онези момичета -
блъскат се в хора, за да докажат от какво са създадени,
косите им закриват синините по вратовете им,
колко удобно, колко просто.
болките са за слабите хора,
лилавеещите китки са галактики,
а онзи непознат превърна в млечен път
плоските им кореми
и това е добре. просто в реда на нещата.
онези момичета -
мислиш, че ги познаваш,
ала те познават теб,
знаят ти мислите, желанията,
най-вече какво се крие в панталоните ти.
нищо съкровено и мечтано,
нищо истинско.
ако бедрата им можеха да говорят,
изобщо нямаше да е в рими.
никаква лирика,
а накъсани разкази на шизофреник.
онези момичета -
с мътните погледи,
размазаните червила,
скъсаните чорапогащници.
скъсана нишка живот,
кръв навсякъде,
там, където не бива.
и е малко плашещо как
никой не разбира или просто
на никого не му пука.
че защо?
те го искат. просят си го.
онези момичета -
мечтаната сватба, прибрана в кутия,
стара рокля от осемдесетте,
дневник, изписан с желания,
неосъществени пътешествия,
молитви,
молби,
милост,
мир,
мечти.
онези момичета -
няма галактики, а болки.
кръвта не е поетична,
само червена.
разкъсване,
там, където някога е имало цялост.
удар,
там, където никога не е имало любов.
а ти къде спа тази вечер?
беше ли сгушен в топлото си легло?
имаше ли кой да ти държи ръката
в тъмното?
кой да те прегърне и
да зарови лице във врата ти?
връзвам си косата на опашка,
нека всички видят мястото
на произшествието.
измивам всичките планети
от лицето и тялото си.
не е нужно да ми напомнят,
че съм отдавна умряла звезда.
ще потанцувам и тази вечер
за последно,
нека поне веднъж тялото ми
стене от някаква различна болка.
писна ми да слушам
пукането на костите си.
омръзна ми от този космос.
не се ли сети?
не ти ли стана любопитно?
аз съм онези момичета.
аз съм тях и
те са мен.
за удобство.
без въпроси.
онези момичета -
лесно е.
просто.
човешко.
раз де ля не
раз де лям се
повече не мога да летя
© Мия Марс Все права защищены