ОЩЕ ЕДНО ПЪТУВАНЕ ИЗ САХАРА

С Тома Илчев бяхме в Либия за преговори с една от водещите тогава либийски нефтени компании- ”Марса Брега”. Не за доставка на нефт или проучване на нефтени находища, а за съвместни автомобилни превози в региона.

Няма да се спирам на подробностите по самите преговори, защото не за тях иде реч, а и без това, едва ли някой ще ги прочете.

Пристигнахме ние в Триполи, ходихме в Завия, където е най-голямата либийска рафинерия (строена от “Техноекспортстрой”), бяхме и в Марса и трябваше да отидем в Себха, главният град на областта Фезан, а след това в Бенгази.

Себха се намира  на около хиляда километра от Триполи навътре в Сахара. За разлика от мен, който съм ходил десетки пъти в Либия,  за Томата това беше за пръв път, поради което той  беше малко “на тръни”. Идеята да влиза толкова навътре в пустинята и то с автомобил, никак не му хареса. Освен това, при неговото кръвно и тлъстини, жегата го плашеше и то с право. Още преди тръгването ми от България отидох у тях и помолих Мичето (жена му беше един от най-добрите фармацевти и управител в Аптечно управление) да ме въоръжи с всякакъв вид илачи и да ми обясни кое за какво, кога и как се взима. Описах ѝ подробно  климатичните и други условия в районите, през които ще минем, при което тя основателно се притесни.  Единствената й утеха беше, че ще бъде заедно с мен. Напълни голям плик с лекарства, като на всяко написа подробни указания.

Тръгнахме за Себха рано сутринта с двама либийци с едно “Пежо  405”. Ние седнахме с Томата отзад, между нас имаше каса с минерална вода, върху нея каса  “Фанта”, а в краката ми голям термос с чай. Още като тръгнахме, го предупредих да не пие “Фанта”, защото почне ли, не може да спре. По-добре чай, за да  се изравняват външната и вътрешната телесна температура. В колата имаше още голям термосъд с вода, нещо за ядене и разбира се, туби с бензин.

Когато се отбихме от крайбрежната магистрала и вече бяхме навлезли в пустинята на път за Себха, Томето започна да ме разпитва как е пътя, има ли рискови участъци и т.н. Обясних му, че някога италианците, които са владеели Триполитания, и французите, които пък са били във Фезан и Чад, са построили един много тесен асфалтиран път, по който и леки коли трудно могат да се разминат и който на много места е разбит, а доста участъци просто липсват, други са полузасипани от пясъка, но се надявам да се доберем до Себха, ако няма пясъчни бури или големи пясачни натрупвания по пътя. Все пак пътувахме с обикновен автомобил, а не с всъдеход (4х4).

“И какво толкова им е страшното на тези пясъчни бури?”, попита с известна тревога Томата.

“Е, зависи от бурята и от това къде се намираш. Ако те застигне буря в пустинята, не бива да стоиш на едно место, защото пясъкът започва да се натрупва върху всяко препятствие и можеш барабар с колата да бъдеш затрупан. Също като снежна виелица. Нали знаеш за снегозадържането?

Освен това, не се вижда и на половин метър и като нищо можеш да се забучиш в меки пясъци и тогава “адио мучачос”. Ако пък вятърът е много силен, се появява ефектът на пясъкоструйния апарат, стъклата се набиват и вече нищо не можеш да видиш, а от боята не остава нищо.”, отговорих аз и му казах , че още помня една истинска история, случила се с мен по същия път преди десет години.

“И какво гласи тази “история?”, попита той, сигурен, че нещо ще го будалкам.

“Извинявай, но не ми се иска да разказвам този случай.”

“Че защо пък не искаш да го разкажеш? Време бол.”, настоя Томата.

“Защото това, което ще ти разкажа, не е никакъв кодош, а нещо, което наистина не е за разказване.”, гласеше отговорът ми.

По вида ми, Томето разбра, че действително не става въпрос за майтапи и може би, точно затова настоя да я разкажа. И аз започнах да разказвам този случай, който въпреки многото години оттогава, си спомням така, като че ли се беше случил вчера:

“Прибирах се от Себха - там строяхме летището, жилищни блокове и болница, за Триполи.,Но вместо да си взема самолета и без перипетии да пристигна в Триполи, тръгнах сам с един “Мерцедес” 200D.

По едно време, започна да духа вятър и то точно насреща ми. Скоро той се засили и понесе пясъка във въздуха. Видимостта се намали и трудно виждах пътя. Накрая се разрази истинска буря. Нищо не се виждаше, а не биваше да стоя на едно место. Знаех, че пътят е прав, но едно малко отклонение и край. Освен това и самият път беше в пясък Прозорците бяха затворени, но това не пречеше на пясъка да прониква навсякъде, а вътре настъпи адска горещина и задух. Ако двигателят работеше непрекъснато, въздушният филтър скоро щеше да се задръсти с пясък, част от който при всички случаи щеше да попадне в мотора и той щеше да “издъхне”, най-малко щеше да угасне поради липса на въздухоподаване. Откровено казано, не се чувствах комфортно. Ако бях с Лендровъра, можех да се движа много по сигурно. Изключвах двигателя, за да не се задръсти филтърът, след това, когато почувствах, че пясъкът започва да ме засипва, пак запалвах двигателя и напълно слепешката минавах няколко метра. Така около два часа.

Накрая вятърът поутихна и скоро почти спря, но въпреки това, едва виждах през предното стъкло. Целия бях мокър - къде от жегата, къде от притеснение. Едва дишах.

Отворих вратата и излязох навън. Отпред и от дясната страна от боята не бе останало почти нищо - същински инокс. Предното стъкло беше изподраскано и набито от твърдите пясъчни частици. Наоколо никой. Вдигнах капака – навсякъде пясък. Свалих въздушния филтър. И той беше пълен с пясък. Смених го с резервния, който механикът в Себха предвидливо беше сложил в багажника. На места по пътя имаше пясъчни вълни, но все пак можеше да се определи трасето му.

“Неприятна история, но няма какво повече да се мотая тук.”, реших аз, взех щангата от багажника и счупих предното стъкло, като предварително застлах предните седалки с едно одеяло, с което беше покрита задната седалка. След това изтупах одеялото от парченцата стъкло, влезнах вътре, запалих двигателя и продължих.

След стотина километра на около пет - шестстотин метра встрани от пътя видях три автомобила и хора около тях. Спрях и отидох там, мислейки че имат нужда от помощ. Това, което видях там, ме потресе. Третата кола беше един наполовина зарит в пясъка Лендровър, в който... седяха четири озъбени човешки мумии. Либийците, които бяха пристигнали преди мен, ми казаха на развален английски, че това са англичаните, които изчезнали преди близо две години и никой не могъл да ги открие. Обясниха, че са изчезнали в ден, когато е имало много силна пясъчна буря и че именно тя ги е затрупала.

Тези хоора са били живи погребани от пясъка и едва днешната буря, която била особено силна тук, ги е освободила от тази пясъчна прегръдка... за съжаление много късно.”

Аз свърших разказа си и погледнах Томата. Беше плувнал в пот и ме слушаше, без да ме прекъсва. Явно разказът ми го беше силно разстроил, в интерес на истината мен също. Реших да разведря настъпилото мълчание и за да го “успокоя” добавих:

“Така е в пустинята, на всекиго може да се случи. Затова тук хората си помагат, без да се интересуват кой какъв е. Но ако нас ни затрупа, понеже сме на пътя, бързо ще ни изровят и то може би още докато сме живи. Донякъде е по- добре, че не сме с Лендровър, защото с него като нищо можем да се осмелим да напуснем пътя.”

Това, изглежда, не го успокои достатъчно, защото се опита да погледне небето, да не би да е причерняло. Аз пък погледнах касата с “Фанта” и с ужас видях, че повече от половината вече бе изпита. Край, сега вече ще имаме проблем.

Към обяд спряхме да хапнем по нещо, пихме чай, изпушихме по цигара на въздух и отново на път.

Когато вече преполовявахме пътя и аз му показвах къде ме хвана бурята, двигателят на пежото започна да прекъсва и накрая угасна. Двамата либийци веднага изскочиха, вдигнаха предния капак и се засуетиха около двигателя. Аз само отворих вратата, запалих от кутията на Томата един “Кент”(той пушеше само дълъг “Кент”) и продължих спокойно да си седя вътре. Той отиде при либийците, само гледаше като теле в железница, защото нито разбираше нещо от двигатели, нито знаеше дума арабски.

Единият либиец седна на волана и започна да стартира. Стартерът работеше отлично, но от мотора никаква вест. Либийците се притесниха силно, но продължиха да въртят, докато напълно изтощиха акумулатора.

Томето дойде при мен и започна:

“Хайде бе, да не искаш да умрем тука? Нали си два пъти инженер - и машинен и електро? Нали в Иран мина 500000 км. с три нови коли и то точно  “Пежо”? Какво си седнал като бей на тази седалка?”, започна остро да ме критикува той.

“Абе те все някак ще се оправят.”, отговорих аз, бъркайки отново в кутията “Кент”.

“Кой бе, тези ли? Не виждаш ли , че нищо не разбират? Те знаят само да шофират. Ами ако се извие някоя пясъчна буря?”, навярно се опитваше нещо да ме стресне

Накрая излязох от колата, казах на либиеца вътре да остави стартера на мира и отидох при другия, който много “съсредоточено” се взираше в двигателя. Махнах го оттам, свалих капачката на дистрибутора и веднага се потвърди диагнозата ми. Една от електрическите връзки на прекъсвач-разпределителя беше прекъсната (беше ми се случвало няколко пъти). Показах на либиеца чукчето и наковалнята и го попитах  имат ли такова нещо. За моя най-голяма изненада се оказа, че не само чукче и наковалня , но нямат нищо в резерв, освен една резервна гума и туби бензин, нещо непривично за хора, пътуващи в пустинята.

“Муш коис”, казах аз

“Какво каза?, попита Томата.

“Казах, че е лошо, тези юнаци нямат даже резервно чукче и наковалня.”, отвърнах аз.

“Ами сега?”, разтревожено попита той.

“Сега не бива повече да пиеш “Фанта”, защото не знам кога ще мине някоя кола оттук, най-малко да ни вземе на буксир.”

Томата започна да се озърта с надеждата да види някакъв автомобил, но резултатът беше нулев.

При това температурата вече си беше както трябва за този район.

“Не може да не измислиш нещо. Остава да артисаме тук, кой знае докога.”, вече силно разтревожен  каза Томата.

“Абе, ако обещаеш, че ще почерпиш в Горублянското ханче, мога и да направя нещо”, отговорих сериозно.

“Имаш пет ханчета, само оправяй колата, че главата ми пламна”, обеща веднага той.

При тези думи пък аз се разтревожих. Веднага отворих багажника, извадих от куфара  плика с лекарствата, взех съответните илачи и го накарах да ги изпие.

“Сега на доктори ли ще играем? По-добре оправяй колата и да тръгваме.”

“Докато не изпиеш лекарствата, няма тръгване”, бях категоричен.

Той се поразмисли, но явно вече беше разбрал, че е напълно логично при тази ситуация да вземе лекарствата. Естествено, поемането им бе придружено с изпиването на цяла “Фанта” - иначе не можел да ги преглътне.

Възстанових връзката, седнах на седалката на шофьора и понеже акумулаторът вече не можеше да върти, накарах тримата да бутат колата. Томето пръв застана отзад. След няколко метра, двигателят заработи като часовник и аз спрях, без да газя двигателя. Либийците ме гледаха като бог.

Погледнах ги и ги попитах на арабски как се чувстват.

“Шукрам. Кулльо коис, кулльо тамам.”(Благодаря. Всичко е наред, всичко е точно), отговори единият от тях.

Този път Томето не прояви интерес какво си говорим с либийците. Казах му да седне отпред до мен, а либийците отзад и потеглихме. Сега вече Томас се чувстваше далече по-сигурен.

“Защо веднага не отиде да оправиш повредата, щом си знаел какво точно се е случило? Защо трябваше едва ли не цял час да стърчим в тази пустош?”, попита учуден той.

“За да ни уважават, Томе. Иначе щяха като нищо да кажат, че те и без това са щели да направят тъкмо това”, обясних му аз набързо някои тукашни табиети.

На едно место пътят направо беше отвлечен от порой. Да, от истински воден порой. Това се случва много рядко в пустинята, но ако те завари дъжд в коритото на някоя “река”, оставяй всичко и бягай на високо.  Водата пристига като цунами и помита всичко по пътя си.

В падината бяха поникнали треви, даже и цветя. Беше много красиво. Разбира се, от тази красота скоро нямаше да има и помен.  Тръгнахме по следите на колите, минали преди нас и отново стъпихме на “Магистралата”. Когато наближихме Себха, от “Фантата” и минералната вода нямаше и следа. Томата бе изпил поне 80% от тях. Както и да е, пристигнахме в Себха, където вече ни очакваха. Нашите либийци веднага започнаха да описват премеждието с колата, сочейки ме с възхищение. Всички ни гледаха с неподправено уважение. Едва тогава Томата разбра защо не съм се намесил веднага в отстраняването на повредата.

Настаниха ни в един от построените навремето от “Техноекспотстрой” блокове и след час шефът на “Марса Брега” в Себха и неговият заместник дойдоха да ни вземат за вечеря. Казаха ни, че в същия блок на по-долния етаж живеят две български лекарки.

Вечерята се състоя в един хубав ресторант, който аз не познавах, явно построен след последното ми идване тук. Яденето ни се стори много вкусно, навярно защото бяхме много изгладнели, особено Томето. За съжаление, по понятни причини, на масата липсваше любимата ни “огнена вода”.

Обясниха ни, че на другия ден в този ресторант ще вечеря самият полковник Кадафи. На мен това никак не ми се хареса, защото си помислих, че при това положение, няма да ни пуснат в ресторанта и ги попитах има ли друг добър ресторант в града. Те разбраха опасенията ми и казаха, че вече са говорили с началника на полицията, който, разбира се, бе информиран за нашето пристигане и той казал, че и ние можем да вечеряме в ресторанта, естествено, не на масата на полковника, а доста в страни. Една приятна новина.

Сутринта в осем часа дойде един либиец и ни отведе до базата на “Марса Брега”, където ни очакваше шефа със своя инженер. Бяха осигурили закуска, което беше приятна изненада за Томата. След закуската разгледахме базата и автомбилния им парк и понеже беше едва десет часа, попитах дали могат да ни осигурят кола да идем до Убари, където имаха филиал. Казах им, че вече съм бил там и няма защо да пращат човек с нас. Те приеха с готовност. След десетина минути пристигна един почти нов Лендровър и шофьора ми подаде ключовете.

“Трябва ли наистина да ходим до този, как се казваше, град?”, попита Томата.

“ Убари. А защо да не идем? Нали затова сме тук. Трябва да видим лично пътните условия, както и автобазите им. Даже, ако имаме време, трябва да отидем и до Гат. Разбира се, не днес, защото Гат на към 700 км. от Себа, чак до алжирско-нигерийската  граница, а Убари е само на стотина километра.”, отговорих аз.

“Сега пък до Гад! Я  да заминаваме за Бенгази и да не се мотаем повече тук. Никакъв Гад”, категоричен беше Томата.

“”Гат, а не Гад.”

„Гат – Мат, да се махаме от тук.”

„ Добре де, това ще решим утре, но много ми се иска да се разтъжа с този край. От десет години не съм бил там. Ти не можеш да си представиш какви скални образования има там, какви рисунки отпреди хиляди години, ще видим миражи. Дори никак няма да е лошо да  отидем и до Морзук, а оттам да прескочим до Чад, защо не и до  Нигер. С визите ще се оправяме на границата, имам опит. Само гледай да не загубиш пачката с доларите.”

“Хайде холан, само археолози не сме били. Не стига “Гад” и този “Борсук”, ами отгоре Чад и Нигер. Остава да отидем и в Патагония. Давай за Бенгази, бе човек.”, не се предаваше той.

Въпреки че разстоянието не беше голямо, за всеки случай либийците заредиха  двата резервоара догоре, сложиха допълнително две туби бензин, каса минерална вода (никаква “Фанта” повече), термос с чай, печено на грил пиле, хляб и потеглихме.

Томата скоро се развесели, гледайки стадата камили и кози, загърнатите лица на бедуините и безкрайната пустиня. Най-голямо впечатление му направи един либиец, облечен в син военен шинел.

“Този е побъркан. В тази жега с този вълнен шинел?” дивеше се той.

Постарах се да му обясня, че шинелът го пази от горещината, но той не повярва и предпочете да се заеме с пилето.

Имаше големи участъци без пясък. Само, като че ли разпръснати от някого, черни камъни. Пътят всъщност беше писта, проправена от булдозери, които бяха избутали големите камъни встрани. Гледката направо беше мрачна - същински лунен пейзаж. Всъщност това бяха “железни” камъни – магнетит с  до 50%, дори и повече,  желязо.

Спомних си как, когато строяхме летището в Себха, събирахме такива камъни за производство на чакъл, необходим за бетона, с който правехме пистата. Камъните трошахме с челюстни трошачки, чиито челюсти бяха направени от извънредно твърда манганова стомана. Само след осем часа, челюстите се износваха и не можеха повече да захапват камъните. Тогава ги обръщахме и след още осем часа ги сменяхме с нови. Вечер ясно се виждаше как от каменотрошачките се издигаха искри до петдесет метра. Истинска феерия, но много скъпа. Мисля, че по-здрава писта от тази в Себха няма другаде.

В тези участъци (по-голямата част от разстоянието), пътят представлява твърда  вълнообразна основа, по която трябва да се движиш или до 30, или над сто километра в часа, иначе оставаш без бъбреци.

 “Я спри, спри!”, извика по едно време Томата и отиде да пусне една вода.

След като свърши тази много отговорна операция, той се наведе, взе нещо и се върна захилен в колата.

“Погледни само какво се получи заради твоя “Барзук”, радостно каза Томата, показвайки ми нещо като грахово зърно.

“Не Барзук, а Мурзук, пък ние отиваме в Убари. И защо си се захилил толкова за това каменно зрънце?”.

“Ама че си профан в тези работи. Това е камък, който току-що изхвърлих и край с бъбречните проблеми, поне два месеца.”, вещо обясни Томата.

Разбира се, не пропусна да се похвали, че   веднъж бил изхвърлил и по-голям камък. Той бил колкото бобено зърно и когато го показал на едни мадами, те просто хлъцнали.

“И защо пък чак толкова са се впечатлили?”, недоумявах аз.

“Ето пак. Това да не са твоите машинарии и токове? Явно те са били по-умни от теб, защото веднага се запитаха какво пък е това чудо, през което е излязъл този огромен като орех камък”, скромно отбеляза Томата, без да се стеснява от порастването на този исторически камък от бобено зърно в орех и то за секунди.

 Пристигнахме в Убари, огледахме “базата” на “Марса Брега”, състояща се от две дълги помещения като гаражи за леки автомобили и няколко цистерни, паркирани на един пясъчен плац и влязохме в едно ресторантче, по-скоро капанче. Виждайки грила, на който се въртяха пилетата, той попита:

“Пак ли ще ядем пиле на грил?.”

“Не, този път ще ядем овнешки шиш кебап.”

“Дано да е хубав.”, облиза се той.

Хубав не хубав, но дали защото беше се стръскало всичко по пътя, той изяде кебапа като ярмомелка и въпреки забраната ми, изпи три студени фанти, „защото” както обясни, при такова ядене обезателно трябва да пийне нещо газирано, иначе щяло да му стане тежко.

Надвечер се върнахме в Себха. Хората от “Марса Брега”, с изключение на един служител, си бяха отишли. Той ни каза, че Лендровърът е на наше разположение, че имаме запазени места за самолета утре в петнайсет часа за Бенгази, където в девет часа на другия ден има уредена среща с главния директор на “МАРСА  БРЕГА”. Добави, че неговият шеф ще ни вземе в утре дванайсет часа, и след като обядваме, ще ни закара на летището.

“Ех, слава богу, най-после да се махнем от този ад.”, зарадва се Томето и добави: “Тук и с топ не можеш повече да ме задържиш.”, след това погледна часовника си – навярно искаше да пресметне колко часа остават до на пущането на тази, според него, каторга.

Паркирахме пред блока, в който бяхме настанени и слязохме от колата. Пред входа срещнахме две хубави жени, които говореха на български.

“Салам Алейкум”, поздравих ги аз.

“Алекуму салам”, отговориха те и побързаха да влязат във входа.

“Добър вечер.”, поздравих ги отново аз.

Те се спряха стъписани.

“Ама вие българи ли сте?”

“Да, българи сме. Защо се зачудихте толкова?”

“Защото това се случва толкова рядко при нас. По какъв повод сте тук?”, отговори и веднага попита, едната от тях.

Нямаше как, трябваше да се представим, нещо, което и направих:

“ Това е доктор Никифоров, главен инспектор в Министерството на здравеопазването, а аз съм доктор Петров, негов заместник. Приятно ни е да се запознаем”

Те се объркаха още повече, но също се представиха, ръкувайки се с нас. “Доктор Никифоров” допълни:

“Тук сме да проверим при какви условия работят нашите медицински кадри в Либия и най-вече да видим на место как си изпълняват задълженията, защото има “известни” оплаквания от либийска страна”

Горките жени помислиха, че са дошли някакви свирепи ревизори и почти се разтрепериха.

“И от Себха ли има оплаквания? Тук при нас всичко е нормално и спокойно и никой досега не е изказвал някакво недоволство от нашата работа.”, едва ли не се оправдаваха те.

“Това ще разберем следващите две седмици, а сега ще получите първата си задача.”, продължи строгият доктор Никифоров.

“Да да, кажете какво трябва да направим?”, с готовност отговори едната от тях.

“Нищо особено. Трябва да си облечете най-хубавите дрехи, защото тази вечер сме канени на вечеря в ресторанта на езерото от полковник Кадафи и е желателно вие да дойдете с нас.”

“ С Кадафи на вечеря! Леле, господи! Ами, че какво ще правим ние там?”, развълнувано попита втората лекарка.

“Местното население трябва да види с очите си, че техният ръководител има най-добро отношение към нашите кадри. Ако не искате, може и да не дойдете, но аз съм длъжен да отразя това в доклада си.”, заключи „главният инспектор” на МЗ.

“Щом трябва, разбира се, че ще дойдем, но все пак ни е нужно малко време да се подготвим”, отговори първата.

“Естествено. Ще ви стигне ли час и половина?”, попитах аз.

“Напълно.”, обади се втората.

“Тогава да действаме. След час и половина пред блока!”, изкомандва “доктор Никифоров”.

Когато в уреченото време, слязохме долу, Томето стана разноглед. Пред нас стояха две елегантно облечени и много красиви жени.

Качихме се в Лендровъра и отидохме в ресторанта. Ако кажа, че наоколо е гъмжало от полицаи и бодигардове, значи твърдението ми е твърде далеч от истината, ако въобще има нещо общо с нея. Само на входа имаше двама местни полицаи, които ни се поклониха учтиво, предполагам по-скоро на докторките, отколкото на нас с Томата. Хората отвън ни гледаха с изумление, знаейки, че тази вечер ресторантът е затворен за тях. Лекарките също забелязаха това и явно им стана много приятно, въпреки че още не можеха да се освободят от притеснението си.

В ресторанта имаше една голяма маса във формата на буквата “П”, както при нашите тържествени вечери и една маса в ъгъла, при която ни отведе посрещналият ни  келнер. Нямаше никакви други хора. Естествено, полицаите, както и хората от ресторанта, са били предупредени за нашето идване, вземайки ни за VIP персони, придружени от своите сънароднички, които те и без друго познаваха.

Оставихме на дамите да избират ястията, като “доктор Никифоров” не пропусна да отбележи, че днес не сме обядвали и ги посъветва да не се съобразяват с цените, като допълни професионално:

“Главното е да е вкусно и питателно.”

“И достатъчно”, коригирах бързо пропуска на Томата, което силно го зарадва и бях възнаграден с благодарен поглед.

Направихме поръчката и в това време пристигна полковник Кадафи, придружен от цяла свита първенци от областта. Видя ни, усмихна се свойски и ни поздрави с кимане на глава. Докторките изумяха.

Може би заради посещението на първия ръководител на държавата, но яденето наистина беше отлично. Нашите сънароднички се успокоиха, дори започнаха да ни разпитват за България, но не смееха да напуснат официалния тон. Тогава им казахме, че сме се пошегували, че не сме никакви инспектори или ревизори и въобще нямаме нищо общо с медицината. Щастливи от тази развръзка, те се смяха дълго и искрено. Чак тогава се отпуснаха напълно и една през друга задаваха въпроси или разказваха истории от Себха. Просто бяха зажаднели да си поговорят с българи, извън колегите си. И тяхната не беше лесна. Две хубави и интелигентни жени, запокитени в пустинята. Това не се прави от някаква прищявка.

Вечерята премина прекрасно, накрая “докторът в оставка” плати щедро на келнера и ние тръгнахме към изхода.Погледнахме вкупом към Кадафи, той ни забеляза и пак ни кимна с усмивка.

Пристигнахме пред блока и започнахме да се качваме нагоре. Когато вече бяхме пред тяхната врата, те се спогледаха и едната ни покани на кафе.

Томата, без въобще да ме поглежда, веднага потвърди:

“С най-голямо удоволствие. Колкото и странно да е, но аз обичам да пия кафе точно по това време, а пък в такава компания това ще си е истинска наслада.”

Какъв човек! В едно изречение можа да комбинира и истинска измислица, и самата истина. Но това не е кой да е, а Тома Илчев.

Влязохме в апартамента им (две стаи, хол, кухня и баня) и веднага се усети друга атмасфера. Всичко беше чисто, подредено и то с вкус, уютно... въобще извънредно приятно.

Момичетата веднага приготвиха прекрасно кафе, извадиха и някакви сладки. Създаде се много приятна, непренудена атмосфера. С две думи, на всички ни беше хубаво – просто не усетихме как са се изтърколили няколко часа.

Когато си тръгнахме, докторките казаха, че утре (всъщност днес)  им е свободен ден (беше петък) и искат да се реваншират за тази чудесна вечер. Затова ни канят на вечеря при тях, като обещаха да направят и специална баница.

“Трогнати сме от поканата, но утре в три след обяд летим за Бенгази.”, избързах да отговоря аз, преди Томето да е приел поканата.

Веднага пролича, че този отговор просто  ги натъжи.

“Толкова ли е наложително да заминавате? Не може ли да го отложите за няколко дни, или поне за един?”, попита с надежда в гласа си едната от тях.

“Е, чак толкова наложително не е, още повече, че на всяка цена трябва да отидем до Гат.”, издекламира Томата, този любител на пустинята и скалните рисунки.

“Вярно е , че трябваше да ходим до Гат, даже до Морзук, но когато се върнахме днес от Убари ни предадоха, че вдруги ден сутринта имаме важна среща с генералния директор на “Марса Брега” в Бенгази и колкото и да съжалявам, не можем да останем.”, категорично отговорих аз.

Томата ме погледна с изпепеляващ поглед, но аз останах непреклонен.

“Тогава за колко часа да бъдем готови със закуската?  И какво искате да ви приготвим за обяд?”, попитаха тези прекрасни момичета.

“За закуската голямо благодаря. Ще дойдем в осем и половина, но за съжаление няма как да откажем  на либийците поканата им за обяд.”, пак побързах да изпреваря отговора на Томето.

“Но ако все пак не заминете, нали ще ни се обадите? Може и самолетът да не пристигне. Има такива случаи.”, отново с надежда попита едната другата докторка.

“Това ще е първата ни работа.”, обеща веднага Томата, обнадежден, че аеропланът сигурно вече се е счупил и няма да излети от Бенгази.

Пожелахме си лека нощ и ние тръгнахме за горния етаж. Томата къде на ум, къде на глас, редеше куп ругатни по мой адрес.

Сутринта в осем и половина слезнахме за закуска. И двете докторки бяха с направени фризури, красиво облечени и ни се сториха още по-хубави, което Томата не пропусна да отбележи. Браво на него! Стана им много приятно. Поканиха ни на масата, отрупана с прясно приготвени мекици, омлети, плодове и т.н. Чудех се кога са успели да приготвят всичко това, след като имаха на разположение само часове. Закуската продължи до единайсет и половина. Накрая казах, че е време да ставаме.

“Ако има Господ, то днес няма да има никакъв самолет за Бенгази.”, промълви едната от тях, по-скоро на себе си.

“И утре също.”, добави другата.

“Аз нямам нищо против Господа, ако той наистина е толкова съпричастен.”, завърши Томата, един доказано заклет атеист.

“Аз в Господ не вярвам, но ако метеорологическите условия са много лоши, могат да отменят полета.”, изказах професионалното си мнение.

“Тогава защо не питаме в летището?”, веднага се обади Томата.

“Ако има нещо подобно, то шефът на “Марса Брега” в Себха ще ни каже и то до час.”, отговорих аз.

“Ами ако някой от вас получи жлъчна, бъбречна , или сърдечна криза?”, вече професионално попита едната лекарка.

“Сега я втасахме. Томата като нищо ще се свлече на дивана и няма да мръдне.”, помислих си аз.

“Аз наистина имам бъбречни кризи и даже вчера изхвърлих един голям камък.”, каза той и ме погледна с молба в очите си.

“Което значи, че скоро няма да имаш криза.”, реагирах веднага аз, но после за да смекча малко коравосърдечието, си продължих: “Откровено казано, при всички случаи бих предпочел да бъда здрав в компанията на такива красиви момичета като вас, вместо да лежа болен. Виж, ако няма самолет, тогава наистина можем  да си направим и да изпълним една хубава програма с пътуване из пустинята, която да ни е трудно да забравим и то не за друго, а защото няма да искаме. Но за съжаление, сега трябва да тръгваме - всеки момент ще дойдат да ни вземат.”

Сбогуването беше колкото сърдечно, толкова и тъжно.

Единственият виновник за заминаването ни, бях аз. Знаех много добре, че без каквито и да е проблеми можех да се обадя в Бенгази и да отложа срещата за по-късно. Можехме да останем в Себха още няколко дни, даже седмица, през които при всички случаи щях да направя, интересни пътувания из любимата си пустиня и то в централната й част,  но... Но, не го направих. И защо? Навярно защото, глупостта, която обикновено посещава хората, този път споходи и мен самия.

Точно в три часа, самолетът се отлепи от пистата и отлетя за Бенгази, а долу на летището две смаляващи се фигури продължаваха да ни махат с ръце.

Дълго време след това Томето не можеше да ми прости тази, според него “нечовешка глупост, придружена с йезуитска жестокост”.

А може и да е бил прав?!