И отидохме отново в съда. За трети път тази година. Чакахме в една зала със седалки, приличащи на тези на гарата. " Всеки влак си има пътници ", но моят здравичката го закъса. Излезе от релси. Остави ме с куфарите на гарата и чака разрешение, по кой коловоз да продължи.

Чакалнята не е на гарата. Чакалните са навсякъде...

Не ми се седи. Отивам до прозореца. Гледам навън. Спомних си сватбата и ми се насълзиха очите... 

Донесената рокля от България, която облякох за първи път вечерта преди сватбата и взе, че ми стана. Ах, мамо... Тичането по фризьор и цветарки, два часа преди сватбата. 

- Извинявайте, ще може ли да ми направите едно букетче? Така... с някаква бяла панделка...
- Да, разбира се! Какъв е случаят?
- Сватба! Букет за булката.

Жената извади някакъв тефтер и започна да разгръща страниците.
- Да, да прекрасно! Вие шаферката ли сте? Кога ще е сватбата?
- След два часа. За сега ни трябва.

Тя ни погледна смутено, почти обвинително и остави тефтера.
- За сега? А булката не си ли е поръчала? Защо вие ще и го взимате?
- Еми.. Не, не.. Не си е поръчала. На изпити беше до вчера в юридическия факултет. Еми то... аз съм булката!

Усмивка. Смях. Целувка в цветарския магазин с младоженеца. И удивения поглед на жената, тичаща из магазина да търси бяла панделка..

- Добре тогава. Ето Ви капаро. Ще се върнем след час да вземем букета.
- Чакайте! А букета, какъв точно го искате? Кръгъл или висящ? Малък или по-голям? С какви цветя да бъде?
- Булчински! Вярвам, че ще се справите!

И избягахме с теб ръка за ръка към фризьорския салон.
- Извинявайте ще може ли да ми направите прическа!
- Да кажете, каква прическа желаете?

Тука вече бях директна, защото имаше много чакащи лели за шампоан и няколко баби с боя на главите. А ние въобще нямахме време за губене. Тогава казах умишлено на висок глас:
- Официална. Вдигната! За сватба. Омъжвам се след един час!

Всички фризьорки се обърнаха. Чакащите дами свалиха списанията. Кокетните бабички с кърпи на главите се спогледаха. Всички се усмихнаха, поздравиха ме и една дама ми предложи да мина преди нея по ред.

Един ексцентричен, фризьор взе да се вайка:
- О господи! Официална прическа! Без проба! На чиста коса.. Mon Dieu, Mon Dieu!
Трябва да е с много фиби за да не падне кока! Лоренцио, шери! Бързо идвай тука! Булка си имаме! След час е сватбата! Отивай да я миеш!

Трябваше да съм красива.

Седнах да ме мият и като свалих палтото си, всичките фризьорки, четящите лели и боядисаните баби, които ме наблюдаваха, успяха да доловят с поглед, че съм малко бременна. Отново се усмихнаха. Някои започнаха да си шушукат. А в коремчето ми спеше малкият Алекс.

Ти клекна до мен, сложи ръка на корема ми и ми каза: 

- Гладен съм. Отивам да хапна нещо. Какво да ти донеса. 

След малко вече вървяхме ръка за ръка по улицата. С прическата и булченския букет, който бе просто прекрасен. Точно такъв съм искала, но не съм го знаела. И да и бях казала как да го направи, нямаше толкова хубав да стане. Бях щастлива. Гледахме се в очите и се усмихвахме.

След около по-малко от час, щяхме да сме женени. Щях да стана Мадам Ниеви, твоя жена завинаги. И ти мой съпруг. Седнахме в колата и потеглихме... Трябваше да бързаме. В къщи ме чакаха нашите. Трябваше да се гримирам и да сложа бялата рокля, воала... Нямах търпение.

А сега ме е страх. 

За разлика от сватбата, където младоженците са изкарани на показ. Щрак ! Тук, усмивка, там! При развода, адвокатите са се облекли в традиционни костюми: тога тип "Пингвин", а младоразводците са най-отзад. Вървят със склонени глави и не се поглеждат. Никой не ръкопляска. Никой не вика горчиво. Или "Vive les divorcés"! Няма картички с пожелания, пликове с пари, подаръци, поздравления, потупвания по рамото от роднини и приятели.. А как имам нужда от тях сега.

Даже и парти не е предвидено. А сега е най-нужно. Дайте нещо за пиене! На сватбата събираш приятели и роднини да се сприятеляват и сродяват двата клана. Но като се замислиш, това не е толкова нужно. Като сте постоянно заедно двамата, и ходите навсякъде заедно, искат не искат, с времето всички се сприятеляват с него/нея. Приемат я/го.

А като се развеждате всеки взима някаква страна. Хората започват да говорят. Чуваш слухове по твой адрес, а и по негов. Плюят го пред теб мислейки си, че по този начин ти симпатизират и ще ти олекне. А ти става все по лошо.

- Я по-леко с бащата на детето!

Ти го защитаваш и влизате в безсмислен спор. Ти защитаваш него, те тебе. А после и теб те насоляват. Чудя се, какво ли говорят неговите приятели за мен. А той дали ме защитава...?

Родителите се срамуват от теб. Споделят болката си пред техните приятели. И като отидеш на някакъв празник, в теб се вторачват по 15-20 чифта очи на лелички и чичковци, пълни със съжаление и съчувствие. Не към теб, а навярно към твоите родители. Към теб има упрек може би, че така си ги разочаровала. Надяват се с техните деца да не стане така.

Разочаровахме ги. Ние с тебе, бебе... Така ги разочаровахме... Кой е по-виновен: аз или ти?

Ах, сега имаме нужда от едно събиране на двата клана. Някой ще ми сипе ли нещо? От един голям празник с всичките приятели и родители, братята, сестрите, братовчедите... Баби и дядовци не може! Няма шанс да го разберат тоя развод. За родителите се надяваме.. Дано изкарат широката кройка, най-накрая. И да престанат, да престанат да мрънкат. Трудно е да си все в ролята на трън в очите.

Искам да видя всички познати лица от сватбата. И една реч, бих искала да произнеса на висок глас. А ти да стоиш до мене и да кимаш одобрително.

- Скъпи кумове, родители, мили приятели, драги гости!
- Тук сме се събрали днес, за да ви обявим официално нашата раздяла. Молим ви за вашето разбиране и подкрепа, в този важен момент в нашия живот.
- Скъпи кумове, простете ни, че ви разочаровахме. Вие сте прекрасни кумове и ще сте винаги специални за нас. Вие ще сте кръстниците на детето ни. Ние завинаги ще останем свързани един с друг заради нашето дете и вашия бъдеш кръщелник. Обичаме ви. Простете ни..

- Скъпи родители, ние разбираме, колко тежко за вас е да преживеете развода на детето си. Разбити са надеждите ви за нас, да изградим също като вас, едно стабилно семейство. Моля ви простете ни, че Ви причинихме тази мъка. Молим Ви за прошка. От сърце ви молим за подкрепа. Молим ви за утеха и разбиране. Трудно е да си родител. Искаш най-доброто за детето си. Когато преминаваме през такива моменти, се чувстваме загубени и слаби, тогава имаме нужда вие да се силни за нас. Имаме нужда от утеха и кураж, за да продължим напред. Вашите родители не биха разбрали това. Те са от по-старото поколение. Но ние вярваме, че вие ще ни простите, ще ни подкрепите, и ще разберете. Защото вие сте по-млади, защото сте готини, защото сте нашите родители. Защото ще продължаваме всички по някакъв начин да бъдем свързани заради детето. Защото всички тук обичаме Алекс. И защото той ни обича всичките. Той не се сърди на никой и не взима страна. А още няма и 5 години. Той е чист и просто обича. Алекс обича всички. Нека вземем пример от него!

И тук майка ми проронва една сълза.

- Скъпи приятели, Моля ви не взимайте отношение. Не осъждайте нито него, нито мен. Той винаги ще е бащата на детето ми. И аз винаги ще съм майката на сина му. Ние сме родители на това дете, което вие ще продължите да виждате. Ако не заради нас, то заради детето, не говорете лошо за майка му или баща му. Не странете от тях, не взимайте позиция. Не ни обсъждайте излишно. Обадете ни се. Питайте ни как сме. Поканете ни някъде. В такива моменти, човек има нужда от приятелите си. Останете наши приятели, каквито бяхте досега.

- Аз ужасно много се радвам, че се запознах с някой от вас покрай съпруга ми..
На моите стари приятели искам да кажа, благодаря ви, че го приехте сред нас. Той толкова се стара. Научи български. Стана православен християнин като нас. Моля ви не се променяйте спрямо него. Нека бъде винаги добре дошъл в България. Той е бащата на това българско дете.

- Нека тази вечер останем заедно, да танцуваме, да пийнем и да се веселим заедно. Нека нашия избор за тази раздялата между нас двамата не слага край на всички приятелства тук. Бъдете наши приятели! Да сме живи и здрави! Благодарим ви приятели, че дойдохте да споделите този важен момент с нас. Благодарим ви за подкрепата. Обичаме ви! Шампанско за всички! Наздраве! Диджей - музика!

Вървим в един коридор. На всеки десет метра има по една тежка врата, която адвокатите отварят, държат ни я и ни приканват да влезем.

А къде отиваме? Някой може ли да ми каже? Някой знае ли, че живяхме заедно. Че си направихме бебе!? Че ми разрязаха корема на две за да го извадят от там!? Някой знае ли, че познах в теб човека, с когото исках да направя това. Някой знае ли кога си отиде любовта? Защо не я догонихме? Някой Знае ли, а сега накъде!?

Още една врата се затваря зад нас. Адвокатът ти носи маратонки под тогата. Даже не се е дооблякъл, като хората. Пингвин с маратонки, за да не кажа смешник.. ама то е същото. Никакво уважение към на хората развода! А ти ми направи най-големия подарък, който е възможно да ми направиш спрямо обстоятелствата.. Дойде брадясал. Черна гъста брата, както най ги обичам. Над нея само очите ти се подаваха. Окончателно прежалих брака ни.
Чудех се дали няма да е по-добре да ти кажа, че не ти отива и че изглеждаш ужасно. Но от друга страна на кой му пука вече..

Последната врата се хлопна зад гърбовете ни. Видях бюрото на съдийката. Същински модерен офис. А тя, мамина душица златна.. С тези тежки шарени бижута по нея, прилича повече на врачка, отколкото на съдия по семейни дела. Чудя се от коя от двете има повече нужда човек, когато се разделя с някой. От врачка или съдия? За какво ще се съдим? Кажете по-добре какво предстои!

Ще изкрещя..

Защо съдия трябва официално да потвърждава думите ни, за да имат някаква стойност те? Имаха ли стройност думите ни в обредната зала или в църквата? Кого пак трябва да лъжем?
Само преди 2 месеца бяхме тук да искаме нова дата. Съдийката ни предложи 13-ти юни и ти единственото, което видя в тази дата е, не че е 13-то число. Не, че е два дни преди рождения ден на татко и десет преди рождения ден на детето. Просто че било четвъртък..

- Аа четвъртък..?

Какво зает ли си в четвъртък след два месеца? На Фектовка ли си? Мускетар ще те правим ли вече.

И тя каза нещо от сорта на:

- О, да разводите са винаги само в четвъртък!

Колко сладко. Така е! Женете се в събота, развеждайте се в четвъртък.. Така ще може да си го преспите една нощ и да сте напълно свободни за уикенда още от петък вечер. Далавера. Нали?
Ние с теб се врекохме за цял живот. А то какво се оказа.. От събота до четвъртък .. С пет години и половина между тях. 

Vive les divorcés! 

Защото живота продължава. И може би най-доброто предстои!

Да бе.. Преди се чувствах неловко в компанията на разведените. Не знаех какво да им кажа. На челото им сякаш имаше грозен надпис "Разведен", "Повреден", "Негоден" и "Емоционално осъкатен"..

Сега се чувствам неловко в компанията на женените и неженените, защото май аз нося този кофти надпис. Стои ми на челото отпред като регистрационен номер. А на стъклото лепенка "Бебе на борда". И никой не иска да влиза с мен в произшествие. Сама съм на пътя. Тъмно е. Всички отпрашиха в различни посоки.

Приятелите: и неговите и моите.
Родителите: и неговите и моите.
Надеждите и обещанията.
Любовта - нашата.

А детето се вози при мен. А аз дори нямам книжка.. Спрете! Става опасно! Събудете ме! Къде ми е семейството? Живота? Къде са усмивките и хората, които ви се радват, когато ви видят заедно?

Регистрационният номер на челото тежи ужасно. Виждат го и родителите и приятелите и бившите ми гаджета, учителите на детето и баба ми и дядо ми, съседите и стария продавач в магазина, който ме вижда винаги сама с детето. Подарява му шоколад и близалки. Харесва ли го или ме съжалява? 

Табелата, по добре да си я нося в къщи или да си я крия с бретон от любезните непознати. Но ако някой красив непознат ми погали косата, табелата веднага драска ръката му, като забележи изплашения ми поглед с вкус на минало..

Да, чувствам се ужасно сред познатите. Дори пред най-близките: родителите и старите приятели. Трябва да съм весела, ведра и оптимистична за да не ги притеснявам. Нашите и без това не спят от мене. А си мислеха, че ядовете свършват с пубертета. О не! Предстои им развода на детето. Ужасно.

Чувствам се ужасно пред хората. И женените и неженените.

Именно защото съм била от тази страна и знам какво си мислят. Женените се сравняват с теб. Изкарват рулетката от джоба. Изчисляват автоматично дали бракът им е по-дълъг и оцелял.

- О, те се ожениха...малко след нас. А вече се развеждат.
Или:
- Когато ние се женихме те бяха прекрасна двойка! Сигурно е намерил някоя друга. 
- Тя Венера, сега живеела с някакъв англичанин и с детето.
- Жан-Пиер искал да и вземе детето. 

Старите двойки е ясно.. Четат нравоучение на поразия:

- Като нас не всеки може! Тридесет години брак! И сме си заедно. Не мога без майка ти. Но и тя без мене не може. Не я гледай, че се оплаква! Без мен за никъде не е.. Младите днес не правят компромиси..

И ти изкарват и за подправка, някакви мъдри мисли, които са прочели във Фейсбук, като:
''Като ни питаха, как запазихме толкова дълго брака ни им отговаряме: (в един глас)  Навремето счупеното не се хвърляше! ''

Ей, ей, ей! Фейсбукари станахте - на крак с модата. Но разбрахте ли и ще разберете ли някога младите!? Едно време вас разбираха ли ви? Едно време заканвахте ли се да не станете такива ?
Мъдростта я разбирам, аз по друг начин. Не като упрек и нравоучение. А като прошка, протегната ръка и утешение..

А Неженените? Тези волни птички, готови за неволни сладки грешки събота вечер.. Бягащите от любовта. Търсещите и чакащите любовта. В тяхната чакалня никога не е скучно. Така им се радваш! В първия момент като ги видиш, те връщат в миналото. С носталгия и с блясък в очите ги питаш:

- Кажи сега. Има ли любов?

Пираш ти за нея.. Любовта. Любовта, в която ти още вярваш. Независимо от всичко.
Неженените, свободните, купонджиите... Сега като си вече и ти свободен смееш да си помислиш за миг, че можеш да влезеш и ти в техния клан.
Но като те видят, че се развеждаш, не само, че не те канят с отворени обятия, а неволно те прогонват с няколко споделени думи:

- Ох, страх ме да се обвързвам, да се женя.. Вземе да стане като с тебе накрая.
На плашило ме направиха..

Ходете по дяволите всички! Аз вярвам в любовта! Тя ще дойде отново и ще затвори очите ми с целувка. Ще затвори устите на всички. Ще изпълни с радост и сърцето ми. И моето и това на детето.. . 

Скръц. 
Една врата се отвори. Всички млъкнаха в коридора и ведрите мислите се изпариха. Появи се страх и буца в гърлото.

- Господин Ниеви, моля влезте. 

Викат го. Него. Сам. Без мене. Къде отиваш, скъпи? 

Изведнъж изкочи в главата ми заместник кмета, който ни женеше. Стои прав пред вратата на позлатената зала и казва:  

- Готови ли сте? 

Всички гости са вътре и чакат да влезем. Аз държа разкошния букет, усмихната и влюбена. Гледам до мен стои той. Красив, синеок и .. обръснат. "Да готови сме! –си мисля аз. - По готови не сме били никога. Цял живот чаках да те срещна. Още ли не сме женени?"

- Много сте красива! - ми казва някаква леличка, която изкочи от някъде да погледа..
Хванал бе ръката ми ти. Държеше в длан сърцето ми. Подадох крак да влезна в залата. Надникнах и видях усмихнатите ми родители. Приятелите с фотоапаратите.

Спрях се за миг, когато заместник кмета ми каза:
- Чакайте, паднал ви е кока от прическата. Един кичур се подава! - посегна нещо да ми го оправи.
Казах си "на кой му пука!"

Отговорих му:
- Няма нищо!

Погледнах те. Беше влюбен, усмихнат и мил. Казах ти:
- Хайде!

Ти отвърна:
- Добре.  

Влязохме. Всички пляскаха. Усмихваха се и ни обсипваха с овации и светкавици от безбройните фотоапарати. Всички се радваха. 

Vive les Mariés! Vive les mariés!

Вратата се отвори. И ти излезе от бюрото на съдийката. Гледаш в земята. Какво толкова има там, по дяволите? О да! Маратонките на адвоката ти! Голям смешник, нали, бебе? Хайде да си ходим вече!

Продължаваш да гледаш в земята. Мина покрай мен безмълвно и отиде да седнеш при оня с маратонките... 

Мой ред е. Буцата в гърлото се удвои и не ми дава да дишам. Не искам да ходя там. Потъпкахме любовта. Най-ценното.. Не искам да призная стореното. Не искам. Не искам. Не искам.  
-Госпожо Ниеви, моля влезте. 

Станах. Тръгнах. И си казах. ''Дръж се, Венера. Не може да припадаш втори път в този съд. За трети път си тук вече, дръж се''. Искаше ми се сега да са тук близките. Да ме прегърнат, ако ще и да ме съжалят и да поплачат с мен. Като на погребение. Да си поревем всички. Да споделят болката ми и да си ходим. Имам нужда от вас приятели! Щеше да ми олекне. Определено. По дяволите! Защо когато страда, човек е винаги сам!?

Къде са всички? Ако бях умряла щяха да дойдат. Всичките. А защо? Нали когато, човек е предал Богу дух, няма нужда от никого.. Няма го вече! Само красивото му тяло е останало безжизнено и загубило цвета си. Всички го оплакват.

Те не са там заради него, а заради себе си. Помагат си заедно да го преживеят. Тежко им е. Те имат нужда от подкрепа. Той нищо вече не чувства и от нищо няма нужда. Не са му нужни цветята и красивите плочи и ковчези. Всъщност някой виждал ли е красив ковчег или красива нагробна плоча? Грозни и плашещи са като смъртта. Нужни са може би само на опечалените роднини, които си казват:

- Направихме всичко както си му е реда. Имаше толкова цверя, толкова много хора.. Колко много го обичаха хората..  

Какво нещо са традициите.. 

В трудните моменти всеки има нужда от подкрепа. Развода не е ли труден момент? Защо още няма традиции? Никой ли не се развежда? Къде сте всички? Срамен момент ли е това? От Сифилис ли ме лекуват? Влезте, вижте ме, пипнете ме. Не е заразно да се разведеш. А така боли. Прегърнете ме!
А като се женихме бяхте тука.. Имаше пиене, ядене и веселби. Радостта е по-лесна за споделяне.

Иде ми да отворя една група във Фейсбук:
"Комитет за признаването на развода, като важен и тежък момент от живота, заслужаващ присъствие и подкрепа на приятелите и организирането на голямо Divorce Party за сплотяване на клановете"

Сега съм сама. И едвам ходя. Зави ми се свят. Отново. Както първия път, когато излизахме от съда. През цялото време се опитвах да се държа и да не показвам никаква емоция. Гледах през прозореца. Мълчах си. Стоях до адвоката, който говореше за мен. Но на излизане от офиса на съдията ми причерня. Не можах да издържа в този коридор с тези метални врати. С този грозен мокет и маратонките на адвоката ти, с които шляпа по пода, все едно е тръгнал на изглед в гората. 

Причерня ми. Светът ми се завъртя и ми подкоси краката. Когато отворих очи, осъзнах, че съм на пода и всички се бяха втурачили в мен.

- Не бързайте да ставате!
- Изпийте това..
- Днес яли ли сте нещо?

Почувствах изявена и пулсираща болка в главата. Пипнах се и набарах кървяща рана. Цепнатина в главата. Като че ли, тялото ми беше в унисон с душата ми. Когато видях кръвта по ръката ми сякаш се събудих от сън, от хипноза или някаква кома. Осъзнах, че сме тук, защото се развеждаме. Осъзнах, че вече няма да те има до мен. И че вече няма да ми казваш:

- Беше много вкусно, скъпа! Какво си сложила този път?
- Къде са ми ключовете!!?
- Ти си най-красивата!
- Освен краставици и кисело мляко, какво друго искаш да купя?
- Алекс иди да видиш мама, моля те. Папа има работа!
- Жена ми е най-добрия готвач, който познавам! Видяхте ли колко е вкусно!
- Скъпа невероятна си!
- Намали тази музика, съседите ще се оплачат!
- Аз ще измия чиниите, скъпа.
- Благодаря ти, че изми чиниите!
- Скъпа прибирам се! Много съм гладен!
- Желая те! Ела при мен!
- О скъпа, само ти можеш да го правиш така!
- Излизаш ли? Кога ще си дойдеш?
- Хайде да си лягаме!
- Добре как мислиш, че трябва да постъпя? Какво да му кажа?
- Скъпа хайде да му смениш памперса..
- Алекс, ела да сменим памперса.
- Искаш ли да гледаме "Lord of trônes" ? С дракончетата, да!
- Искаш ли да отидем до пазара?
- Какво правите с Алекс?
- Гладен съм.
- Лягам си.
- Лека лощ!
- Алекс плаче!
- Добро утро!
- Добър апетит!
- Тръгвам!
- Идвам си!
- Идваш ли си?
- Алекс защо не спиш още? Скъпа моля те, късно е!
- Обичам те!
- Алекс тихо, тате работи!
- Купи ли хляб?
- Купих хляб, скъпа! Топъл!
- Моля те, не сега! Имам работа.
- Ще ми направиш ли масаж?
- Тръгваме ли? Сложи му обувките!
- Искам те!
- Помниш ли къде паркирах колата?
- Кога ще ходим в България?
- Скъпа?
- Искаш ли да си сварим артишок и да да гледаме нещо? Донесох соса на баща ми.
- Много те искам!
- Не се чувствам добре! Мисля, ме съм болен!
- Искаш ли да правим любов?
- Липсваш ми!
- Уикенда ще съм много зает! Имам много работа..
- Искам те!
- Бременна ли си? Да! Ще ставам татко! Ще ставам татко!!! Какво ще правим..?
- Много си хубава!
- Излизай от проклетия душ! Знаеш ли колко струва водата!
- Разходка в парка?
- Виж, виж какво е направил мъжа ти! Ахааа!
- Искам те!
- Алекс плаче.
- Искам те!
- Къде си, скъпа?

- Алекс плаче!!!
- Искам те!
- Искаш ли да се оженим?

Видях отблизо и от съвсем друг ъгъл белите подметки на адвоката ти, който те дръпна на страни и ти говореше нещо на ухото поставил двете се ръце на раменете ти. Сега той ли ти е най-близкия човек? 

Ти го послуша, дръпна се и ме остави да лежа на пода с непознати, които ми задаваха хиляди въпроси, а аз дори не ги чувах вече.
На сватбата обеща да се грижиш за мен, като за цвете. Да ме поливаш и да ме носиш на ръце. А ето, че сега съм буквално в краката ти. Потъпкана, безжизнена и слаба. 

Къде си ти? 
Къде ми е семейството? 
Искам си семейството!!!

Оставете ме да стана! Искам да се махна от тук.. Колко унизително да паднеш на хората в краката.
Този път няма да допусна това! Ще съм силна. Искаш развод. На ти развод. Махай се! Не те искам вече! 

Отворих вратата. Влязох и вътре беше съдийката-врачка с още две лелички от двете и страни. Кои са пък тези? Много са дърти за стажантки.
Седнах и се разплаках. А тя ме пита дали съм сигурна, че не искам компенсационна издръжка за съпругата.. 

Компенсация. Да, от месеци слушам адвокатите ми и родителите и някои приятели да ме съветват да си изисквам всичко. Да го пусна са си ходи по бели гащи след развода. Да му взема всичко. Ако парите са всичко.. Как може с пари да компенсираш младостта ми и разбитите ми мечти за семейство? Как би компенсирал изгубената ми любов? Колко струват те?
Да, аз му взех всичко: детето. То ще остане с мен. Аз ще го възпитам и ще го отгледам. Аз ще го видя да расте и ще присъствам на всички важни мигове. Той ще получи два уикенда в месеца и една седмица лятото. Той изгуби всичко. Аз – само него. 

- Не Госпожо съдия...

Сълзите се стичат. Буцата в гърлото спира гласа ми. Поемам въздух и се насилвам да кажа нещо. След малко си събрах мислите и продължих ту с треперещ, ту с решителен глас:

- Не желая издръжка за съпругата. Аз искам само... (Пауза) да запазя достойнството си! И единствено помолих съпруга ми, да поеме отговорностите си като баща и сам да определи сумата, която ще плаща за живота на детето си. (Пауза) Нямам претенции за себе си.

- Госпожо Ниеви, Вие не трябва да приемате решения, и да подписвате тази конвенция в такова състояние на умора, или когато сте ядосана или разстроена.
Сълзите не спират да се стичат по лицето ми и капят по дланите ми разкрити пред нея. Тя продължи:

- Аз трябва да се уверя, че вашето решение е взето съзнателно и ясно. Съгласна ли сте с тези условия на развод?

- При положение, че се развеждаме, условията няма как да са по-добри. Искам единственно това да свърши.
- Да госпожо. Разбирам ви!

О да! Някой, някъде, най-накрая ме разбра и ще съкрати мъките ми. Моля Ви застреляйте ме да не се мъча повече, като куче на този стол, пред това бюро, пред Вас и пред тези две жени!
А другите две защо бяха? Сеир ли ще гледат или са свидетели? И на развода ли има свидетели ? Защо не казахте да доведем нашите.. Защо личният ми живот се обсъжда пред три непознати? Защо те трябва ме видят гола и ранена? Да бръкнат в гръдния ми кош и да изкарат от там сърцето ми, за да видят дали бие умерено докато взимам такива отговорни решение..

Искам да се облека и да избягам. Искам да се прибера да се скрия под юргана и да си поплача. То се е видяло, че няма кой днес да ме утешава.

Развода е като срамна операция на която се подлагаш. Отиваш сам в болницата. Лягаш сам в операционната. Ще ти режат нещо.

- Ако може и буцата в гърлото, докторе! И тежестта в гърдите ми извадете! И очите много ми капят, не е нормално..

Не казваш на никого, къде си бил. Излизаш от болницата. Отвътре кървиш. А се правиш, че нищо ти няма..

Някой вижда ли кръвта под бялата риза? Ще ме прегърнеш ли, за да ми мине?

- Госпожо бихте ли повикали другите да влязат? 

Бях засрамена от сълзите си. Излязох. Като ме видяха от другия край на коридора, адвокатите и другия кандидат разведен, се насочиха към офиса в който обсъждат живота ни. Аз се върнах и седнах. Нарочно на един от средните столове. Първия път там стояха адвокатите. Сякаш те са в центъра на нещата. С чернобелите пингвински маскарати и заучените фрази. А на сватбата ние бяхме седнали на централните столове. А до нас свидетелите. И в църквата ние бяхме в средата, а отсрани кумовете. Сега не сме ли ние важните? Ние ли сме свидетели на нечия чужда изява?

Пингвини давайте! Да пляскаме ли или да мълчим?

Ти седна до мен. И сякаш бе неловко.
- Провъзгласявам, брака сключен на 19 януари 2008 година във Фонтоне о Роз за разстрогнат.
Тя хвана някакъв дървен чук и го дигна леко над бюрото. Дали все още можем да я спрем? Скъпи, дръж и ръката!!!
Бум.

Сякаш спря сърцето ми. Разведени ли сме вече? И сега какво? На карти не гледате ли? А така ви отива...

Затварям очи. И сълзите ми текат през миглите.

- В качеството си на заместник-кмет на Фонтоне О Роз ви Ви обявавам за съпруг и съпруга! Можете да целунете булката.
Всички ръкопляскат. Аз намигам на най-добрите ми приятели. Виждам наш'те. Ухилени до ушите. Майка ми е почти просълзена от радост. Татко се е наперил от гордост.. Диша с пълни гърди. Всички снимат..

Краката ми изтръпнаха. Сълзите не спират да текат. Ще стане наводнение. Повикайте помпиетата(от фр. пожарнитникари)! Искам да избягам. Дай тези маратонки, смешник със смешника!

Излизам от офиса на съдията-врачка. Тя май наистина ни предсказа, че ще се разделим. Много е надарена..

Вървим с теб ръка за ръка към изхода на кметството, а воала ми погалва красивите стълби и после се вее от вятъра нахлул през врата. Излизаме, а навън всичките ни приятели хвърлят цветни конфети над нас. Ние се смеем и почти се укриваме от този цветен дъжд.
Момичетата се събират в куп. Аз се обръщам с гръб и хвърлям букета. Ниамей го хваща... Смях. Още една снимка.

Още една салфетка и очите ми които не спират да плачат.

Излизам пред съда и адвокатката ми, се опитва да бъде мила и да ме утешава, с приповдигнатото и настроение. Приключила е дело за 2 хиляди евро. А на мен сякаш животът ми приключи. 

Предлага ми кафе. Пали цигара. Разказва ми, че животът продължава. Без майтап?Че съм още млада и красива. Че ще си намеря друг. Тя примерно се била запознала с приятеля си в сайт за запознанства... Как ме привлече.
Какво знае тя за любовта милата..?

Ние имахме история. И в нито един сайт няма да намериш това.
Видях те, познах те, исках те, борих се за теб, мечтаех за теб и сините ти очи.. Спечелих те и те загубих, като на комар.

Ще каже мама: "Но ти остана детето.." Да. Но не искам детето да играе роля на утеха. Не е честно. Защо му се паднахме ние? Можеше някоя по-хубава двойка, която вечно да се обича и да му направят братче. Аз имам брат. Толкова е хубаво.. А то е самичко. Като мене и с мене..
Ти стоиш още вътре с адвоката с маратонки. Адвоката на съпруга беглец.. Той ще бяга за теб,скъпи. Ти само дръж се за него.

Go! Go!

Чакаш да си тръгна преди теб, за да не се окажем заедно на гарата на метрото и да трябва да чакаме заедно влака. 

Изпуснахме ние всички влакове с тебе... Бебе...

Ще тръгвам. Вървя по улицата и усещам как табелата хлопа на челото. Чисто новичка преди малко ми я сложиха. Отивам до гарата и влизам преди това в един Табак да пусна едно тото. Ако спечеля джакпота, дали ще ми стане по-добре?

Платих и гледам ти си отпред пред гарата. Крачиш в кръг. Говориш по телефона.. Хвалиш ли се вече ? Има ли шанс да мина и да не ме забележиш?

Излизам. Сега аз гледам в земята. А там вече няма нищо интересно. Адвоката с маратонки не с теб вече. Побягнал е пак в съда. Четвъртък е - ден за разводи! 

Минавам като призрак покрай теб.. Спускам се в дупката на метрото.
А в главата ми отпраши лимузината с нас двамата красиви и влюбени, вътре пиещи шампанско с кумовете..

Следващия влак е 16:05. Ще успея са взема детето на време от градината. Ще отида и да му купя подарък преди това от магазина на Дисниленд. Ще изкупи ли това вината ни? Не. Но определено ще му хареса.

Вече чувам сладкото му гласче да ми казва:

- Мамо, мамо, много те обичам! Като подарък, като шоколад и като компот! 

А ако знаех предварително какво щеше да стане? Ако трябваше да изживея всичко това за да имам Алекс? Заслужаваше ли си? А вие как мислите?

Обичам те, миличък! Мама си идва вкъщи..
 

Париж

17.06.2013