ОНОВА, КОЕТО СИ МИСЛЯ ВЕЧЕР
На брега на хаитянското море съм. Пека се на слънце и наблюдавам мургавите нимфи със знойни тела и природни забележителности, от които дъхът ми започва да излиза на пресекулки като на развален парен локомотив. Очите ми правят пъргав скок в пространството: на няколко сантиметра от леговищата си и се завръщат с дискретен плясък. Забравих да спомена, че до онзи ден си бях вкъщи, така де, в България. Взех си оскъдната заплата и си рекох защо да не припна до Хаити. Нали и аз съм бял човек? Защо да не си направя густото за дузина дни?
- Иване! Иване! Иване!
- К’во, ма? – гласът на безценната ми половинка ме изважда от дълбоките мисли, в които съм затънал като пиле в гъста кал.
- Къде се отплесна? – пита с недоверчив поглед тя.
- К’во, да не е забранено да мисля? – отговарям храбро.
- Не, не е. Но ми кажи какво да сготвя за вечеря. Имаме само боб и леща. Като си такъв мислител, измисли нещо по-различно в менюто ни!
- Я си гледай работата! - докачено отвръщам.
Ядосв ...