Вечерта започна чудесно. Всички съученици бяха дошли: красиви, весели, готови да се забавляват. Украсата, атмосферата, музиката, всичко беше невероятно, но не предполагах колко по-хубаво ще стане…

   Цветя, светлини, усмивки и танцуващите двойки наоколо, какво по-хубаво. Аз бях сама, както обикновено, но заобиколена от много добри приятели, с което се смеех. В един момент обаче всички замлъкнаха и впериха погледи към вратата. “Кой ли е тайнственият непознат?" чувах около себе си. А аз знаех кой е, но не можех да повярвам на очите си. Стоях усмихната, неподвижна, сякаш мръднех ли и ти щеше да изчезнеш, така внезапно, както се беше и появил…

   Усетих ръката ти на рамото си и онези тъмни пронизващи ме очи. “Ще танцуваме ли?” Дори не можех да проговоря от изненада, само те прегърнах.

-         Помниш ли, че ти бях обещал да танцувам с теб на тази песен?

   Помнех, разбира се. Но още не можех да повярвам, че това наистина се случва. Ръцете ти около кръста ми, дъхът ти до ухото ми и нежните думи… Не може да е истина и все пак ти си тук, до мен, след толкова време. И не ме интересува как си успял да дойдеш чак тук и защо не си ми казал, после ще те питам. Сега искам единствено да танцувам с теб, да ме прегръщащ, да гледаш в очите ми, пак така, сякаш виждаш през тях. Сякаш разбираш какво е в мен…

   Песента свърши, започна следващата, и още една… Нямам представа колко дълго стояхме вкопчени един в друг, нито как гледаха останалите на нас, само знам, че нощта беше вълшебна и не исках да свършва…

   Всичко беше идеално, дори не съм мечтала, че може да е така. Ти, тук с мен и всички бяха толкова радостни, но най-щастлива бях аз. Момичето със светнали очи, момичето, което толкова дълго чака този миг. Аз не танцувах – аз летях. Аз не просто се радвах, а сияех цялата. И макар да знаех, че е за кратко се наслаждавах на всеки миг в прегръдките ти и бях благодарна за възможността да съм с теб, дори и да е за малко…

   Остана с нас в хотела и обеща да се видим, щом всички заспят. О, колко болезнени бяха сега минутите без теб. Сякаш бях прогледнала след толкова време и разбрах, че искам теб, само теб. Знаех, че сигурно скоро ще си тръгнеш, но отказвах да мисля за това. Ден или два още с теб си заслужаваха цялата болка, която ме очакваше и бях готова да я приема.

   Чакаща в полумрака, цялата тръпнех. Само да ме докоснеш отново, нищо друго не исках…

   Чух стъпки в тъмнината, стомахът ми се сви и разбрах, че си ти. Но защо тъмната ти кожа изглеждаше толкова бледа? Сигурно беше от лунната светлина. Опитах се да погледна в тъмните очи, но те продължаваха да се взират в нищото. Нещо не беше наред, усещах го с цялото си същество, но ме беше страх да попитам, а ти продължаваше да мълчиш. В един момент ме притисна силно до себе си, погледна ме с огромно желание, никога не се бях чувствала толкова желана. Никога, от никого. И никого не бях желала толкова силно досега… Устните се допираха страстно, жадно, сякаш да утолят една невъзможна жажда, но и така сякаш никога повече няма да се докоснат…

   Изведнъж се отдръпна, стана хладен, студен. А очите ти вече не бяха топли, все така пронизващи, но в тях имаше нещо друго. Отчаяние и безразличие едновременно, сякаш стана друг. За секунди онова момче изчезна пред очите ми и не можех да те спра.

-         Направих грешка, не трябваше да идвам, прости ми. Не ме търси, няма да ме видиш повече, забрави ме!

   Думите ме пронизваха и се забиваха като нож в сърцето ми. Гласът ти – леден, жесток, звучеше толкова категоричен. Нямах сили да помръдна дори. Стоях безмълвна, а очите ми се пълнеха със сълзи. Но дори не се обърна, не ме погледна повече. Тръгна си така внезапно, както и дойде. Сякаш изобщо не беше идвал, пак останах сама, само че сега в мен зееше и една огромна дупка. Дойде, ограби ме и си замина…

   Погледът ми се рееше празен в морето, а сълзите ми се сливаха с морската вода и изчезваха с всяка следваща вълна, така бързо, както изчезна и ти…

-         Хайде, събуди се, стана късно! – чух някъде отдалече гласът на майка ми.

   Сън. Просто сън. Нищо повече. А може би трябва да се радвам, мечтата си остава непокътната в мен и невъзможна, засега…