∞

 

-Ти се шегуваш! Как е възможно? – възкликнах изумена – Не може, няма начин!

-Трябва да отидем там, Амара. Това е единственото логично, нормално решение.

Седях вперила ужасени очи в Дотъм и не исках да повярвам на това, което казва. Майка ми също го гледаше, но лицето й бе закрито от къдравата оранжева коса и не можех да видя изражението й.

-Но как...? – избърборих – Как стигнахте до този извод?

-Не знам – бавно изговори Дотъм и притвори тютюневите си очи – Може би просто сме усетили отговорите на Мрачното създание. То може и да не ги дава, но сърцето усеща истината. Четях документа, който Римън ми показа и някъде по средата му усетих, че сме сбъркали жестоко, че сме в тотално грешна посока. Просто го почувствах, сякаш си бях спомнил думи, прошепнати в тиха стая.

-Боже мой – промълви мама – Не мога да си представя да отидете на онова ужасно място.

-Аз също се страхувам – призна момчето – Всички се страхуваме. Планините имат необяснимо, патогенно въздействие върху нас. Но в тях се крие всичко. И отговорите, и въпросите, и началото и края...

-Тъмното създание... – прошепнах – Планините на Забравата представляват Тъмното създание. Господи, през цялото време отговорът е бил пред очите ни. Липсващите страници само показват, че този, който ги е откъснал не е имал и представа от Ориста. Текстът, който те съдържат, няма никакво значение. Той е само заблуда. Истината се крие в прочетените от нас параграфи. Разговорите с Мрачното същество символизират отиването на влюбения в Планините. Това е отговорът! Не ни трябват Ритуали, заклинания, магии, обреди! Трябва ни само път към Планините на Забравата.

Захлупих уста с длан, ужасена, смаяна и донякъде горда. Знаех, че съм права. Дотъм и мама ме гледаха втренчено, като че за пръв път осъзнаваха, че съществувам. Приятелят ми бавно остави вилицата и се наведе напред.

-Точно така, Амара. Само в няколко изречения, ти успя да синтезираш смисъла на хиляди книги, изписани за хиляди години. Без дори да си прочела и една от тях! – по устните му се разливаше усмивка – Страхотна си!

Свалих ръка от устните си и колебливо се усмихнах. Майка ми продължаваше да ме зяпа, пребледняла и шокирана.

-Благодаря ти, Дотъм – измърморих – Значи правилно съм разбрала. Не че това ме въодушевява...

-Детенцето ми – изведнъж изплака мама – Умната ми душичка! А аз мислех, че си още малка! Мислех те за тийнейдърка, която само си гледа косата и ноктите!

И тя се хвърли да ме прегръща, обсипа ме с целувки и ме остави смутена, но и доволна.

-Е, какво мога да кажа? – попитах – Явно съм по-зряла, отколкото изглеждам.

-Ти си най-умното нещо, което съм срещал – изтърси Дотъм и се ухили – Римън е бил искрен, когато ми каза, че е възхитен от начина ти на мислене. И аз почувствах същото сега.

-Стига, моля те – усмихнах се – Стига суперлативи. Не ме хвали толкова, че ще се изложа нещо.

И тримата се разсмяхме и обстановката се промени. Стана някак по-леко, по-свежо. Сякаш едва сега се почувствах наистина гладна и усетих уханието на спагетите. Дотъм вече ядеше здраво с несекваща усмивка. Мама местеше умилен поглед от мен към него и бършеше очите си.

Нямаше място за гняв. Обичайната любов-омраза към Малена вече се бунтуваше в сърцето ми, но без злобата и яростта. Знаех, че радостта на майка ми се дължи не на моя брилянтен ум, а на факта, че сестра ми ще се върне. Знаех, че Дотъм е толкова усмихнат не защото е възхитен от мен, а защото е влюбен в Малена, но вече не можех да се ядосам. Вече се страхувах. Първично, егоистично и неволно, страхът ме изгаряше като киселина и превземаше разума ми.

Дори настръхвах само при мисълта за това, което можеше да се случи. Не исках да го изричам, но то само се натрапи в мозъка ми и сякаш издълбано в очите ми, избухна.

Римън може да предпочете Малена пред мен.

Осъзнавах как звучи подобно нещо на фона на всичко, но не можех да се отърся от лепкавия страх. Сестра ми можеше да съблазни някого само като произнесе името си или докосне ръката му. И това не се дължеше на съвършения й външен вид, който щеше да изгуби след вдигането на Проклятието. Тази способност беше в кръвта й. Малена можеше да накара един мъж да я пожелае до полуда дори облечена в дрипи и с отрязана коса.

Вдигнах очи, когато Дотъм ме повика.

-Да?

-Предлагам утре всички да вечеряме заедно и да обсъдим всичко – каза мама – Римън, Дотъм, ти и аз.

-О... – успях да изрека – Добре, както искате.

-Верония, да не би да се опитваш да кажеш, че възнамеряваш да дойдеш с нас? – попита момчето и я погледна.

-Не! – викнах – Няма да идва, нали? – обърнах се към нея и видях как се дръпва.

-Вижте... – започна мама, но аз я прекъснах:

-В никакъв случай! Не искам и да припарваш до Планините! Знаеш ли какво представлява това място? Знаеш ли колко е опасно и зловещо? Не, няма да го допусна.

-Не можеш да...

-Не, не мога – отново я прекъснах – Не мога да си представя, че има шанс да изгубя и теб. Кой ще ми остане, ако и ти си отидеш? Снимките на баща ми ли?

-Амара е права – тихо се намеси и Дотъм – Права е, Верония. Ти трябва да останеш тук. Някой трябва да чака Малена, някой трябва да чака и нас. Представи си, че никой не оцелее. Какво ще прави Малена сама? При кого ще отиде? Ами ако само Амара остане жива? Кой ще посрещне тук двете сестри?

Тъмночервените й очи се наляха със сълзи, но тя стисна устни и кимна.

-Прави сте. Няма да ти стигне мъката от загубените приятели, ами и мен да ме няма. А ако Малена остане съвсем сама? Най-добре ще е да не ходя никъде. Ще се наложи да свикна с мисълта, че сте в онези Планини и да чакам.

-Да, мамо – казах вече по-спокойно – Това е правилното решение.             

Майка ми кимна за втори път и този път не видях сълзи в очите й.

Не мигнах цяла нощ. Лежах в леглото, изплашена и сама, опитвах да си представя Планините на Забравата отблизо, зловещите тъмни зъбери, Орисаните им обитатели. На сутринта имах среща с Римън и Дотъм в ресторанта. Мама щеше да отвори чак вечерта, за да ни осигури възможност да поговорим спокойно и да си разясним всичко. Тази нощ луните бяха забулени в плътен слой облаци и стаята бе съвършено тъмна, а тишината бе така  плътна, че дори нощните птици не се чуваха. Копнежът по Римън беше неугасим. Страхът от Планините – необятен, а чувствата към сестра ми – необясними.

Безсънието се задълбочаваше. Минаваше два след полунощ, а клепачите ми отказваха да се затворят. Чувствах ги сухи и горещи, сърцето ми биеше до пръсване, адреналинът напрягаше мускулите ми. Ужасното състояние, в което бях изпаднала ме доведе до нещо, което не бих направила посред бял ден, дори и да ми се искаше. Обадих се на Римън.

Въпреки късния час, той вдигна веднага и ниското му „ало” прозуча будно и ясно. Явно не само аз имах проблеми със съня.

-Съжалявам, че се обаждам по това време – казах и с изненада установих, че всеки момент ще се разплача.

-Не се тревожи. Не спя. Какво има?

-Не мога да го направя – изхлипах, засрамена и отвратена от себе си – Страх ме е.

-Можеш ли да излезеш навън? – попита Римън спокойно.

-Сега?

-Да, сега. Виждам, че си разстроена. Аз също не мога да заспя. Защо не си направим една малка срещичка на пейката пред къщата?

-Благодаря ти – изхълцах – Ще те чакам.

-Идвам до десет минути.

Нощния въздух бе прохладен, ухаеше на дъжд и треви, примесени с типичната лятна миризма, излъчваща се от самото небе. Седнах на пейката до стената и кръстосах крака. Набързо бях облякла един сравнително прилепнал суичър и дънки, но пропуснах грима, защото беше тъмно, а и нямаше да издържи на сълзите ми. Издухах си носа възможно най-тихо и продъжих безшумно да си бърша очите. Вятърът подухваше приятно свежо върху пламналото ми от плач лице. Шум от мотор на кола се понесе по пътя и малко по-късно се чу глас:

-Не се тревожи, Гим, няма да те будя втори път.

Изтичах да отключа градинската порта и се озовах лице в лице с Римън. Почти не го виждах в мрака, но веднага почувствах спокойствие. Преди да се усетя, се хвърлих в прегръдките му и се разплаках, но вече и от радост, че го виждам.

-Амара, успокой се – нежно ме притисна той и почти ме пренесе през пътеката. Седнахме един до друг на пейката и аз отново си издухах носа. Чувствах се ужасно.

-Извинявай – проскърцах – Колко съм глупава!

-Не, не ми се извинявай – Римън ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си. Изпитах желание да остана така до края на вечността. Тялото му беше така топло, така мускулесто, така стегнато. Да можех само да го целуна!

-Не искам да се извиняваш – продължи той – И не спирай да плачеш. Малко ли преживя? На твоята възраст най-голямата драма на повечето момичета е, че са скъсали с гаджето... Дотъм ти е казал до какъв извод стигнахме с него – замислено изрече Римън.

-Да – проговорих с лице върху гърдите му. Близостта помежду ни беше интимна, смущаваща. Ако някой гледаше отстрани без да ни познава, щеше да реши, че сме любовници. Позволих си да се притисна в Римън повече, отколкото е необходимо. 

-Страхуваш се, нали? –попита той нежно. Ръката му се уви около кръста ми, приласка ме, събуди копнеж по алените му устни. Нощта бе тиха, призрачна, някак мъгливо-ониксова, глуха в наситения си, тежък мрак.

-Да – признах – Страхувам се. А и... не е само това – поколебах се, разкъсвана от желанието да изговоря всичко, което се бе набрало в мен, откакто се помнех.

-Разкажи ми – подкани писателят – Разкажи ми всичко.

И аз го направих. Под плаща на прохладната лятна нощ, притисната в силните му ръце, полузадавена от сълзи. Прозорецът на мама беше от другата страна на къщата и нямаше как да ме е чула, а дори и да ме бе чула, се молех да ме е разбрала.

Казах на Римън всичко. Спестих единствено любовта си към него, за която той вече знаеше. През цялото време в държанието му към мен нямаше нищо повече от бащинска загриженост, но аз можех да усетя това, което се оформи между нас. Отсега нататък нещо в отношенията ни щеше да е по-различно от преди, по-топло, по-нежно, по-близко.

Когато най-накрая спрях да говоря, Римън помълча известно време в мрака, като само пръстите му нежно докосваха косата ми.

-Възхищение е най-слабата дума, с която мога да опиша чувствата си към теб в момента – промълви той – Ти си невероятна жена, Амара. Огромна сила се иска да направиш това, което правиш ти. Въпреки всичко, въпреки че знаеш, че Малена никога не би постъпила по този начин, ти си готова да я спасиш.

-Аз я мразя – споделих тихо – И въпреки това я обичам. Защото обичам мама, а тя обича сестра ми. Това ми е достатъчно.

-Всеки би те разбрал – отвърна Римън – Всичко това, което изпитваш... е напълно нормално. И логично. Но това, че си решила да спасиш сестра си, а не да я оставиш в Планините, където всички твърдим, че е мястото на Орисаните, е достойно за възхищение. Не съм срещал друга като теб, Амара. Не съм срещал толкова силна и нежна едновременно жена.

Тогава реших, че ще ме целуне. Устните ни бяха само на няколко сантиметра едни от други, ръцете му ме притискаха. Усещах котешките му очи върху себе си, усещах тялото му. Помислих, че ще ме целуне и почувствах почти физическото докосване на дъха му  върху устните си...

Римън се обърна напред и тихо попита:

-Сега ще можеш ли да заспиш? – ниският му, съблазнителен тембър прозвуча насилено безгрижен, прекалено различен от преди малко.

-Тръгваш ли? – разочаровано попитах. Той внимателно се дръпна и ме пусна от обятията си, като с този жест разруши сладката илюзия, припомни ми, че не сме нищо повече от двама души, които просто работят заедно. Сълзите отново опариха очите ми, но успях да ги преглътна. Запалката на Римън изщрака и огненото кръгче на цигарата му просветна в глухотата на нощта.

-Само ако искаш да си вървя – отговори той и изпусна дълга лента сиво-пепеляв пушек.

-Остани още малко – чух се да казвам – Страх ме е.

-А още не сме дори наближили Планините – опита се да се засмее той и като че се дръпна още по-далеч от мен – Остава ли срещата за утре?

-Да – казах и прочистих гърло – Разбира се.

-Ще тръгвам, Амара – тихо промълви Римън – Трябва да поспим малко.

-Прав си – надигнах се – Най-добре е да се опитам да дремна.

-Лека нощ – пожела писателят и улови ръката ми. Почувствах докосването на устните му като ефирна тръпка върху кожата си и стиснах зъби.

-Лека, Римън – промълвих и тихо се отправих към къщата.

Съблякох се и се мушнах между завивките по бельо. Минаваше четири часа. Обърнах се по гръб и зареях поглед към тъмния таван. Клепачите ми натежаха и с изненада установих, че заспивам. Сълзите ми бяха пресъхнали, а страхът се спотайваше на безопасно разстояние, скрит в кадифените дебри на нощта.  

 Пред мен изплува Римън и последната мисъл преди да заспя, беше за мускулестите му ръце, увити около кръста ми и сладострастните устни, които ефирно докосваха ръката ми.

 

Следва продължение...