XLV
След месец с Тодор Балина стигнахме и до трансилванския град Алба Юлия, където преговаряхме лично със седмиградския княз Сигизмунд Батори. Ние го убеждавахме, че щом се видят християнски байряци оттатък Дунава, то недоволните от османлиите, ще се вдигнат, за да смажат тиранията и агаряните лесно ще бъдат прогонени чак и от Цариград.
По-късно с Балина посетихме и влашкия град Търговище, където разговаряхме с пратеници на Михаил Храбри и на австрийския император Рудолф II. Убеждавахме ги, че всички християни на юг от Дунава, вече не могат да понасят робството и ако влашкият войвода или друг предводител премине реката поне с петнадесет-двадесет илядо ратници, ще го подкрепят и местните люде. Но истината беше, че ние нямахме пълно доверие на Михай Витяз. Отдавна той се стремеше да покори Трансилвания и Молдова и да обедини под скиптъра си всички земи, населени с румъни.Та не малко бяха враговете му не само вън от страната, но и вътре в нея. При нападенията на неговата армия страдаха не само агаряните, но и българите. Много села бяха опожарили войниците му и илядо глави добитък бяха заграбили и откарали във влашките земи и сега Балина направо рече на пратениците: ”Българите с нетърпение очакват християнската войска и са готови да я подпомогнат, но ако тя започне да се отнася грубо, да граби и да пакости, то те могат да се обърнат срещу нея и в помощ на турците.”
Илядо петстотин и деветдесет и осмо лето бе най-неспокойното, което някога бях преживявал. Продължих да обикалям от село на село и да убеждавам народа, че при даден знак трябва да се вдигне срещу подтисника, а ако дойде християнска армия - смело да се присъедини към нея и да отхвърли най-после игото на османците. Не ми беше лесно, защото някои вече си бяха напатили и повече се страхуваха от человеците на Михаил Храбри, отколкото от турчолята. Опитвах се да ги успокоя - казвах им, че с Тодор Балина сме отправили предупреждение до предводителите –подчинените им да се отнасят добре към българите и да не им пакостят. Но не всички вярваха на влашкия войвода и на людете му, та някои вместо да мислят как да помогнат на християнската войска, започнаха да умуват как да спасят домашните и стоката си. Често, покрай мъките на тези хорица, ме обхващаше неясна тревога и за моите близки, които бях оставил във Филибе и толкова лета нямах от тях ни вест, ни кост. Боже, кога най-после ще мога да се върна в родния си градец и да ги видя? Аз самият бях притеснен и това сигурно проличаваше по време на проповедническите ми дела. Балина бе много по-убедителен от мен, а и като пръв благородник в Никополския санджак, населението го уважаваше и той повече българи от мен успя да закълне пред Божия кръст и пред Евангелието - до смърт да се борят срещу агаряните.
Есента на илядо петстотин и деветдесет и осмо лето настъпи по-красива отвсякога. От известно време аз се бях установил в Никопол - в дома на Тодор Балина. Често се разхождах покрай Голямата река и се любувах на спокойно ширналите се води. По залез слънце те проблясваха ту златни, ту кървавочервени и страшни, сякаш мълвящи истории за тежки битки. Но не ми остана много време за съзерцание. През месец ноември илядо петстотин и деветдесет и осмо лето научих, че войска на Михаил Храбри била навлязла в земите на юг от Дунава и разбила армията, командвана от доростолския паша. Забелязах, че във Великия Никопол започнаха да се укрепяват османски аскери. Балина побърза да предаде това на своите пратеници и искаше по всички поселища до Търновград, в балканските и дори оттатък планината, да се занесе, че се започва Святото дело, та християните като един да се вдигнат на бунт и подпомогнати от войниците на Михай Витяз, да освободят земите си от агаряните. Дванадесет илядо свободни хайдути бяха на нашето и на разположението на Храбри. По план, обучени вестоносци започнаха да донасят на войводите им за нападението и четите вече завземаха всички проходи в Балкана, че и пиле да не може да прехвръкне, а камо ли да премине султанов пратеник или пък турски ратник.
Тъкмо с Тодор Балина и с още неколцина съзаклятника се канехме да потегляме към българската старопрестолнина, току до дома на търговеца се започна страшна пукотевица. Оказа се, че през мразовитата нощ влашки отряди били преминали Голямата река близо до Никопол. Сега те нападаха града. Балина ми беше разказвал, че през илядо петстотин и деветдесет и шесто лето български хайдути, предвождани от далматинеца Дели Марко, прехвърлили Дунава, недалече от Никопол. Те връхлетели връз Плевена града и там пленили мютевелията с домородството му, отвлекли доста турски първенци, натоварили се с ценни такъми и пак се върнали в Никопол. Ама тук ги причаквали еничари и агаряни, та тогаз настанала голяма сеч, но хайдутите победили и по живо и здраво оттатък реката преминали. Сега, като отново стана напечено, ние грабнахме оружията си и се отправихме към конака, откъдето се чуваше най-голямата олелия. От съседните къщя наизлизаха и други мъже, готови за бой и когато наближихме мястото на битката, вече бяхме цяла чета. Един влашки бабаит се засили насреща ми и сигурно мислеше, че се бия на страната на османлиите. Аз сварих да викна на неговия език: ”Долу султана! Да живей Михай Витяз?” Той свали сабята си, ама за малко да ме разсече. Разбрах, че человеците на Храбри много не различаваха турчолята от българите, въпреки че мисионерите толкова бяхме говорили и за отликите в облеклото, и че требе власите да се държат добре към местните, за да им помогнат и те в боя срещу агаряните.
Имах късмет, че знаех някоя и друга дума на влашки и това сега ме отърва да не загина от ръката на християнин. Витязуловите люде бяха като дива орда, та трудно можеше нещо да им се обясни и да се разчита, че ще изпълняват казаното. Но нямах време за мислене - започнало се беше и аз развъртях сабята си срещу изскочилия срещу мен османец. С няколко удара го повалих, а вече други двама налитаха върху ми. Добре че Балина се зае с единия, иначе скоро щях да лежа в пръстта, защото другарят му се оказа упорит и сръчен. Зор видях с него и още по-тежко стана след като поразникът успя да ме удари в плешката. Тогава големият Балинов син се намеси и ме спаси от сигурна смърт. Остра бе болката ми, та реших да се прикрия зад един дувар и да стрелям с тюфенката си. Така сторих и вече бях проснал на земята трима султанови аскера, когато видях да се впускат в боя петдесетина млади момци. Познах някои от тях - бяха българи от околните села. С Тодор Балина неведнъж бяхме ходили по домовете им, за да ги убеждаваме да се вдигнат на бунт срещу агаряните. Отдъхнах си - помощта им дойде точно навреме. Не след дълго към нас се присъединиха още смели мъже. Големият Балинов син - Лазар се казваше, се сети за мен и се заоглежда, като ме викаше по име. Обадих му се и скоро той се озова зад прикритието ми.
- Как си, бачо Доброславе? Боли ли те много? - загрижено ме попита .
- Нищо ми няма, Лазаре. Ще се оправя. Ти ме остави, а върви да помогнеш на тейко си, че кой знае как са го притиснали поганците! - бързо отпратих момчето и задебнах сгода, за да прибягам зад близкия геран, откъдето можех безопасно да огледам наоколо и повече врагове да поваля. Ето - засилих се и след няколко разкрача, усещайки че стрелят по мен, прилегнах и лазешком се довлачих до избраното място. Доста изпитания имах вече зад гърба си, та бях нахитрял - помислих си гордо аз, като разбрах че много не съм пострадал.
- Още Витязулови люде идват! - радостно завика един бунтовник.
- Напред, българи! Да съсечем тираните! - извиси глас Балина.
Излязох от прикритието и стискайки зъби, успях да развъртя сабята си. От всички страни чувах свистене, чаткане, викове, удари на боздугани, пукотевица. По едно време ми се зави свят и паднах.
Събудих се в дома на Тодор Балина. Над мен се беше надвесил Лазар и бе опрял ръката си на челото ми.
- Още гориш. Лоша е раната ти - рече той и аз забелязах, че едното ми рамо е цялото овързано.
- Какво стана? Къде е тейко ти? - разтревожено попитах, след като се опомних.
- Радвай се - заедно с ратниците на Михай Витяз разбихме султановата войска, а тате, с останалите бунтовници, потегли към Търновград!
- А ти що щеш тука, Лазаре? Да не си останал заради мене? - уплаших се аз.
- Не, бачо Доброславе. Татко поиска така да бъде. Той мисли, че и в Никопол негови люде трябва да има - на мен разчита да турям ред в града, дето от турчолята завзехме, а също и да се грижа за къщата и търговията, защото аз съм най-големият от синовете му - успокои ме Лазар.
XLVI
В редките мигове, когато не четях житието на Доброслав, не успявах да се изолирам напълно от случващото се покрай мен, а все подочувах нещо и то отново започваше да ме тормози. Сега разбрах, че съдят две четиринадесетгодишни девойки, които убили по-особено жесток начин тяхна съученичка. Едното от обвинените момичета показало в съда бележника си, за да докаже със своите шестици, че е умно и трудолюбиво дете. С пострадалата си в Кербала глава мисля, че човек, способен да извърши убийство е по-добре да бъде глупав, за да не обмисля престъплението си. Всъщност, не е ли най-важното възпитанието на хората? Образование, без добродетелност и внимателно отношение към заобикалящите, е като изгнило дърво, което всеки момент може да рухне. За съжаление, все по-често забелязвам как някои родители не обръщат нужното внимание на своите рожби. Има учители, които са безразлични към учениците си или пък въобще не ги и познават. Резултатът е - общество от невъзпитани и посредствени същества. Като се ровех из книгите в библиотеката, намерих една, в която бяха събрани мисли на видни личности. Казаното от американския религиозен проповедник и писател Уилям Елери Ченинг / 1780г.-1842 г. /, ми направи много силно впечатление: ” За възпитанието на детето се изисква много повече проникновено мислене, много повече мъдрост, отколкото за управление на държавата.” Кога ли ще осъзнаем това и ще започнем да го прилагаме? Тъй трудно е младият човек да изплува от помийната яма, която му предлагат повечето възрастни, бъкаща от телевизионни предавания, изпълнени с насилие, от ямата, препълнена с вестници и списания, които се стремят да печелят читатели, отразявайки живота на утайките на обществото. Сякаш днес, в началото на 2005 година, колкото си по-дебеловрат и нагъл, толкова си по-уважаван и известен сред многобройните си себеподобни, от които сякаш се състои светът. Дали вече правилно възприемам действителността? Дано това да е един кошмарен сън и по-скоро да се събудя! Но всеки ден на вратата ми звънят представители на домове за сираци, за да събират помощи за останалите без родители деца. Защо държавниците допускат да няма достатъчно средства за отглеждането, възпитанието и образованието на чедата на Българския Народ? Защо няма пари дори и за лечението им, а изцяло се разчита на благотворителността на някои случайни хора и организации? Недостойно е и отношението към многодетните семейства. Тъй нареклите се “нормални” се присмиват на майката, която се е решила да роди, отгледа, възпита и образова повече от две деца и не само не й помагат, а като кир Михалаки – героят от произведението на Христо Ботев “Това ви чака!”, често намират начин да й подхвърлят, че като няма достатъчно пари, не е трябвало да ражда. А управляващите сякаш не обръщат внимание на тези “дребни проблеми”, защото пред тях стоят винаги по-важни.
В стаята, на едно рафтче, бях поставил две икони: на Света Богородица и на Христос. Сега отново се замолих пред тях - за закрила на Българския Народ и да имаме най-после свястни управници, както и Родина, с която да се гордеем. Желанието ми за отмъщение отдавна беше отстъпило място на стремежа ми към промяна, но без насилие. Вече мразех ритането по задниците, било то и на министри, ненавиждах войните и уж мироопазващите действия, но изпълнени чрез принуда. Открих други ценности - Възпитанието и Образованието на всички хора и вярвах, че чрез тях светът ще стане по-добър. Бях станал последовател на идеите на видния българин Любен Каравелов и на тези, на великия руски писател Лев Толстой - за несъпротивление на злото с насилие и непрекъснато мислех как да се постигне мечтания от мен обществен ред, но с разум, законност и внимателно отношение дори и към тези, които са зли. Какви утопии, Боже! Нима е възможно всичко това? Та нали на Каравелов принадлежат и словата, че свободата вече не ще Екзарх, а иска Караджата! Винаги досега е имало поне една свръхсила, която е заставяла слабите, колкото и възпитани да са те, да й се подчиняват, лицемерно да я ласкаят и величаят, за да не бъдат стъпкани от нея. Как при наличие на толкова “зло”, то може да бъде победено с похватите на “доброто” ? А насилието винаги поражда ново, още по-жестоко и така - до безкрайност. Живеем в един порочен кръг, от който човечеството не намери ли изход, сигурно ще се самоунищожи. Какво да се направи, за да се осъществят идеите на инженер Никола Димков за създаване на организация, която действително да опазва мира по света и тя да не може да бъде манипулирана от свръхсилния участник в нея? Хора, мислете, защото трябва да открием разковничето на Спасението! Мислете!
В изстрадалото ми сърце все пак напъпи някаква надежда и тя ме подтикна отново да разтворя житието на Доброслав и да напусна двадесет и първия век, за да разбера какво поддържа духа на ранения герой от шестнадесетото столетие.
Следва продължение
© Росица Танчева Все права защищены