Останах жива

✨ Глава 1 – Детство и съдба

Здравейте.

Пиша тази книга, за да разкажа как преминах през всичко, което животът ми поднесе — и как, въпреки болката и трудностите, останах цяла. Това е моята история – истинска, тежка, но пълна със сила.

Всичко започна на 2 септември 2012 година – денят, в който се родих. Всички бяха в еуфория – радостни, щастливи, обичани. Детството ми мина безгрижно, на село – пълно с игри, смях и тичане по улиците.

Когато сестра ми се роди на 24 октомври 2018 година, всичко стана още по-интересно. Аз помагах на мама – сменях памперси, хранех я, возех я с количката. Грижата за нея ми носеше радост.

Баща ми през това време често беше далеч – работеше, пътуваше постоянно, и понякога го нямаше по цяла седмица.

Сестра ми порасна, стана на три години, и тогава се случи най-неочакваното – раздялата на мама и татко. Беше 2022 година. Те се скараха и взеха това тежко решение. Аз и сестра ми дори помагахме да се събира багажът му. Безброй пъти сме били част от техните караници… и това остави белег в мен.

След време мама започна да усеща липсата на мъж до себе си.

И през 2023 година се събра с Михайл – човекът, когото тогава смяташе за любовта на живота си… но който ни разруши.

Запознанството ми с него беше странно. Аз не знаех нищо за него – дори името му. Бяхме в зелена Опел Астра. Той караше, аз влязох в колата, и той целуна ръката ми:

„Здравей, Вали.“

Така започна всичко.

Ходехме често на разходки – в село Рабиша. Беше забавно, изглеждаше мил. Но истината беше друга.

Михайл се занимаваше с наркотици – трева, кражби, затвори, съдилища. Аз го разбрах постепенно. Често бях около него и неговите приятели, които употребяваха… и това ме плашеше.

22 април 2023 година

Денят започна като слънчев и прекрасен. Решихме да отидем на село Рабиша, при баба му и дядо му. След това отидохме на Рабишкото блато. Той започна да „дрифти“ с колата – беше опасно, но на мен, тогава още дете, ми се стори забавно. Казах на мама, че е готино, и тя се усмихна. Не знаехме, че това ще е последната ни безгрижна усмивка.

Към вечерта Михайл отиде при свои приятели, за да пие.

Ние – аз, мама, сестра ми и баба му – тръгнахме до съседно село, за да помогнем на негова роднина. После се прибрахме в Рабиша, приготвяхме вечеря… и Михайл се обади по видео. Беше пиян, весел, кани ни да отидем при него. Мама се съгласи.

Отидохме. Той изглеждаше в добро настроение. Даде им на мама и сестра ми фанта. Аз не пих. Към десет часа мама реши, че е време да се прибираме.

Но тогава той каза:

„Какво, мислиш, че аз не мога да карам? Айде, сядай отстрани, аз ще карам!“

Беше мъртво пиян. Мама му отстъпи мястото. Тръгнахме.

Първият завой – нищо. Вторият – също.

На третия завой – пауу! Колата изхвърча в канавката и се блъсна в дърво.

Когато се събудих, всичко беше обърнато. Колата – наопаки. Главата ми болеше ужасно. Крещях:

„Мишоо! Мишоо!“

Той ме изкара през счупения прозорец. Опитах се да намеря телефона си, но не можех да движа добре ръцете си. Михайл извади сестра ми и ми я подаде – аз нямах сили и я изпусках.

Той удряше шамари на мама, която не помръдваше. Плачеше и викаше:

„Мило, обичам те! Събуди се!“

Аз също крещях:

„Мамо, събуди се, моля те, ако ни обичаш!“

Седнах до едно дърво, мравките лазеха по мен, а аз не усещах тялото си.

Изведнъж телефонът на Михайл звънна – беше братът на баба ми, Александър.

Михайл му каза, че сме катастрофирали. След малко Александър дойде и ни закара при прабаба ми в Рабиша. Болеше ме целият гръб, не можех да мърдам.

Извикаха линейки от Видин и Белоградчик. Когато пристигнаха, ни качиха – мен и сестра ми. В Белоградчик се прехвърлихме във видинската линейка. Лежах, сън ме обземаше, но се страхувах да заспя… не знаех дали ще се събудя.

След около 25 минути бяхме във Видин, в спешното. Лежах в стаята, до мен беше баба ми.

После чух, че мама и сестра ми били в безсъзнание и ги прехвърлили в болницата в Плевен. Баба ми остана с тях, докато не се възстановиха.

През това време живеех при дядо ми във Видин. Не можех да се движа почти седмица. Той се грижеше за мен с обич – всеки ден ми купуваше кола и сандвич, за да ме зарадва.

И до днес съм му благодарна за това.

💔 Това беше началото на всичко, което промени живота ми завинаги.