минимален. Куршумът беше минал близо до сърцето му и беше разкъсал някакъв важен кръвоносен съд. Молих се всеки ден за него. Молих се да мога да го видя отново и да му благодаря. Сигурен бях, че ще оцелее… или поне така ми се искаше.

         - Радвам се – казах аз. После ни в клин, ни в ръкав попитах Младен – Върви ли работата?

         - Абе, работата сега. Ти си гледай здравето. Работата си е работа – отговори ми той.

         В този момент в стаята влезе Люси и им каза, че свиждането е приключило, след което ги помоли да напуснат стаята. Взех си довиждане с всички и те ме увериха, че утре пак ще дойдат. Останахме само двамата с красивата ми приятелка – Люси.

         - Защо ги изгони толкова рано, добре съм? – попитах аз.

         - Има още един човек отвън. Иска да те види и той.

         - Ами добре, нека да дойде – казах аз. Тя ме погледна, стисна устни и отиде да въведе човека. След секунда пред мен се появи Джилянов. Станах от леглото и с усмивка се доближих до него.

         - Вичонти, нямаш си представа колко се радвам да те видя – протегнах ръце и го прегърнах. Той ме потупа по рамото и също се усмихна.

         - Как си? – попита ме той и ми подаде кутия с натурален сок. Аз поех кутията и казах:

         - Добре съм, добре. Сядай – и му посочих стола. Той седна и аз се качих на леглото. – Какво става, разказвай – подканих го аз.

         - Не знам от къде да започна – усмихна се той – то едно ли е две ли е.

         - Ами започни от някъде. Аз последното, което помня е звука на някакви сирени. Какво беше това?

         - Беше полицията – започна той. – Нали си спомняш, че по-рано същия ден аз излязох от къщата без да ви казвам къде отивам?

         - Да, и?

         - Отидох на язовира, на който бяхме, когато Мима дойде и ни закара в къщата си. Когато Алексиев ни каза, че сме заподозрени в убийството на Явор. Нали си спомняш? – аз поклатих глава утвърдително. - Преди това обаче се бях обадил на Мария и ù казах да дойде отново там. Когато се срещнахме, аз ù разказах всичко. За това, че сме отвлекли Дебелия, за това какво смятахме да правим вечерта, за всичко. В началото тя се ядоса, но след като ù обясних подробно за какво става дума, тя се съгласи с плана ми.

         - И какъв беше той? – с интерес попитах аз.

         - Казах ù да се обади на Алексиев и да му разкаже какво съм ù казал аз. Бях сигурен в него, защото го познавам добре. Знаеш вече. Алексиев е заместник на Тонков и имаше реалната възможност да организира тази акция. Всички, освен Тонков, в криминална са му подчинени. Трябваше само да чакат обаждането ми, а ако се забавя с него да идват към къщата. Все пак имаше вероятност и да ни пречукат преди да успея да се обадя. За по-достоверно дадох на Мария касетите със записа на Явор и на Дебелия. Тя трябваше да ги пусне на Алексиев.

         - А как стана така, че дойдоха толкова бързо след обаждането ти.

         - Тук трябва да благодарим именно на Алексиев. Той е умен човек и веднага е разбрал, че може да е късно, ако чакат в Хасково обаждането ми. Все пак пътят е около час. Затова след като е разбрал за какво става дума, той с разрешението на Тонков за наша радост, е организирал криминалисти и БОП-а (Борба с организирана престъпност) в тази акция. Малко след полунощ доколкото разбрах, са се заложили на около пет километра от къщата и са чакали моя сигнал. Затова толкова бързо пристигнаха.

         - Значи Алексиев ни е спасил живота, така ли? – разказът му ме беше изумил.

         - Да, може да се каже.

         - А Дебелия? – сетих се за онзи плужек аз. – С него какво стана?

         - Дебелия си беше, където го бяхме оставили. Арестуваха го и в момента е в следствения арест.

         - Каза ли нещо или…? – попитах аз и с нетърпение очаквах отговора.

         - Призна си всичко, но излезе по-хитър отколкото изглежда. След като разбра, че Боро е мъртъв, започна да си мие ръцете с него. Разказа как е работил за него под заплаха за живота си и този на родителите си. Разказа някаква сърцераздирателна история, как той не искал, ама Боро го заплашил, че ако не работи за него ще убие брат му и цялото му семейство и разни такива врели-некипели.

         - И онея да не му повярваха?

         - Не са, но няма го Боро да се защити, така че с добър адвокат определено няма да лежи дълго в затвора.

         - Ай стига бе! Баси майката, майна – казах аз и се плеснах по челото. – А за Явор призна ли си?

         - Всичко – потвърди детектива. - От А до Я. Всичко.

         - Значи сме чисти, така ли? – попитах аз.

         - Почти – каза Джилянов.

         - Как така почти?

         - Ами така. За убийството сме оправдани, но все пак отвлякохме човек. Нали? – аз го гледах изумен. – Но имам чувството, че ще ни се размине. Не се притеснявай.

          Наистина като се замисля, така си беше. Въпреки че Дебелия беше бандит, въпреки че беше извършил убийство и се занимаваше с проституция и дрога, ние си го отвлякохме като стой та гледай. Влязохме в дома му, пребихме го и го държахме завързан в едно влажно мазе със запушена уста. Престъпление си беше откъдето и да го погледнеш.

         - Сега да не вземат да ни вкарат в затвора заради тоя тиквеник? – притеснен попитах аз.

         - Не. Не мисля. Съд, че ще има, ще има, но най-вероятно ще ни осъдят условно – отговори ми детективът.

         - Дано, много се притесних, честно да ти кажа.

         - Абе няма страшно, бе човек! Народът е с нас – засмя се той.

         - Народът???

         - Народът ами. Ти знаеш ли какъв шум се вдигна?!

         - Я разкажи – полюбопитствах аз.

         - Какво да ти разказвам. По вестници, по телевизия… само за това говорят. Особено първите дни.

         - ‘Айде бе? – развеселих се аз. – Медийни звезди значи.

         - А, к’во говориш – усмихна се детективът.

         - А със Стоев какво стана?

- Ами какво да стане? Погребаха си го човека и това е. Вестниците го изкараха по-черен от дявола и така.

         - Наистина ли Боро го е изнудвал?

         - Да. Така се оказа. Имал снимки, видео записи с него и оная курва. Излезе, че тя е била една от елитните проститутки на Боро и оня нарочно направил на Стоев кур капан.

         - Как така? – попитах аз.

         - Ами накарал оная да омагьоса Стоев и оня захапал. Не е знаел, че е проститутка, била му казала, че е управителка за заведение. Абе… курвенски номера, Емо, колкото щеш… какво да ти кажа.

         - А нея намериха ли я?

         - Да, разпитаха я и я освободиха. Това е.

         - А тебе? – погледнах към Вичонти.

         - Доста ме въртяха, но в крайна сметка истината си е истина. Дадох показания, разказах всичко, както си беше и така.

         - Ами мен? Няма ли да ме разпитат и мен?

         - Със сигурност ще дадеш и ти показания като свидетел. Даже когато дойде време да ги съдят онея помияри, ние двамата ще сме главните свидетели по делото – отговори Джилянов.

         Накрая зададох и въпроса, който отлагах от самото начало. Надявах се отговорът да ме зарадва.

         - Знаеш ли нещо за Шопа? Как е, ще се оправи ли? - Джилянов наведе главата си надолу и не каза нищо. Замръзнах. Чувствах как кръвта ми се оттегля от лицето. Започнаха да ме обливат топли вълни – Светльо, как е Шопа, бе? – гласът ми трепереше. Джилянов вдигна глава и ме погледна с поглед от който разбрах отговора още преди да е прозвучал.

         - Ванката почина. Снощи малко преди полунощ.

         Зави ми се свят. Опуснах се назад и легнах на леглото. Тавана над мен се завъртя и аз хванах лицето си с ръце. От очите ми бликнаха сълзи, устата ми беше отворена, но от нея не излизаше никакъв звук, усетих само как слюнката се стича по бузите ми. Гърлото ми беше стегнато като в менгеме и не можех да си поема дъх. В момента, в който го направих обаче, от мен се откъсна един силен и продължителен вик. Не можех да спра. Виках с всичка сила, виковете ми огласяха стаята и сигурно се чуваха на далече. В един момент видях как Люси идва при мен и след малко усетих убождане от игла. Силите започнаха да ме напускат и ръцете ми паднаха от лицето до тялото ми. Продължавах да плача и хълцам, докато в един момент не усетих едно пълно отпускане. След секунди вече спях.

                                                        *        *        *

          Беше края на юли. Бяха изминали десет дни откакто беше минал помена на Шопа на четиридесетия ден от смъртта му. Чувствах огромна празнота в себе си. Бях загубил един от най-добрите си приятели. Завинаги. Не можах да присъствам на погребението му, но на помена отидох. Очаквах, че родителите му ще ме обвинят за смъртта му, но стана точно обратното. Майка му се приближи и ме прегърна като плачеше неутешимо. Аз поставих ръце на раменете ù, прегърнах я и също заплаках. Присъстваха всички приятели - Янко, Радо, Васил, бяха заедно със жените си. Дидо се беше върнал от Испания, за да може и той да е тук. Зет му и сестра му, колеги от полицията и разбира се, Джилянов. Картината беше тягостна и драматична. Попът си свърши работата, приля му вино на пресния гроб и си прибра парите. Останах загледан дълго в черния кръст, забит в купчината пръст, на който с бяла боя пишеше кой почива тук и венеца, облегнат на него. На тръгване от гробищата помолих родителите му да ми позволят аз да направя гроба и да поръчам надгробната плоча. Те се съгласиха. Сега - десет дни след това, аз чаках Вичонти да ме вземе с колата си и да отидем да поръчаме плочата.

                                                        *        *        *

         Джилянов паркира колата близо до гробищния парк  на Рогошко шосе в Пловдив. Слязохме от нея и се запътихме към близката работилница за паметни плочи. Посрещна ни един много прашен човек с маска на устата. Свали я надолу и попита:

         - За поръчка или за получаване?

         - За поръчка сме – казах тихо аз. – Къде може да разгледаме моделите?

         - Оттук – каза майстора и ни поведе покрай работилницата. Когато я заобиколихме се намерихме в един двор, който беше отрупан с най–различни модели на надгробни плочи. Остави ни и се отдалечи. Започнах да ги разглеждам, за да избера някоя по-хубава. Хубава надгробна плоча! Изобщо може ли такова нещо да бъде хубаво? Вичонти вървеше след мен, без да обели и дума. След дълго избиране се спрях на една и я поръчах на човека. Дадох му едно листче и го помолих да гравира написаното на гърба на плочата. Платих му и се разбрахме кога ще е готова, даде ми някаква квитанция за получаването и се разделихме.

         След няколко дни отидох да монтирам вече готовата плоча. Докато работих по гроба, си разговарях на глас с Шопа. Разказах му какво се е случило. Как благодарение на него аз съм жив, колко много ми липсва. Задавах му въпроси и си отговарях сам на тях. Говорих му така, все едно беше жив и всеки момент ще ми предложи да пиеме по ракийка в тях със салата и мезе, след което да затапим с бира. Сълзи започнаха да капят от очите ми. Изправих се от наведеното си положение. Плочата беше сложена. Гробът беше завършен. Изкарах от една найлонова чанта бутилка вино, отворих я и прелях на гроба му, след това я оставих до плочата.

         - Наздраве, приятелю – тихо прошепнах аз. Поседях още малко на пейката която бях направил до него, след което с бавни стъпки се отправих към изхода на гробищата. Малко след като се отдалечих се спрях и се обърнах назад. Бялата плоча блестеше на слънцето като ярка звезда. На гърба и се четеше надписът, който бях поръчал да гравират и който бях измислил в болницата, след като разбрах, че Шопа е починал. Той беше във формата на стих и гласеше:

                                      Приятелю, във друг живот сега си – вечен.

                                      И сигурно ме виждаш днес от там,

                                      до тебе как съм коленичил, но не за сбогом,

                                      а за да не бъдеш сам.

                                                        *        *        *

         Ноември. Беше дошло началото на зимата, но времето все още беше хубаво. Бяха минали пет месеца от изминалите събития. През това време се бяха случили други неща. Както беше казал Вичонти, ни подведоха под наказателна отговорност за отвличането на Дебелия, но за моя радост, наистина ни осъдиха условно. На мен ми дадоха три години, а на Джилянов пет с различен изпитателен срок. Делото срещу Боро, Дебелия и копания също беше приключило. Аз и детективът бяхме главните свидетели, както и Мария и жертви на престъпната банда. Въпреки че всички се оправдаха с мъртвия Боро, все пак им дадоха фиктивни присъди. Дебелия щеше да лежи петнайсет години, а другите съответно по-малко, но нямаше присъда под седем години. Когато мина всичко това аз отидох да посетя Нора. Тя беше настанена в диспансер за психични заболявания в Хасково. Въпреки че всеки ден се чувах с майка ù, оказа се, че не съм подготвен за това, което видях. Когато я въведоха в стаята за свиждания, пред себе си видях един призрак. Беше облечена в болнична нощница, с несресана и пораснала коса. Седна срещу мен, но не ме погледна. Видях, че от красивия и поддържан преди маникюр сега не беше останал и помен. Ноктите ù бяха в окаяно състояние, все едно бяха гризани със зъби. Тъмните ù кръгове под очите почти бяха изчезнали, но погледът ù беше все така празен. Опитах се да ù поговоря, да ù припомня кой съм, да я накарам да ме погледне, но без никакъв успех. При всяка моя дума, тя само си клатеше главата и издаваше звук, все едно си тананика. Лекуващият я психиатър ми каза, че така игнорира хората около себе си. Каза ми още, че психическата ù травма е много голяма и може никога да не се възстанови на сто процента. Та кой би се възстановил на сто процента след такъв преживян ужас? Никой. Аз продължавах да я посещавам всяка неделя, но голяма разлика в поведението ù нямаше. Не можех да я докосна, не можех да я прегърна. Докторът не ми даваше. Каза, че тя се ужасява ако някой посегне към нея. Каза, че трябва да съм много търпелив и да не очаквам чудеса, а аз точно това очаквах. Представях си как, като отида следващия път, тя вече ще е добре и ще може отново да бъдем заедно. Ще може отново да мечтаем. Ще бъдем едно цяло.

                                                        *        *        *

Стоях на терасата на апартамента си в Пловдив. Навън вече беше тъмно и аз с отворени дробове вдишах аромата на идващата зима. Гледах към един от хълмовете на града, на върха на който, облечен в каменната си униформа, осветен от фенерите под него, бдеше войникът Альоша.  Паметникът, станал един от символите на града. Вдигнах поглед нагоре към небето и отново си спомних за Шопа. Тогава в съзнанието ми изплува едно стихотворение, което бях написал преди години. Бях го кръстил ,,Сбогуване,,. В него се казваше така:

                            Когато тука пътят ми завърши.

                            Когато леко се отправя към простора,

                            бих искал горе някъде да седна,

                            последната цигара да запаля.

                            Ще си вземе огън от звездите

                            и с луната кротко ще си поговоря.

                            Ще я питам, колко са душите,

                            поговорили преди мен със нея?

                            Ще я питам: ,,Имаше ли смисъл да живея?

                            Ще намеря ли утеха там? Ще обичам ли?

                            Ще бъда ли обичан или пак ще бъда сам?,,

                            Ще почина, ще послушам още малко,

                            после бавно пътя си ще продължа,

                            а под мене светлините ще угасват.

                            Ще ми бъде трудно с тях да се простя.

                            Ще ми бъде трудно да помахам за последно сбогом.

                            Ще ми бъде тъжно.

         Дали сега Шопа ме виждаше отнякъде. Дали ми махаше с ръка. Дали знаеше колко много ми липсва и каква празнота остави смъртта му в мен. Не знам. Надявах се да е така. Надявах се някой ден, в някой друг живот пак да мога да го прегърна и да му кажа, колко много съм му благодарен за това, че беше най-добрият ми приятел. Затова, че беше ЧОВЕК.

                                                        *        *        *

Поредното ми посещение при Нора беше през последната неделя на ноември. Бях сигурен, че картинката ще е същата като преди и затова се изненадах, когато докторът ми каза, че казала името ми и споменала неделята. Била се усмихнала даже. Когато я въведоха в познатата стая, ми се видя по-спокойна и нормална от преди. Седна срещу мен и отново наведе главата си надолу. Ръцете ми бяха върху масата, която ни делеше и аз я наблюдавах, изпълнен с болка и любов. В един момент тя вдигна главата си и ме погледна. Погледът ù сега не беше онзи празен поглед, а като че ли долових раждането на един нов живот в него. Не смеех да продумам, само я гледах с очакване да ми каже нещо. И това не закъсня. Тя бавно плъзна ръката си по масата и ме докосна по пръстите. Тогава чух да казва много тихо:

- Емо – след което се усмихна едва забележимо.

- Да, Норе, аз съм – радостта ми беше огромна. Тя ми проговори. Нарече ме по име.

Тогава тя стана и се отдалечи от масата в посока на вратата. Излезе от нея и преди да се скрие от погледа ми, се обърна и ме погледна отново. Стояхме загледани един в друг през стъклото на вратата и в следващия момент тя изчезна от погледа ми. Казах всичко това на психиатъра и той дори се учуди, че ме е докоснала. Каза, че това е голям напредък за нейното състояние и ако искам да става все по-добре, не трябва да спирам или разреждам посещенията си. На мен разбира се и през ум не ми беше минало да го направя. Този ден си тръгнах от Хасково изпълнен с надежда, че всичко ще е наред и че един ден пак ще бъда с моето момиче. Ноемврийското слънце все още беше високо в небето и радостно грееше над мен. Животът беше прекрасен.

                                                                            КРАЙ

P.S.  В следващите редове искам да благодаря на всички вас, които прочетохте и коментирахте творбата ми. Няма да изброявам имена от страх да не пропусна някой. Коментарите Ви за книгата ми ме направиха много щастлив. Благодаря Ви, приятели. Изключително съм благодарен на Таня (toxin) - автор и редактор в сайта, за това, че от първата до последната част редактира и публикува романа ми. Танче, благодаря ти. На всички откровенци желая здраве, щастие и висша реализация в живота. А какво е висшата реализация, освен сбъднати мечти. Бъдете здрави, приятели, и нека Бог да е с Вас.